"Нова Зора" - брой 4 - 31 януари 2006 г.

Антикомунистическата истерия
Проф. Евгений ГИНДЕВ

Има и друг термин, който доста точно характеризира философските занимания на голям брой български и европейски политици и парламентаристи в последните години, но истерия също е точен и освен това не е пейоративен. Къде успешно, къде недо там, те са се заели да криминализират комунизма, да го обявят за криминално престъпление.
Сам по себе си, такъв процес не представлява изненада. Още от Древен Египет е познат стремежът да се изтрива история, да се заличават имена и дела. През средните векове горяха на клади хора и книги, в по-ново време - отправяха на каторга, хвърляха в затвори или в крематориуми неугодните люде. През 21 век разстрелват цели държави с бомби и крилати ракети за да ги обърнат в “правата вяра”.

В случая с комунизма има една особеност - става дума не за неудобни хора, не за ереси или за порочни мисли. Става дума за мироглед, за идеология, опираща се на наука.
Някои си мислят, че комунизмът го мразят заради доктриналното насилие, за ГУЛаг или за изселванията. Няма по-голяма заблуда от такова схващане. Нещата са много по-дълбоки и фундаментални.
За да се бориш срещу мироглед, трябва да му противопоставиш друг мироглед. И тъй като единственият друг известен мироглед е религията, решили са с комунизма да се борят с полицейски средства. Както, впрочем, винаги е било.
Противопоставянето “религия-комунизъм” е опасно за политиците. То изисква друга нагласа и поведение, свързано е с огромни интелектуални усилия, толкова огромни, че почти изчерпват всякакви други потенции. За политиците е по-лесно да използват инерцията на историческия процес.
След като буржоазния Запад си приписа победата в "студената война", реши, че му се полагат и контрибуции. И той не се задоволи с материалната компонента - около един трильон щ.д. кеш. Реши да доубие противника, като му вземе душата. Така започна поредният кръстоносен поход срещу комунизма. Започна с най-лесното - не точно срещу комунизма, а срещу комунистите. И тук сгреши.
Защото освен полицията и съда, нямаше никакви други средства за борба. Никакви. Погледнете българските антикомунисти -жалки и нищожни същества, пълни с комплекси и подсмърчащи по неосъществени желания. Погледнете физиономиите им, излъчващи провинциален аристократизъм под чиято мантия проличават потурите, а под тежкия грим понамирисва на пейзански нужник - какви борци и страдалци са те? И какво измислиха? - “Закона Панев”!
След него настана времето на интелектуално-вербалния разврат. Неизвестни и още по неизвестни философи, историци, географи, писатели, поети, социолози, политолози, антрополози, културолози, политици, журналисти и всякаква друга сган решиха, че е дошъл техният час и започнаха настъпление срещу комунизма.
“Чиракът е остатък от социализма” (в. “Нощен труд”); “В момента централната емисия “По света и у нас” е отживелица от комунистическо време. Тогава хората се връщаха от работа в 17 часа, вечеряха в 19 часа, гледаха новините в 20 часа и си лягаха. Искаме да се съобразим с модерното темпо на живот” (Мирослава Нейнска); “За неохотата да се даряват органи, са виновни комунизмът и църквата” (Александър Чирков); “16-годишен прозрях напълно нещата. Такъв насилствен режим. Живеехме на партера, спускаха нашите пердетата и баща ми отиваше на прозореца да погледне дали няма някой, за да могат да си поприказват” (Георги Панев); “Комунизъм е да наказваш отличника” (в. “24 часа"); “При социализма да се оплачеш, беше равносилно на престъпление” (bTV); “Антикомунист - това звучи морално”! (Калин Манолов); “Бездарието е комунизъм” (Вълко Литов); “Да вземем и комунистическата дисциплина, която ни наложиха... Поколението на майка ми и баща ми даде страшни жертви по време на индустриализацията. Умираха на по 50 години” (Иван Костов); “Резултатите от комунистическото управление - телесно благополучие за сметка на постепенното притъпяване на гражданските сетива, морална атомизация на обществото, апатия, тъпота” (Ивайло Дичев); “Комунистическата култура се отнасяше към хората като към малолетни. Тя им отнемаше спонтанните радости и техните ритуали” (Калин Янакиев); “Първоначално тази ситуация, хората да работят на две места едновременно, беше наследена от комунизма” (Ивайло Дичев); “И националсоциалистическите, и фашистките, и комунистическите практики станаха възможни благодарение на най-елементарните човешки чувства - завист, яд, необходимост да обвиняваш не себе си, а някой друг за собствените си провали” (Петър Волгин); “Това беше по времето на развития социализъм (Имаше такъв термин, нали?).
Беше времето, когато думата опозиция беше опасна ерес, а принципът на Монтескьо за разделяне на властите беше забравен. Тържествуваше Ленин. (Имаше такъв, нали? Владимир Илич Улянов-Ленин, обикновен сифилитик, написал съчинения в 55 тома, и ако се беше родил няколко десетилетия по-късно и около Дъблин, със същите идеи, можеше да става за дребен лидер на Шин Фейн) (Мартин Кръстев).
Лесно се забелязва вътрешната мотивация срещу комунизма във всички цитати - “завист, яд, необходимост да обвиняваш не себе си, а някой друг за собствените си провали”. Липсва всякаква мисъл, всякаква проява на разсъдъчна дейност. Доводите са на битово-комшийско равнище. Има заклинания, лъжи, плоски остроумия и парвенюшка наглост. Ако мислите, че това са отличителни черти само на българските антикомунисти, лъжете се.
Да чуем прозренията на бившия генерален секретар на НАТО лорд Джордж Робъртсън: “Ние гледахме България с много различни очи. Да започна от студената война. Без да преувеличавам, на България се гледаше като на една от най-мрачните комунистически страни. Във Великобритания, когато се кажеше “България”, хората си представяха Георги Марков и отровния чадър. Или виждаха това, което наричате апаратчик, дето прилича на задница на трактор и като го срещнеш, ти носи бутилка тежко вино. Така беше - нямаше лъч светлина”.
И това го казва “сър”, който като го видиш, веднага ти идва на ум Дарвиновата теория за произхода на човека... Този сър така и не си спомня, че отровният чадър е английско изобретение. Сериозните западни изследователи избягват прякото единоборство с теорията на комунизма. Предпочитат да създават като опровержение нови теории - било то за края на историята (Френсис Фукуяма), за сблъсъка на цивилизациите (Самюел Хънтингтън) или за голямата шахматна дъска (Збигнев Бжежински). Някои от изброените хора имат много интересни биографии. В тях може да се намерят мотивите за разработените “нови” парадигми.
“Краят на историята” на Френсис Фукаяма беше неуспешен опит да се отхвърли марксиската теория на хоризонталния прогрес, изразена в смяната на обществено-икономическите формации. Обявеният край на историята увековечаваше капитализма като окончателна форма на човешкото общество, доминирана от частната собственост върху средствата за производство (експлоатация на човек от човека) и личния егоистичен интерес. Самата постановка на въпроса е не само антиисторична, но и антинаучна, тъй като поставя граница на човешкото развитие и лишава обществото от стимули за бъдещето. Хрумването на Френсис Фукуяма отшумя толкова бързо, колкото бързо отшумяват всички подобни антикомунистически бръщолевения.
“Сблъсъкът между цивилизациите” е подход в изследването на историческия процес, формулиран от английския историк, дипломат, социолог и философ А.Д. Тойнби (1889-1975г.). Разработването и популяризирането на подхода дължим на американеца Самюел Хънтингтън - професор в унирверситета в Итън. Хънтингтън е от тримата идеолози на съвременното американско имперско мислене заедно със Зб. Бжежински и Х. Кисинджър и е въведен в политиката от Уилям Елиът - дългогодишен ректор на Харвардския университет и главен идеолог на виетнамската война. С. Хънгтингтън е бил шеф на отдела за планиране към Държавния департамент на САЩ, попечител на Американския институт за предприемачество, член е на Съвета за международни отношения (световното правителство) и е измежду главните разработчици на американската стратегия за национална сигурност.
Сблъсъкът между цивилизациите е модерен и много популярен подход към историческите явления. Той е научното оправдание на антитерористичната борба на САЩ и на нейните военни агресии срещу чужди страни. Балансирайки по ръба на историческата логика, подходът служи да ни докаже, че именно мозаечната цивилизационна структура на планетарното човешко общество, се превръща в двигателната сила на историческия процес, изразена, рано или късно, в пряка конфронтация.
Като частна методология сблъсъкът между цивилизациите е напълно състоятелна. Именно като такава, тя се противопоставя на историческия материализъм чрез простото изместване на акцентите и премълчаване на действително същностните диалектически противоречия в историческия процес. Да се представя формата за съдържание, е типичния и любим похват на антикомунистите.
Същото се случва и с геополитиката в антикомунистическата интерпретация на Збигнев Бжежински. Американски поляк, злобен и непримирим враг на Русия, той умело трансформира историческата си злоба в антикомунизъм на гърба на геополитиката. Като съветник по националната сигурност на американския президент Бжежински стигаше до такива крайности, които потрисаха дори американските военни, свикнали да планират планетарни и космически войни. “Руснаците - на сапун ! Комунистите - на сапун!” - това бяха политическите лозунги на Бжежински и той ги обличаше в държавна политика. Такъв “учен”, дори и с някои негови верни прозрения, не може да се възприема сериозно. Както се казва, толкова по-зле за геополитиката.
Българските антикомунистически нещастници не могат да се сравняват нито по потенция, нито по мотивация, нито по аргументация с изброените западни “светила”. Затова се мъчат да играят дребната роля на задолизци и треторазредни слуги с надеждата да ги забележат, да ги похвалят и да им дадат някое и друго коматче от масата. Натикани в ъгъла на българския политически живот, те, от време на време, надават вой, бият се в гърдите, и с крясъци “Бата-Мата” се мъчат да привлекат вниманието към себе си.
На 26.04.2000 г. 38-ото Народно събрание прие Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен (законът е публикуван в ДВ от 5 май с.г.). Гангренясалите мозъци на антикомунистите не можаха да измислят нищо по-умно от опита си да превърнат НС в псевдохристиянска катедрала, от чийто амвон да пускат в действие тежката артилерия на своето нравствено негодувание. Мисионерската непримиримост личи още от чл. 2: “Ръководствата и ръководните дейци на Българската комунистическа партия са отговорни за:
- целенасоченото и преднамерено унищожаване на традиционните ценности на европейската цивилизация; ...
- моралния и икономически упадък на държавата;
- злоупотребата с възпитанието, образованието, науката и културата за политически и идеологически цели, включително мотивиране и оправдание на изброените по-горе действия;
- безогледно унищожаване на природата”.
Подобно словоблудство предизвиква днес, меко казано, нежна тъга. То бива, бива идиотизъм, но чак толкова... Това го признават и видни привърженици на “дясната идея”, като например Йордан Ефтимов (виж в. “Сега” от 3.05.2005 г.). Току виж по изброените “отговорности” след някое време да съдим днешните “демократи” и “антикомунистите”.
През декември 2005 г. българските антикомунисти отново изреваха: “Бата-Мата!”. Депутатите от ОДС внесоха в българския парламент законопроект, предвиждащ създаването на институт на националната памет за престъпления, извършени срещу българския народ и държава от комунистическия режим. “Да не изоставаме - казват те, - от Полша, Германия и Унгария”. Какви примери само - от католически, по католически. Не че нещо ще стане с този закон, но е нужно “дясната маса” да се държи в кондиция, преди да прозвучи бойната тръба за нова атака срещу “призрака”. Има и нещо друго. Българските антикомунисти винаги гледат да синхронизират своите акции с европейския антикомунизъм. И този път е така.
В края на 2004 г. в ПАСЕ стартира процедура по приемане на резолюция за осъждане на комунизма. Процедурата се разработва и обсъжда в Комисията по политическите въпроси и трябва да влезе в пленарната зала на 26.01.2006 г. България може да се “гордее”, че всред инициаторите на тази резолюция е такава “видна” личност като Лъчезар Тошев. В просторно интервю във в. “Седем” (21-27.12.2005 г.), народния представителт от ДСБ в 40-ото НС и заместващ член в нашата наблюдателна група в ПАСЕ Иван Н. Иванов, подробно информира за придвижването и значението на тази резолюция за моралното здраве на евроатлантическа Европа. Г-н Иванов така определя целите на резолюцията: “(1) Да бъдат осъдени престъпленията, извършени от комунистическите режими; (2) публично да бъдат съпоставени и приравнени престъпленията на комунизма и на фашизма и нацизма; (3) да бъдат предвидени конкретни действия, които ще уплътнят тези документи чрез изпълнение на заложеното в тях”. Г-н Иванов илюстрира нуждата от такава резолюция със 100-те милиона жертви на комунизма (според шведския депутат Гьорен Линдблад), от които 60 000 в България (според г-н Иван Иванов). Странно, защо не са 200 милиона - кой ще вземе да ги брои? Слагай в общия кюп и заченатите, но неродени, заедно с жертвите на автомобилните катастрофи - все някой ще повярва. Числото за България дори е скромно - допреди няколко години се твърдеше, че жертвите са 100 000! Излиза, че ние, българите, живеем, трудим се, любим се и отглеждаме децата си върху костите и праха на “невинните” антикомунисти (на всеки квадратен километър по един навинен) - направо древногръцка трагедия! Още малко и няма да остане място за избитите антифашисти и комунисти и за загиналите в името на Отечеството. Какви ангели и херувими сме имали, без да знаем.
Що се отнася до евроатлантическото безочие без граници, то е лесно обяснимо. Голям стрес получи европейският Запад и от комунизма, и от фашизма, и от нацизма. Та строго погледнато, те са си негов продукт - в неговата утроба се зародиха, в неговата утроба и възмъжаха (Карл Маркс е обявен за мислител на хилядолетието!). Защо такава черна неблагодарност? Или с “малко” закъснение се очистваме от първородния грях? Може би комунистическият Съветски съюз трябваше да остави Хитлер да довъзпита старата блудница Европа за радост и щастие на останалия свят!? Както е тръгнало, на европейския парламент ще му се наложи да осъжда и християнството, кръстоносните походи, колониализма и капитализма - те все от запад тръгнаха. Какво пък, парламентарното осъждане на мирогледи е отново западно откритие. Г-н И.Н. Иванов е така добър да ни разкрие и целта на дълбокото разкаяние: “За да бъдат възпитавани бъдните поколения, че не трябва да допускат подобен режим, в която и да било страна на Европа и света”.
Ето, значи, каква била работата. Ето къде западния еснаф го стиска чепикът. Това вече не е истерия, нито перверзия или ръкоблудие. Това е ясна, прозрачна и безмилостна военна философия - философия на унищожението. Прелюдията и генералната тренировка е войната срещу тероризма. Който каквото и да говори, тя също е мирогледна война.
Оказва се, че генералната цел на западното общество, на “златния милиард”, не е толкова създаването на Нов световен ред (такъв ред искаше да създаде и Хитлер), а окончателното “убиване” на комунистическия мироглед, ликвидиране и на най-малката вероятност той отново да стане избор на бъдещите поколения. Без решаването на тази задача, никакъв нов световен ред не може да бъде създаден.
Ако гледаме България като пример, американските “инвестиции” не са в материалната сфера, където може да се очакват ползи за народа, а в менталната сфера, в различните частни организации, институти, университети, издателства, форуми, фондации. “Доведените братя” се целят в сърцето и душата на народа. От такава гледна точка трябва да се интерпретира българския антикомунизъм. Ако искаме да получим нагледна представа какъв е българският антикомунист, най-добре е да прочетем писанията на г-н Ани Илков (какво странно име). С брилянтен стил, богато слово и речник, творческа фантазия, научна дълбочина и изгаряща страст Ани твори епистоларни чудеса за радост и чест на антикомунистите: “Комунистите имат нещо, което не може да се нарече иначе освен свинска психика. Те са в постоянен шизофреничен разлом между материалното и идеалното. В смисъл, че ядат всичко, което могат да докопат. Но след оргията на изяждането те винаги се отдават на идеалистични духовни изживявания в един отвратителен маниловски стил (Болестта на комунистическия елит: хълцане и оригване по хегеловски неспирно). Гнусни типове. Селкори” (в. “24 часа” от 31.08.2002 г.).
Какво да се прави - каквито антикомунистите, такъв и антикомунизмът. Казват, че при ръкоблъдството, върховният момент на освобождаване от напрежението е почти творческо вдъхновение... След него човек бил готов на всякакви подвизи, в това число и на антикомунистически. За такива подвизи няма граници - те могат да се вършат от Атлантика до Урал.

Нагоре
Съдържание на броя