"Нова Зора" - брой 27 - 5 юли 2005 г.

Голямото подземно бучене
Валентин ВАЦЕВ
(Червено-кафяв реакционер и контра)

Предизборната тупурдия ескалира в истерика и отшумя. Днес, вече няколко дни след изборите, новоизбраният, - хм, - елит търси, както си му е редът, отговорите на два основни въпроса. Първият въпрос е технологичен - как да се скалъпи правителство, което хем да е като досегашното по същината си, хем да изглежда като чисто ново и невиждано.
На практика, въпросът е за някаква нова подредба на столовете около същата банкетна маса. Задачата може да не е лесна, но е принципно решима - просто преди на властните височини в държавата да се възцарят отново мир и достолепие (съпроводени със сладко мляскане и уригване), там за известно време ще цари обяснима нервност, ще се долавят ръмжене и дискретно джавкане. Но това е понятно - просто историческият блок на социалистическата привилигенция и демократическата клептокрация известно време ще изяснява отношенията си със себе си, ще се уточнява кой има най-добре развити демократични жлези, ще се сравняват вторични (и дори първични) демократични белези.
Вторият въпрос обаче е фатален - фашист ли е Волен Сидеров, или да? Цари недоумение - как е възможно, божичко, националният елит (така де) на България, съвкупно с целият обслужващ го персонал - т.е. журналисти на повикване, политолози- компаньони, социолози от силикон с брадавички и батерийка (удоволствието гарантирано - доставката дискретна!), с други думи - цялата експертно-политологическа и социологическа общност в България, да виждат, че Сидеров е фашист, а глупавата нация да не вижда това?
На път е да стане най-лошото - нацията да загуби окончателно доверието на своя национален елит (и на съпътстващата го надуваема експертокрация). Храносмилателният оптимизъм на елита е вгорчен от смътни Ваймарски предчувствия.
Двете хиляди семейства, които владеят основния дял на националното богатство на България, се питат: “Как се живее с такива простаци?”. По-лошо - “Как се ходи в Европа с тях?”.
Как наистина да не те овладеят Алековски бяс и отвращение към тия, които не стига че са способни да направят “цамбур” и “пуф-паф” в някое културно европейско място (в някоя виенска баня, например), а и се тупат в гърдите, че са българи, гордеят се все още с това, значи, за срамотиите! И най-лошо - искат България да е за българите, настояват тя да им бъде върната! Indeed, фашисти.
Е, как тогава да не изнесеш последните си капитали някъде по-далеч от тази грешна земя, как да не ускориш назначаването на последните балдъзи и братови момчета в брюкселската администрация, как да не депозираш прошение, сиреч оплакване, сиреч донос по адрес на народа си - където трябва, там, пред “световната демократична общественост”.
Всъщност какво стана? Или както се изразяват онези, които държат да се знае, че когато се изразяват на български, превеждат мислите си от английски и искат това да се забележи - “Какво се случва”?
“Случват се” няколко много важни неща.
Първото е, че половината от българските гласоподаватели (от етноса, още от демоса) този път отказаха да гласуват. От гледна точка на либерално-демократическата процедура не се е случило нищо фатално. Във формално-юридически план събитие няма. Но в реално-политически план (а той е единствено важният, защото е смислоопределящ) се е “случило” не събитие, а истинска катастрофа - за тези, които целяха своето възпроизводство в политическата реалност. И ако си спомним, че истинското предназначение на такива избори е не толкова да произведат или да преразпределят властта (защото тя си е там, където си е, и си е същата, каквато си беше), а да я легитимират, да й придадат морално-политически смисъл и оправдание, тогава става ясно, че отказът на половината (всъщност на половината ли наистина? А кой броеше?) гласоподаватели да легитимират властта, всъщност я делегитимира, съблича я гола, поставя я в кавички.
От 26 юни 2005 г. властта в България е “властта”. С депутатска карта в джоба, разликата не я усещаш - и не спираш да я усещаш без същата. Просто Суверенът (Народът, с извинение), Този, комуто властта принадлежи не само по конституция, но и по смисъл, по разум и по Божия воля и усмотрение, този път отказа реално да я делегира, да я сподели с тези, които настояваха Той да повярва, че са достойни за доверието Му. Съзнателно или не, с разум или с интуиция, но историческата и политическа общност, която се нарича Български Народ, и която освен Божията власт, признава единствено своята власт над себе си, този път (за разлика от преди четири години) отказа да сподели тази власт с някой друг, именно защото е Друг, и то враждебен. Властта принадлежи на Народа, а той отказа (дефакто) да я делегира, остави я в себе си и за себе си. Разбира се, “създалата се ситуация” не е никакъв “юридически казус”. От формално-юридическа гледна точка, администрацията ще продължава да има законно право да действа - да събира данъци, да налага глоби, да издава квитанции, да взема решения, да администрира и в тесния и в широкия смисъл на думата. Административният живот в България няма да спре, държавата ще продължи да бъде управляема, чиновниците ще продължат да ходят на работа - на повърхността всичко ще е както преди, но в смисловите дълбочини на обществения живот, в неговите смислови основания (а общественият живот е такъв, само когато има своите смислови основания), ще зее пропаст - това е нравствената, морално-политическа, но и реално-политическа пропаст между управлявано мнозинство и управляващ елит.
“Е добре, де - чуваме вече известен социологически фалцет, - но тия, които не гласуваха, какво ги спираше да го направят, някой пречеше ли им да изразят свободно волята си, а освен това не са ли тези електорални абстиненти просто безотговорни хора, лишени от гражданско чувство - или просто доволни от статуквото и затова нежелаещи да го променят с намесата си? А от друга страна - ако половината от гласоподавателите не е гласувала, то нали другата половина е гласувала, нейната воля не е ли важна?”
На фалцетите от българската експертократическа агитка се отговаря просто и еднократно:
- отказът от избиране също е избор - и то осъзнат, това също е проява на електорална воля
- на Суверена не може да се вменява отговорност и да му се намеква, че е безотговорен, именно защото е Суверен, защото той е този, който търси и налага отговорност, защото Той е единственият, който има право да повтори тук, на земята, онази сакрална фраза: “Азь есм мщение и Азь воздам”.
- опитите да се внуши на народа, че не гласува, защото е доволен, трябва да се правят по светло време, и не откъм защитено от полиция радио или телевизионно студио, а на живо, лице в лице с хората, най-добре на селски или градски площад по време на митинг. От хуманитарна гледна точка е желателно внушаващите да си имат приготвена поне автомобилна аптечка.
- колкото до това дали е важна ролята на другата гласувала половина от избиратели - да, важна е. Всяка електорална воля е важна - и на половината избиратели, и на третината, и на чевъртината и т.н. - та чак до волята на негово Величество отделният гласоподаващ индивид. Важна е всяка воля и всички бюлетини тежат еднакво - и затова те не се теглят, а броят. Но при броенето най-важна е все пак волята на мнозинството, когато то е налице. С други думи, проблемът с половината гласували не е, че не са важни (тъкмо напротив - важни са), а именно това, че половината не е мнозинство. А демокрацията, преди да е уважение към малцинството, е основно и преди всичко clausus numerus - воля на мнозинството, народна воля (защото народът никога не е малцинство). Vox Populi - Vox Dei- не е на англосаксонски език, но е вярно.
Второто важно случило се нещо е, че осем процента от тези, които все пак гласуваха, го направиха, за да кажат на управляващите с гласа си това, което негласуващите казаха с мълчанието си. Тези осем процента си направиха труда да отидат до избирателните бюра, за да отправят към българския, прости Господи - елит, едно просто послание - Мамка ви! И толкова. Да, платформата на “Атака” има и първо, и второ, и трето и т.н., има и разсъждения и обосновки. Но на съвсем първо място там е гневът на унижените и оскърбените, на измамените и смачканите - “Преди да има нещо друго, вас трябва да ви няма”. И в този смисъл разликата между негласувалите петдесет процента и тези осем гласували процента е просто в модуса на отрицанието - това е разликата между пасивната враждебност и активната омраза.
Разбира се, няма нищо по-лесно от това да се обяви гневът за ирационално чувство, и да се заяви, че с гняв държава не се управлява. Разликата е там, че този гняв е обоснован със съдържателни аргументи - а те в своята съвкупност представляват съдържателно отрицание на цялата политическа, икономическа и културна линия на управление на днешна България. Просто превратността и порочността на днешното управление на страната, превратната порочност, или порочната превратност, все едно, на днешния държавен курс е толкова очевидна, че е очевидна и вярната посока - и тя е точно обратната, т.е., посоката, право противоположна на днешната.
Разбира се, въпрос на елементарен политически реализъм е да се знае, че присъствието на “Атака” в парламента с нищо няма да промени реалния политически живот в страната - ако не поради друго, то поне защото реалната власт не е в парламента, защото реалните политически взаимодействия се разгръщат не там, а на съвсем друго място, и то не по парламентарен начин.
И все пак българският парламент, без да е орган на реалната власт, е изключително важна машина за легитимиране на властното статукво. Той просто - заедно с българските медии - е основен орган за легитимиране, за оправдаване на днешната българска политическа система. И ако представителите на “Атака” в парламента не се разболеят от баналните парламентарни заболявания - чувство за недосегаемост, граничеща с мания за величие и богоизбраност, крадливост на едро и дребно, злокачествено интригантство, морална импотенция и нравствена глухота, търтейски паразитизъм и тържествено и самодоволно скудоумие - и всичко това опаковано в копринени костюми на Армани и Версаче - ако, повтаряме, всичко това не се случи, то тогава тези представители на “Атака”, вътре в основната легитимационна машина на властта, могат сериозно да увредят политическия комфорт на днешния управленски елит, да изиграят определена - и всъщност много голяма - роля в разбиването на днешния пропагандно-идеологически монопол на кликата, наричаща себе си български политически елит.
Голямото подземно бучене трябва да започне да се чува вече и в българския Парламент. Да, “Атака” няма шанс да управлява (или да участва в управлението на) България. Така е днес, а как ще е после - времето ще покаже. Но не после, а още днес, още сега, “Атака” може и трябва да продължи да разбива този монопол, да разгърне и да развие в дълбочина своята морална победа. Защото знайно е - всяка истинска политическа победа е предшествана от морална победа, както и - обратно - политическите поражения се предшестват от морално безсилие.
Колкото до оня - фаталния въпрос - дали е фашист Волен Сидеров, - а защо вестникът, в който работи Велислава Дърева не й възложи едно журналистическо разследване на този въпрос, и то в неговата дълбочина и многостранност, така щото не само дали е фашист, а какви са му също и хигиенните навици, какво му е бельото, дали е обрязан (и защо не е, ако не е), пикантни подробности от личния живот и много други неща. По този начин не само двамата ще могат да се изучат взаимно, така, по-издълбоко, но ще има и други, по-важни ползи. Както Сидеров ще си има своя вдъхновен личен биограф (а Велислава умее да бъде вдъхновена), така и Дърева ще израсне поне в собствените си очи, ако не на нивото на Лени Рифенщал, поне на това на Сюзан Зонтаг или в краен случай поне на Ориана Фалачи. Мда-а...

Нагоре
Съдържание на броя