Пред конгреса на Политически кръг “Зора”: Външното състояние на българската държава

Откъс от доклада на Минчо МИНЧЕВ, председател на Политически кръг “Зора”

На 10 декември в Дома на транспортните работници в София ще се проведе конгрес на Политически кръг “Зора”. Основните документи, както се полага, са програмата и уставът, както и докладът на председателя на организацията. В този смисъл най-верният ориентир за проблемите и задачите, които ще бъдат решавани на конгреса, е изказването на Минчо Минчев, председател на ПК “Зора”, част от което публикуваме в аванс за читателите и съмишлениците на ПК “Зора”. Уважаеми гости и делегати, Външното състояние на една държава се изразява видимо чрез нейната външна политика. Външната политика не може да бъде самоцел. Тя не се провежда и сама за себе си. Като правило тя е насочена към създаване на благоприятна външна среда за производство и възпроизводство на действителния живот на нацията; за подпомагане на неговия вертикален прогрес; за осигуряване на националната сигурност; защита на националните интереси и на българските граждани в чужбина. За да има една държава действителна външна политика, трябва обществото и държавниците да имат национален идеал, национални цели и национални интереси. Върху този фундамент се подбират средствата за осъществяване на външната политика. Вече 16 години българската външна политика, осъществявана от политици и държавници преходници, е в състояние на контролиран хаос. Бих определил хаоса дори като строго контролиран, защото в него проличава система. Да си спомним думите на оня Шекспиров герой “Луд, луд, но има система”. В този смисъл все по-очевидно става, че българските политици и държавници преходници нямат национални идеали, национални цели и национални интереси. За сметка на това обаче те имат свои си идеали, свои си цели и интереси. Ако това егоистично триединство има някакво отношение към нацията и народа, то се съдържа в илюзорната мечта, че прикрепването на България към богатия Запад ще разреши автоматично всички национални проблеми. Това е и причината атаката към българското общество да е така масирана и агресивна, с такива манипулативни постановки и лозунги като: “Нов цивилизационен избор”; “Път към Европа”; “Завръщане в европейското семейство” и пр. В това е и основният порок на българската външна политика - подмяна на националните идеали, цели и интереси със средствата за тяхното постигане. Това обаче поражда и следващия порок, който е не по-малко съдбовен: отсъствието на национален проект за бъдещето на България. Като главен редактор на в. “Нова Зора” аз цели 16 години не съм прочел в програмата на нито една българска политическа партия такъв национален проект. Нещо повече, няма дори и смътни очертания за това. Хоризонтът на българските политици и държавници преходници в тези 16 години се ограничава между две исторически събития, представени като върхови национални постижения - влизането на България в НАТО и приемането ни в ЕС. Без оглед на цената, която трябва да платим и в единия, и в другия случай. И излиза, че след тези фанфарни дати българска външна политика няма да съществува. За съжаление в известен смисъл това е вярно. Не е случайно, че най-модерната фраза в кулоари и по медии, произнасяна дълбокомислено и от парламентарната трибуна дори, от няколко говорещи манекени, е “трансфериране на суверенитета”. Но да оставим словоблудствата им. Трябва да признаем, че така или иначе днес векторът на българската политика е ориентиран на Запад. Освен субективните желания на тънък политически слой майкопродавци, това е резултат и от обективното поражение на социалистическа България в студената война. Колкото и неприятно да е, трябва да приемем, че през тези 16 години Западът се отнася и ще се отнася към България като към победена страна. За да не звучи голословно и в дисонанс с празнично фанфарните пропагандни щампи, нека си припомним според фактите на историята основните характеристики на една военно победена страна. Без да бъда изчерпателен, ще кажа, че тези характеристики са следните: Гибел или емиграция на част от населението; Разрушаване на промишлеността и изплащане на контрибуции; Загуба на територия; Политическа и финансова зависимост от победителя; Съкращаване или ликвидиране на армията; Изнасяне от страната на най-перспективните и наукоемки технологии. Ако сега срещу всеки показател съпоставим фактите от станалото в България след 10 ноември 1989 г., ясно ще се открои картината на най-тежкото българско военно поражение: днес имаме едномилионна емиграция и драстично намаление на населението; имаме пълна ливидация на промишлеността; имаме изтичане от страната на над 12 млрд. щ.д. национално богатство; обезбългаряване на значителни български територии в Родопите и в други региони; имаме люта тирания от страна на Международния валутен фонд и Световната банка; имаме фактическо ликвидиране на армията и заместването й с особен вид международна жандармерия; свидетели сме на настаняването на територията на България на чужди войски; разграбването и изнасянето на производствения парк от фабриките и заводите. Това налага горчивия извод, че не демокрацията е победила в България, а самата България е жестоко сразена; че в момента България няма нито искрени приятели, нито верни съюзници. Тъжно е да признаем, но в представите на западния човек България е страна на папоубийци, както е внушено на хората от католическия свят; на КГБ-убийци, както мисли за нас благодарение на тоталната пропаганда англосаксонският свят; на СПИН-отровители, както ни представя пропагандата в арабско-мюсюлманските страни. Най-общо България е страна на оръжейни търговци, мафиоти и убийци, проститутки, дребни крадци, бандитски богаташи, вонящи клозети, боза, имамбаялдъ и население, неспособно да възприеме цивилизационните западни ценности и да се грижи само за себе си. Сиреч, то трябва да бъде владяно, превъзпитавано и наказвано. Усмивките и комплиментите на западните дипломати са най-елементарно лицемерие. България е вкарана в цивилизационен капан с помощта на туземната ни неоколониална администрация, представяща се за политически елит. И как ще бъде измъкната от този капан, ако на власт останат политиците и държавниците от последните 16 години, не е ясно. Някои може би биха потърсили и намерили положителни моменти в присъединяването на страната ни към НАТО и ЕС. Но те не са нито в по-голямата национална сигурност, както ни заблуждават, нито в илюзиите за скорошно благоденствие, с които продължават да ни облъчват. Ако все пак има такива моменти, то те могат да бъдат открити в разширяването на интернационалната база за борба срещу глобализма и срещу варварските последици от капиталистическата глобализация. Това дали България ще се възползва от тези дребнички предимства, които ни предоставя историческият процес, е и въпрос на наша отговорност. Споменах, че вече се вижда и с просто око, че НАТО не може да предостави на националната ни сигурност защита от модерните заплахи на епохата. Ще изразя и категоричната си убеденост, че Европейският съюз също няма да ни осигури обещаното благоденствие. И той няма да го направи по простата причина, че самият ЕС е раздиран от противоречия. В него върви широкомащабно настъпление на глобалния капитал срещу капиталистическия социален модел и неговото бъдеще. И под това настъпление падат не само държавни граници, рухват икономики и национални култури. Сгромолясва се цялото социално мироздание на западния човек. И става лесен отговорът на въпроса защо е илюзия благоденствието, обещавано ни от Кунева, Паси и прочие адепти на ликвидационния вектор във външната политика на България. Обяснението е просто - в борбата срещу социалистическия лагер световният капитализъм пожертва космически суми, за да притъпи социалните конфликти и да откупи своето спокойствие. Сега е време тези средства да бъдат върнати. И те ще се вземат с потта и дори живота на обикновените граждани от народите на ЕС, на победена Източна Европа. Нас, българите, ни очаква същата съдба. Присъединяването към НАТО и ЕС е онова неизбежно зло, което споходи България чрез най-лошия от всички възможни варианти. Това стана особено ясно след отхвърлянето на Европейската конституция от народите на Франция и Холандия. То получи допълнително осветяване и от ноемврийските събития в Западна Европа. Ясно се открои отдавна известният факт, че на ЕС липсват две от основните идентификационни характеристики, за да се превърне той в единен демократичен субект на международното право: липсват му единна европейска нация и национални въоръжени сили. Първото е немислимо да бъде постигнато. За второто ще избързам да кажа, че НАТО не е европейска армия. НАТО е трансатлантически мутант, възникнал и предназначен за съвсем други цели и той рано или късно ще предизвика ракова мутация в самата същност на европейската идея. И това ще бъде нейният край. Злокачествените разсейки в този смисъл са вече налице и добре могат да се илюстрират с примера на чуждите военни бази в България. Тук продължава дребната и блудкава игра на заблуди, извъртания и лъжи. Твърди се, че това били американски бази, но тъй като САЩ е член на НАТО, това са значи бази и на НАТО. А ние като членове на НАТО трябвало да изпълняваме своите съюзнически задължения. И т.н., и т.н. В тази объркана и заплетена европейска ситуация изпъкват и бият на очи всички отрицателни черти, които могат да характеризират българските държавни политици и преходници. Тези отрицателни черти дават достатъчно основание да се определи провежданата българска външна политика като антинационална и антинародна. Защо наричам тази политика антинационална? Защото тя поставя под въпрос съществуването на българската народност като цивилизационен субект. Защо тя е антинародна? Защото поставя под въпрос съществуването на българската народност и българската държава като физически обект. Тези констатации ни изправят и пред друг фундаментален въпрос на българската външна политика - отношенията ни с Русия. В риторичен порядък бих попитал: защо тези отношения са фундаментални за България? Тук, от тази конгресна трибуна, е особено важно да заявим, че отношенията с Русия са фундаментални в живота на българите и българската държава поради следните причини: на първо място, защото България и Русия принадлежат на една и съща цивилизационна общност; На второ място, защото България и Русия принадлежат на една и съща народностна, славянска общност; На трето място, защото България и Русия са съседи; На четвърто място, защото България дължи на Русия своето съществуване като съвременна държава; На пето място, защото България е получавала от Русия несравнимо повече, отколкото всички други държави взети заедно; На шесто място, защото Русия живее в сърцето на България повече от 300 години. Като български патриоти тук трябва ясно да кажем, че Русия е нужна на България не заради Русия, а заради България. И това ще бъде така, докато съществуват Русия и България, независимо кой управлява в Русия и кой в България. Добрите близки, родствени отношения с Русия са исторически императив за България. Всеки български политик и държавник, който не само игнорира, но и работи за разбиването на осветения от историята българо-руски геополитически съюз, който е за влошаването на българо-руските отношения, е враг на България. Плач за българската демокрация карикатура: Тодор Цонев

Нагоре Съдържание на броя