|
Доколкото познавах Хайтов - от личните ни контакти - мога да удостоверя, че той възприе с облекчение освобождаването ни от мита за реалния социализъм, който на прибежки навлиза в комунизма. Него го зарадва, че се срути представата за “обществото на равните”, тъй като бе наясно, че социализмът - особено този от 80-те години, възстанови египетската пирамида на човешките привилегии, формира една нова класа - номенклатурната, с която Хайтов умееше да общува, но не я приемаше.
Това проличаваше в нашите разговори по темата Луканов, с когото бяха съседи, Хайтов му беше дал апартамента си за една от първите срещи на дисиденти около ноември 1989 и пр. В същото време, когато възпроизвеждаше спомена за тази среща, писателят не криеше неприятното си чувство от контакта с бащите и роднините на българското преустройство. С нотки на отврата и ирония си припомняше задкулисните им игри, които не му бяха по сърце. Разказваше как виждал нощем да се промъква сянка на млад мъж, в която по-късно познал чертите на политика Иван Костов. Именно тази смесица от превратаджийство и показен идеализъм, от жажда за висока кариера и хамелеонщина не му допадаше.
Хайтов, поне според мен, не се нуждаеше от нови митове. Митът за демокрацията, която обещава вселенско щастие, го смяташе за измама. Митът за неравенството като върха на цивилизацията го развеселяваше с цинизма си. Митът за човечеството, изкоренило нациите, смяташе за равнозначен на космическа катастрофа. Митът за модерната култура, лишена от българското й първоначало, определяше като фалшификат с ракови разсейки в обществото. Постмодернизмът го възприемаше за изобретение на светски кръгове, поставили си задача да изманипулират интелигенцията в постсоциалистическите държави. Сума сумаром: Хайтов подчертаваше не печалбите, а загубите от “митологизацията”, извършена през 90-те години на 20 в.
У Хайтов нямаше нищо изкуствено, да го кажем театрално. Той отказваше да разиграва ситуации, които са изгодни, защото са модни. Докато други български писатели, негови колеги, лицемерно прокламираха новите митове, Хайтов - с риск да го заклеймят като традиционалист - отрече тъкмо новите митове, включително и митовете, дошли у нас върху щиковете на световния глобализъм.
- Как Хайтов виждаше българската национална доктрина през 21 век?
- Извънредно трудно е да обобщя неговите виждания по този въпрос. В състояние съм обаче да щрихирам отделни моменти от разбиранията му относно националната ни доктрина в края на 20 в. и началото на 21 в., извлечени от разговори, от негови текстове или публицистични изказвания. Преди всичко би трябвало да подчертая следното: благодарение на всестранната си писателска и обществена дейност.
Тези подробности от образа на Хайтов включих в специален политически портрет за личността му, публикуван във в. “Нова Зора” (1 юли, 2003 г.), както и в текстове, поместени в двутомника ми “Ранено време” т. 1, (УИ “Св. Климент Охридски”, 2003 г.). В портрета отбелязах, че като лидер на българската национална идея Николай Хайтов изпъква със своето разбиране за нашата държава като упование на народа да оцелее в епохата на всеобщи и опасно взаимопроникващи процеси в края на 20 век.
Хайтов доказваше с оглед на бъдещето до каква степен е застрашен фундаментът на българското съществуване, а това изисква сплотяване на националната общност. Предвиждаше, че късогледството на политиците ги отдалечава от българския им корен. Ето защо те така охотно обслужват чужди интереси и преди всичко тези на световния хегемон - Съединените американски щати. Държеше на принципите на националната независимост и суверенитет, като считаше, че голямата трагедия на Балканите ще настъпи с нарушаването на суверенитета и границите между балканските държави. Плашеше го инвазията на исляма на Балканския полуостров, съзирайки във войните в Босна и Косово началото на задаващи се кървави междуособици и стълкновения.
Според него застрашителна е тенденцията на обезличаване на националните традиции, размиването на знаците, които обозначават духовното местожителство на българите. Този разрез на историческата ситуация той правеше в качеството си на участник в едно национално движение.
С видима носталгия съпреживяваше големите събития в националната ни история, нито за миг не се отказваше от националните ни идеали като земно и духовно тържество на свободата, независимостта, толерантността между народностите, като религиозна и расова търпимост. Към това го тласкаше и родопската летопис на неговия образен свят.
С годините все по-ясно кристализираше у него идеята, че на планетата се оформя империализъм на новата свръхдържава, който задушава малките народи. Особено нашата като славянска и православна. Набезите, според него, се съсредоточават върху речта и езика, които се клишират и обезбългаряват. С подобно ожесточение се противопоставяше и на чуждестранните фондации, които купуват български мозъци, внедряват сектите, за да разбиват православието, работят срещу унитарния характер на българската държава, раздухват етническите противоречия, подготвяйки, пак според Хайтов, разгрома на една от древните цивилизационни структури в Европа - тази на България.
Хайтов написа поредица от статии в защита на българския език, подготви и закон за приемане от Народното събрание. И би трябвало да допълня, че това са части от идеология, поставила си за цел да спасява застрашеното отечество. В такъв смисъл той проповядваше, че е нужно да се откажем от политиката на малките отстъпки, понеже накрая идва големият компромис, а след него и катастрофата. Привърженик беше на формулата на Де Гол за свободния съюз на свободните отечества. Етническият модел за организация на държавата го разглеждаше като неподходящ и привнесен, чужд на европейската история, средство за осъществяване на глобалистични кроежи.
Близък до разбирането на Емилиян Станев за средновековните движения като богомилството, допринесли - както той мислеше - за упадъка и финала на българската държава, същевременно бе убеден, че за нас, наследниците на прабългарите, е пагубно, ако се разпадне паметта ни за славянското начало. Неведнъж и в лични беседи повтаряше колко е нужно малките славянски и православни народи на Балканите да се обединят, за да посрещнат чуждестранното проникване и господство. Това проникване и господство ги определяше като вредни и съпоставими с периодите на дълголетно робство за балканските народи. Той се солидаризира със сърбите по време на войната в Косово. Страдаше и се гневеше, че България се управлява от негодни и корумпирани политици.
През последните години от живота си потърси решение в активизиране на националната кауза чрез изработване на контурите на една нова националноотговорна политика, чужда на ксенофобията, шовинизма и расистките изстъпления. Но смяташе за необходимо да сложи знак на равенство между национализъм и патриотизъм, да води последователна битка срещу родоотстъпниците и обслужващия персонал на великите сили, и по-конкретно на САЩ, така наречените троянски коне.
В такъв смисъл той беше пар екселанс европеец, човек с европейски мащаби, тъкмо защото се надяваше на сътрудничеството между народите и държавите на Европейския континент, тъкмо защото се усещаше наследник на една древна европейска цивилизация - българската, славянобългарската.
- Кои бяха кризисните моменти от живота на Николай Хайтов през 80-те и 90-те години? Конкретно Вие кога се сближихте с него?
- През втората половина на 80-те години, както повечето значими български интелектуалци, и Николай Хайтов се довери на преустройството на Горбачов. И той заживя с надежда, че така обществото ще стане по-свободно и по-демократично. Разочарованието му настъпи, когато в началото на 90-те години започна голямото разграбване на държавата. Смути го навлизането на чуждестранни фондации у нас, и най-вече привилегиите, с които правителството на Луканов обезпечи на фондация "Отворено общество" на мегаспекуланта Джордж Сорос, издръжка за сметка на държавния бюджет, заделен безплатен офис в НДК, облекчен режим за търговия с алкохол, цигари и пр. Възмути го курсът на управляващите към обявяване на възродителния процес за геноцид срещу българските турци. Не прие за нормално създаването на етническата партия ДПС. Огорчението му се насочи към кръга на Луканов и тогавашната десница в лицето на Филип Димитров и Иван Костов.
Следващият момент от такова изострено отношение към проблемите на нацията се отнасяше до усещането му, че България става все повече зависима от външни фактори. Започна да го тревожи нарочната дестабилизация на Балканите като начин за установяване на американски интереси. Докато накрая осъзна, че става въпрос за цялостна деформация на прехода, за пълната му криминализация и поставяне в служба на отродителите.
През този период нашите контакти зачестиха. Дотогава се срещахме епизодично в кафето на Съюза на писателите, или в кабинета му като шеф на фонда на СБП. След 1990 г. обаче нещо се преобърна за добро, и то свързано с доверието помежду ни. Доверие, което се основава не просто върху литературните ни разбирания, но предимно върху грижата за съдбата на отечеството.
През този период аз вече бях преживял подобни на Хайтовите вълнения и преображения. От ентусиазиран радетел на преустройството бях завил към мрачни настроения. Започнах да си давам сметка, че обществото ни стремително пропада надолу, че пред него не се виждат хоризонти. Идваха на кормилото на властта хищни потребители и ловки гешефтари. През януари 1990 г. преминах школата на масовите прояви, организирани от ОКЗНИ, на последния митинг пред Народното събрание прочетох манифеста, а няколко дни се разпореждах като ръководител на общонационалния комитет.
Така да се каже отношенията ни с Хайтов вече почиваха върху обща основа като между побратими. Сравнително по-регулярно общувахме по време на участието ми като депутат в 37-ото народно събрание. Хайтов идваше нерядко в парламента, за да си поприказваме за писателски дела или за антибългарската дейност на фондация "Отворено общество" на Сорос. При едно от посещенията си ми донесе подробен списък с лица от левицата и техни роднини, завързани на ясла при мултимилиардера. Изскочиха най-неочаквани имена на видни общественици, ако не непосредствено свързани, то в сглобка със снаха, балдъза, син или племенник. Не можах да използвам информацията, поднесена ми от големия белетрист, тъй като част от хората, които трябваше да реализират пробългарската политика, също бяха, по един или друг начин, белязани от октопода Сорос.
Хайтов направи и едно предложение, което трябваше да координирам в ръководството на соцпартията и с компетентни кръгове от правителството на Демократичната левица. Писателят предлагаше да се създаде Национална културна фондация (антипод на тази на Сорос), която да обедини изтъкнати български интелектуалци в името на опазване на националната ни духовност, съхраняване на нейната идентичност и стимулиране на интелектуалния труд в полза на България.
Съответните фактори на левицата подкрепиха инициативата, но с нищо не помогнаха за осигуряването на финансови средства. Събрахме в кабинета на Хайтов на няколко пъти актив от писатели, изкуствоведи и историци, между тях, доколкото си спомням бяха Иван Маразов, Петър Караангов, Никола Инджов, Божидар Димитров и др. Мерихме, кроихме, шихме, но накрая си останахме насред път, без паричен ресурс и работата се разсъхна. Жалко, че толкова сили прахосахме за подготвяне на устава, за регистрация на фондацията в съда. Накрая - ядец!
Хайтов, който ръководеше дейността, правеше всичко възможно да не се провалим. Но и неговата амбиция увисна пред лекомислието на някои управляващи, пък и на бизнесмени, които на думи тачат родината, но щом трябва тя да се подкрепи на практика, изчезват яко дим. В резултат и този път Сорос остана без конкуренция на български терени.
Не мога да отрека, че Хайтов активизираше и без това остро критичното ми отношение към фондацията на Сорос. Не съм сигурен, че без диалозите с Хайтов на тема "Отворено общество", щях да подема една парламентарна акция, която за моя изненада се увенча с успех.
(следва)
|