"Нова Зора" - брой 40 - 4 октомври 2005 г.

С предчувствие за “земя безкрайна”
Чавдар ДОБРЕВ

За поезията на Никола Инджов съм писал неведнъж. И сякаш вече съм казал онова, което имам да споделям за него, или поне главното. Изразявал съм възхита от виталното му творчество, от прелестта на изобразяваните в стиховете му картини. Подчертавал съм, че е един от емблематичните лирици не само на своето поколение, но и на българската поезия от втората половина на 20 век. Наред с това съм държал да посоча, че извор на неговото вдъхновение е талантът му да въплъщава първите тръпки на младостта, да схваща с пролетно опиянение потока на земните ни дни, да извежда в курсив безкрайно повтарящите се балконски сцени от Шекспировата “Ромео и Жулиета”.
Последното обстоятелство и сега не ми позволява да приема, че Никола Инджов го е настигнала патриаршеската възраст на седемдесетгодишните, че е станал солиден, прехвърлил “на жизненото поприще средата”, осъден да понася студа на равносметките и скептичните умозаключения.
Съпротивляват се самите реалности, тъй като той и понастоящем дава воля на собственото си боготворене на битийната красота, едва ли не чужд на трагичните разломи и остро драматичните проверки на личността. Дори и разочарованията му продължават да са проникнати от светла тъга, звънтяща като юношеско очакване. Дарованието му е по моцартовски лекокрило, лирически спонтанно, противопоказно на метафизиката на нещата, на разсъдъчността.

Юбилейният случай е повод, не единственият, за да добавя и някои други щрихи към оценките си за Инджов.
Никола Инджов е уникално доказателство за равнодоказал се художник в три сфери на литературата - лириката, белетристиката и публицистиката. Романът му “Възречени от Манастър”, появил се преди известно време, бе характеризиран от критиката ни като забележително постижение на нашата литература през последните петнайсет години. Със сериозни качества е току-що публикуваната му книга с публицистични статии, както и излязлата от печат "Автобиография", наподобяваща асоциативна проза.
Ако прибавим към тях “Време и вик на кондора”, амалгама от естетични текстове, съкровени изповеди и преведени стихове от латиноамерикански поети, посветили се на борбата и революцията, ще достигнем по-близко до света на Никола Инджов и до причините, поради които той се солидаризира с един от поетите на Хаити: “има прах от човека в праха на света”.
Като личност и творец Никола Инджов показа завладяваща ни устойчивост през последния четвърт век. Във времена, когато много съвести потъмняха, Инджов остана верен на основното в своите идеи - надеждата си в едно справедливо общество, освободено от безогледното потискане на унизеното човечество. Той не направи опит да пренапише своята биография, да се предложи на новите властимащи, не поиска да падне на колене. Напротив, написа, в качеството си на ляв български интелектуалец, не един или два памфлета срещу продавачите на вяра. Той, склонният (може би) към компромиси с редица условности на живота, е безкомпромисен, когато защитава идеала, в който е повярвал. Така потвърди, че е отговорен пред себе си, че негово верую е рефренът: “И в малкия свят, и в големия/ другарю, бъди!”.
Ще се спра по-подробно на една категория, която е структуроопределяща за поезията и въобще за творческия път на Никола Инджов. Това е идеята му за безкрайността на света, на отечеството, на рода и на конкретната личност. Идеята за историята на човека - мост между миналото и съвременността с перспектива в бъдещето. В редица от стихотворенията си поетът говори директно за тази безкрайност като алфа и омега на човешкия живот: “дори безкрайната ми кръв/безкрайно чувствува тревата” (”Лунна родина”). Наследствата на “предишните” се възприемат от поета в сегашното чрез фигурата “перо и сабя” (едно въжделение на Ботев и Петьофи), за да бъдат усвоени от “сенките след мене”, призвани да “нарамят” “друг живот”.
Безкрайността означава още битка между “смъртни и безсмъртни” (”Малка поема”) - апотеоз на саможертвата, в името на човешкото щастие: “Сега умират тези хора, /които ще ни надживеят”. Както в “Малка поема”, така и в много други творби, Инджов притегля миналото към съвременността, претопява патината на историята в кипежа на днешните страсти, поставя ударение върху “тук и сега”, което взривява тържествено ритуалния пласт на баладичността.
Баладичните настроения са странно приземени и конкретизирани, сляти с новата действителност. Зимата, лятото и есента заживяват под ритъма на пролетното разтопяване, в тях, така или иначе, се забелязват цветове от възкресяването на природата. Този факт ме кара да установявам наличието на доминантата младост, отприщване на младостта - ключ към лириката на Инджов. Човекът се осъществява като “странник”, той знае “простора”, но търси посока във времето. Поетът произнася: “Не, не само в сегашния час живееш ти” (”Меланхоличен през септември”).
Безкрайността се проектира върху пространството на активната естетика, която ратува за промяна на обществото и човека. Така израстват образите на борците за свобода и справедливост, те стават далеч по-обемни, героичната им осанка получава значимо художествено оправдание. Революцията като целебна обнова, по примера на големи български поети, също се причислява към жестовете на “безкрайността”, към ситуацията, когато “обзема ме света”.
В това отношение категоричен смисъл носят стихотворенията му за революцията на Латинска Америка. Ако за други български творци тази тема представлява най-вече естетически проблем, който черпи ентусиазъм от революционния подем, за Инджов е кауза, на която се посвещава и от която не би могъл да отстъпи.
“Бразилска мелодия” е едно от най-завладяващите стихотворения на Инджов. В ритмиката на юга, на игривите му стъпки и интонации, то разкрива безкрайността на бунта, разпалил кръвта и темперамента на момичето от Бразилия, “най-милата чужбина на света”. Чудесна е метафората с “червения шал”, обвил една саможертва и любов.
В по-епичен план е решено стихотворението “Безкрайни и безименни народи”. То обгръща панорамата на революционна Латинска Америка, за да очертае величието на Пабло Неруда, Камило Торрес, Че Гевара, на “безкрайните смугли народи”, с Антилите “безкрайни като ловци на костенурки и като резбари по абанос”, с “просяците и проститутките”, с безкрайността “в глада, в страданието, в нищетата на времето”.
В случая безкрайността става синоним на съществуването на народите - “безименни в безкрайността, безкрайни в неизвестността”, тези народи се превръщат в символ на протест срещу обречеността, наложена им от привилегированите класи и общества да тънат в немотия, безпросветност и вековна тъмнина. В “онагледяването” на безкрайността, с пътуването от дълбоката древност, през настоящето на човека и народите към бъдещето им (”пак трябва да открием остров”, “виждам колумбовците днешни да минават/направо от гърмящите вулкани/ към тихите коралови лагуни”) аз съзирам онова, което назовавам кауза и последователна позиция на поета през десетилетията.
В романа “Възречени от Манастър” Инджов обръща специално внимание върху синтеза на човешката природа. Той оглежда различните ракурси на приемствеността като моменти от необходимото развитие на цивилизацията. Особено набляга върху времевите периоди, географските разстояния, психологическите ракурси на характера като вид сцепление между различности, предопределени да попаднат в естетическо и родово-биологическо единства. Триречието във “Възречени от Манастър” е тъкмо онази зона на обединението и солидарността между отделните индивиди и племенните групи при фокусиране върху българското първоначало.
За Инджов е важно да докаже как това солидаризиране на човешките маси преодолява бариерите на отчуждението и враждебността, създава атмосферата за необременено с користи общуване между хората. Той обосновава и понятието “ангелски човеци”, което в предговора към юбилейното издание “Възречени от Манастър” (изд. “Захарий Стоянов”, 2004 г.), определя като “придошлите от отвъдния свят близки и роднини, т.е. привиденията, призраците, сенките на отминали хора”. Те се връщат към нас и в нас, за да ни влияят и формират. Следователно, според поета, са “родов белег”, “морална предопределеност”, източник на усещането за исторически приноси.
Подобна интерпретация на “ангелските човеци” в контекста на природната и социалната безкрайност, се съпровожда от редица, на първи поглед, чисто технически прийоми и средства. Например усилването на пиетета към старината и родовия спомен; нарочното стилизиране на съдържателните стойности; влечението към фресковото изкуство, съединено с тънко нюансиране на състоянията; измайсторената красота като при народните майстори; отгласите от поведенческите норми на зографа, на марангоза.
Думите се насищат съзнателно с емоционална яркост, някои от тях се поставят пред скоби. Те се издигат до знаци на друга, по-висока действителност, или което се случва най-често, разширяват своите пластически, колоритни и музикални възможности. В такива моменти подвижността, идваща от подмолите на безкрайния свят, се кръстосва с живописното й решение. Такава функция изпълняват в “Рак” минзухарът “в шепата осеверена”, “лалето”, “карамфила”, “снега на Балкана”, жеравите, които “над пътища летят”. В “Свечеряване” се отделят “лале и огнище”, “зелена звезда”, “бяло градче”, “ябълков дим”, “шарката”, която се втъкава в килима. В “Бели ребери” стряхата е синя, ръкитаците жълти, а в “На края на дъгата” - откриваме “пееща дъга”.
Този маниер на изложение изкусно защитава поетическата амбиция за органично протичане на естетическия процес, при известни увлечения по “правенето” на стиха.
Същевременно у Инджов намираме и творби, които преливат от дълбоко преживени естетични състояния, признания, изпълнени с непосредствено вълнение и напрегнат диалог. Такова е превъзходното стихотворение “Възпоминание за снега”, може би най-пълноценният израз на идеята за безкрайния човек. Смъртта на родната майка е повод за скръб и възвеличаване на жената-кърмилница. Поетът успява да координира личното страдание с външната природна среда (”виелицата угаси/ свещта, покри пръстта”), достигайки до свещеното за него: “Сред мъртвите не си, но и /сред живите те няма”.
Бих искал да подчертая начина, по който Инджов в тази своя творба разширява смисловите полета, като ги насища с вещество, с предметността на жизнения опит. По нишката на асоциациите авторът потегля от “пазарските каруци”, които нахлуват “с патладжан и лук, със чер и ален грозд”, минават и през почудата си от златото на есента, за да достигне до “нашата съдба”; до участта на момчетата от “малките градчета”, които все търсят нещо по-добро от “нашата несрета” и изпитват вътрешна болка, защото “все за други времена” душата ги боли”. С подобно разширяване на основния метафизичен проблем до степента на предметни картини и живи отрязъци от действителността се сблъсках, когато превеждах любовното стихотворение “Флора” от големия унгарски поет Атила Йожеф. Този факт е толкова по-знаменателен, тъй като Инджов поначало е поет на артистичните преображения. На него нищо не му струва да напише ода за драматичната актриса, финализирайки възторга си с фразата:

Но тя е друга. Тя е като странно
видение и монолог в нощта.
Тя някъде е. С амфора на рамо
в гримьорните ще влезе тихо тя...

(”Балада за драматичната актриса”)

Той е в състояние да напише пролога към “Мнимия болен” (постановка на Моис Бениеш), който си е същинско стихотворение: дръзко, ярко оцветено, разчетено-ударно, предизвикателство срещу властта на господарите над хората на изкуството. Инджов съумява лаконично да изобрази и жестоката последица от смъртта на праведника Емил Манов:

Че има в тоз град - не знаех -
врата, заключена от паяк,
прозорец от оса разкрилен...
Излиза котка, влиза прилеп,
а кучето смълчано чезне
из двора, вече с дъх на бездна.

(“Къщата на Емил”)

Артистичността на Никола Инджов проличава най-вече в началния период на творчестовто му. Той още тогава обещава да бъде верен на мъртвите поети да събира “дъгата и дъжда”, декларира с решителен глас: “И аз със бяла риза/ минавам по света... През този период, втората половина на шейсетте години, написа силното си произведение “Песен за Созопол”, което ни покорява с прекрасните копнежи, излъчвани от всеки стихотворен ред. За разлика от времето на зрелостта, в Созопол - такъв, какъвто е показан в дебютната книга на Инджов - ситуациите се реализират сигурно и безотказно, мечтите бързо намират приложение, разстоянието между пожелаването и сбъдването е неимоверно кратко:

Когато в старата ми къща
извира в полунощ съня,
аз, прероденият, се връщам
от фрески и от писмена.

Прераждането ми е просто,
и пътят ми изглежда лек -
на Каменния полуостров
аз съм безкрайният човек.

Припламвам тука, тука стина
в заветния и кобен час.
И от вековна раковина
приижда днешния ми глас.

В по-късни стихотворения тази идея за “прераждането” и “безкрайната ни кръв” започва да се изпълва с колебливите сенки на съмнението и с едно настоятелно дирене на съзвучия в свят, който вече е бил или се подготвя да стане концлагер за човешките блянове. Умората нерядко предоставя участъци за по-общите съждения върху естеството на битието ни. Това обаче са само сигнали за човешка и творческа умора, която не би могла да сломи такъв бодър и светъл дух като Никола Инджов, захванал се да открива и променя обществото и човеците, да търси “бялата роза”, преляла “в кокиче или във иглика”, наел се да сънува “коловоза” и да прави революция “не с меч - със гълъб във ръце!”

Нагоре
Съдържание на броя