|
Обръщение
към делегатите на
извънредния конгрес на ПК
"Зора" - София, 11 март 2006 г.
Петнадесет години след началото на т. нар. демократичен преход резултатът е очевиден и красноречив - пълна разруха във всички области на обществения живот. Родината ни е изправена на ръба на истинска национална катастрофа. Тайната на прехваления “демократичен преход” бе сведена всъщност до тотално разграждане, до повсеместно разрушаване и разграбване във всички обществени сфери без никаква друга ясна цел освен прякото облагодетелстване на един много тесен обществен слой, самообявил се за национален, политически и стопански елит.
Прикриваща се зад различни разноцветни партийни етикети, класата на "новите българи" се изроди в изключително хищна и безотговорна, алчна и брутална върхушка, която успя да подчини на тясно груповия си и клиентелистки интерес волята на огромното мнозинство от граждани на България.
I. "Националният политически и стопански елит" на България днес е антинационален и антисоциален
Никакви лозунги за "европеизъм" и "общочовешки ценности" не могат да прикрият антинационалната му природа. За неговата природа говорят делата му:
безотговорна "структурна реформа" на националния икономически живот. На практика структурната реформа се сведе до икономическо унищожение. Чрез реституция, "масова" и "касова" приватизация бяха унищожени наченките на високотехнологични и конкурентни производства, бяха раздробени производствени единици с цел превръщането им в лични задгранични банкови влогове.
Разкритата тайна на "структурната реформа" е - невиждан износ на националното богатство зад граница от сини и червени, деиндустриализация и декапитализация на националното ни стопанство. Под капиталистически лозунги националният капитал (във всичките му форми - държавни, частни, кооперативни) - беше разграбен, изнесен от страната и безотговорно пропилян. Крайният резултат на прехвалената "структурна реформа", вината за която се носи от целия т. нар. политически и стопански елит,е разграждане на икономическия потенциал на страната.
финансова система, водеща до отказ от национален икономически суверенитет и до непрекъснато нарастване на външния дълг на страната; пренасяща основните му тежести, както и тежестта по издръжка на държавния апарат към отделния индивид
ограничен трудов пазар, ширеща се структурна безработица, при която квалификацията не е гаранция за заемане на работно място
отстъпление на държавата от конституционно възложените й социални отговорности, водещо до срутване на жизненото равнище на милиони български граждани
драстично обедняване и отпадане от обществения живот (т.е. реална десоциализация и лумпенизация) на все по-големи маси от населението и заемането на ключови позиции в публичния живот от един все по-тесен "елитарен" слой.
унищожаване, обезценяване и изтласкване на традиционните духовни и културни ценности от духовния живот на българското общество
катастрофична вълна от емиграция, водеща до тревожни културни, образователни и демографски последици за цялото българско общество.
Резултатите са отчайващо ясни. Безотговорният и антинационален експеримент е към края си - страната е върната десетилетия назад в развитието си. "Елитите" на България победиха страната си.
II. За края на илюзиите
През най-новата си история след Освобождението страната ни е преживяла всякакви трагични исторически изпитания - загуба на територии, военни и дипломатически поражения, катастрофи и бедствия, но никога досега между властта и обществото не е зеела такава огромна пропаст на отчуждение и недоверие.
Днес между българското общество и властта има изгорена земя - на изгорели надежди, обществени илюзии и очаквания. Никога досега национален елит и народ не са си били така чужди, така изпълнени с недоверие и неприязън. Прекъснати са дълбоките връзки между народ и управление, обществената воля е загърбена и брутално подменена с волята на хищни държавни чиновници, назначавани по роднинско-приятелски котериен признак.
Волята на народа, на всички български труженици от града и селото - промишлени работници, селскостопански производители, интелигенция, национални предприемачи , която е единствен източник на всяка легитимна власт в страната, е подменена от хищните инстинкти на едно тясно малцинство, с огромни апетити за преразпределение и с неограничено потребление. Упорито и целенасочено, ежедневно и ежечасно, чрез тотални медийни кампании и безогледна, всепроникваща пропаганда се внушава на цялото общество, че е възможно безболезнено да бъде подменен изстраданият и така скъпо заплатен национален идеал за модернизация с илюзията за “автоматична европеизация” чрез “приобщаване” - и то на всяка цена - в ЕС и НАТО. Вярата, че “големите братя” ще ни модернизират ударно за наше добро и за своя сметка, стига ние пасивно да приемем необходимите лишения, отхвърля България назад в историята и далеч в географията, оставя страната без воля за модернизационни усилия, в плен на потребителски илюзии - мимолетни, но разрушителни.
По този път България е заплашена завинаги да остане в безвремието между първия и третия свят. А това е равносилно на изпадане от историята.
Днес, 15 години след началото на “великия поход” към бляскавото, но - уви, - илюзорно бъдеще, стана ясно, че истинският победен е обществото, народът, който загуби твърде много, ако не всичко, а главният победител - т.нар. съвкупен демократичен елит, който концентрира в своя полза огромна власт и почти цялото национално богатство. Продължавайки по същия път, България е осъдена да се лута между разграбения социализъм (чиито последни остатъци обществото дояжда днес), и обещания (но непостроен) “единний светъл капитализъм”. Разбира се, демократичният “елит” под “капитализъм” разбира не организация на производството, водещо до увеличаване на националното богатство, а своите собствени сметки в чуждестранни банки и своята недвижима собственост зад граница - там, където се предполага, че са недостижими за народния гняв.
Съвсем очевидно е, че, когато синьо-червеният елит убеждава обществото, че НАТО е гарант за сигурност, той има предвид своята тясно-групова сигурност, сигурността на своята власт и своята собственост.
След петнадесет години “път към бъдещето” става ясно, че политическата система на страната не е в състояние да изпълнява своята основна функция - да превръща народната воля в управленско действие, водещо до общото благо. Днешната политическа система - с всички свои основни играчи, политически, групови и индивидуални субекти, правила на играта, новоизмислени псевдодемократични традиции и новонасадени смехотворни ритуали - не функционера ефективно, не оправдава обществените надежди и очаквания. Тя не може да гарантира най-важното: реалната, а не формална представителност на днешния обществен елит, да легитимира по убедителен начин днешната държавно-политическа върхушка. Именно тази изхабеност на политическата система (заедно с тези, които очакват да бъдат легитимирани чрез нея и в нея) е отговорът на загадката защо обществото днес така трескаво търси спасението си не в себе си, а в задгранични спасители с екзотични исторически титли, носещи смътни обещания за нещо друго.
Обществените надежди “за нещо друго”, различно от досегашния политически цинизъм и стопанска безотговорност, за друг елит, за друга система, за друг живот са оправдани и разбираеми. Но българите винаги са грешили, когато са очаквали не помощта, а окончателното решение на проблемите им да дойде отвъд, зад граница. Без съмнение така ще бъде и днес.
Отлагането на проблема за субекта на модернизацията не само не го решава, а само драматично го задълбочава. Решението на този проблем предстои да се намери не чрез нови подредби на стария елит, не чрез козметични операции върху лика на младата (по възраст) но с уродлив образ “българска либерална демокрация”, и още по-малко - чрез внос на демодирана - макар и коронована, - политическа кинкалерия.
Необходима е нова политическа субектност, нов начин на поставяне на проблемите, нов политически живот с лице към истинските проблеми на обществото - социални и национални.
Загубеното доверие на обществото към политиката и към политиците може да бъде върнато - но само ако се появи политическата сила, която да говори с реален език на реалните хора за техните реални проблеми - и която има сили да предложи реални решения на тези проблеми, и "Нова Зора" е такава сила.
III. Национализъм или "европеизъм"
Политическата клика, управляваща днес България (със съгласието и съдействието на своята ляво-дясна политическа прислуга) според всички изисквания на историята и според всички световни норми за политическа идентификация би трябвало да бъде национално отговорна, да има държавнотворни задачи, да бди над българския национален дух, да се осъзнава като пазител на истинските национални интереси.
Националните буржоазии по света могат да бъдат обвинявани в какво ли не - но не и в склонност към национална измяна. Това обаче, което не е разрешено на нито една дясна формация по света, българската социаллиберална нова буржоазия си го е разрешила сама на себе си.
От най-високо място българският народ чува, че “националният суверенитет вече означава нещо друго” - очевидно се има предвид възможността той да бъде геополитически ипотекиран, където трябва, със съответните тясно групови изгоди, за когото трябва. На същото високо място се раздават държавни награди за чужди експерти, настоятелно съветващи българското общество да се откаже от остарялата, непрестижна и всъщност тоталитарна писменност, създадена от светите братя Кирил и Методий.
Ловки и коварни медийни технолози и културтрегери обясняват на народа какъв удар върху европейското бъдеще на България е нанесъл Св. Цар Борис, приемайки християнската вяра от Византия, а не от Рим... Внушението е, че все още не е късно да се приеме правилната вяра - католическата, а още по-добре - протестантската.
Примерите за антинационално мислене и поведение на българския политически елит са многобройни. Те свидетелстват, че националният проблем на днешна България не е съпътствуващо обстоятелство, а пряко следствие от реализацията на интересите на властващата днес разноцветна върхушка.
Днес националният проблем на България не се свежда просто до “един от проблемите на прехода”. Той обхваща в дълбочина цялото проблемно битие на цялото българско общество.
Националният проблем е икономически проблем - защото антинационалната ляво-дясно-центристка компрадорска върхушка безжалостно изпомпва и присвоява последните остатъци от създаденото за половин век и от целия народ национално богатство. Тя унищожава, продава и разпилява последните шансове за суверенно, а не колониално зависимо икономическо съществуване, разрушава самата тъкан на националния икономически живот. Няма национално битие без национално ориентирана икономика. Народите, лишени от автентичен национален икономически живот, обитават не свои държави, а милостиво отпуснати им резервати.
Националният проблем е политически проблем - защото нацията, лишена от отговорно политическо представителство, от механизми за автентично икономическо волеизявление се превръща в племе извън историята. Нация без отговорни политици е просто население, човешки материал за икономически и други експерименти, маса от хора - вътрешни и външни емигранти.
Националният проблем е и културен проблем. Опитите за подмяна на националния и етнокултурен модел, на традиционните български ценности с комплект измислени “европейски и общочовешки ценности” (за които единственото известно нещо е, че просто не съществуват в действителността) всъщност са атака срещу способността и волята на българите да бъдат българи, да ги има като такива върху културната карта на света.
Очевидно за нашите нови големи братя (и за техните вътрешни платени наемници) територията на геополитическия плацдарм България е по-интересна от народа, който “случайно” го населява. И все по-ясно проличава, че в интерес на новия световен ред, този народ ще трябва да бъде и денационализиран. На фона на задаващия се културен геноцид дори "културната практика" на Османската империя по нашите земи изглежда твърде толерантна.
Националният проблем е духовен проблем. Никога досега - нито по време на османското владичество, нито по време на комунистическия атеизъм, Българската православна църква не е била така унижавана, притискана, атакувана и мачкана, както през последните десетилетия - в епохата на “победилия социал-либерализъм”. БПЦ е минала през всякакви изпитания - но и най-враждебната към нея власт не е посягала върху църковните догми и канони. Църковният живот е бил подтискан и ограничаван - но нито една управленска върхушка досега не се беше досетила изкуствено да организира вътрешноцърковен разкол, да организира своя църква за партийна употреба като собствен политико-църковен отдел.
Традиционното за някои краища в България мюсюлманско вероизповедание днес изпитва същия жесток и прикрит организационен и доктринален натиск. 16 години на българските управляващи им е дълбоко безразлично, че мюсюлманските традиционни общности методично се превръщат в развъдници на всякакви нетрадиционни фундаменталистки сектантски влияния от уахабитски емисари.
В духовния климат на днешна България добре се чувстват не православните миряни и мюсюлманите. Като особен "признак на модерност", разкрепостеност и прогресивност днес се изтъква приобщеността към масонски, окултистки, теософски, сциентоложки, сатанистки и всякакви други ложи и секти.
Но ние заявяваме - народ, лишен от традиционните си вярвания, от дълбоките си духовни корени е безпомощен във всички исторически изпитания. Общност, чийто духовен код е изтрит, се разпада, превръща се в стадо безпомощни човекоединици. Народ с прекъснати духовни корени се управлява по телевизията - и то не непременно българската.
Днес Г.С. Раковски с вярата си, че “Любовта към Отечеството превъзходи сичките световни добрини” би бил заклеймен като вулгарен националист и враг на общочовешкия прогрес.
Националният проблем на България пред очите ни се превръща в геополитически проблем. Процесите на разпадане и дестабилизация на територията на бивша Югославия, естествените (или изкуствени) етнически конфликти в непосредствена близост до нашите държавни граници вещаят тревожни перспективи за целия Балкански полуостров. Въпреки уверенията на “световната демократична общност” балканските граници вече съвсем не изглеждат напълно нерушими и стабилни. Българското общество все по-често си задава въпроса дали новите геополитически партньори на България - НАТО и ЕС, са заинтересувани от действителна стабилност на Балканите? Не се ли задава нов опустошителен геополитически ураган, който заплашва отново Балканите - така както неведнъж е било в историята?
И най-важният въпрос - в състояние ли е днешната българска политическа върхушка да осъзнае и да посрещне изпитанията, които предстоят за българската държавност?
Ние заявяваме - теориите за “отмирането на националната държава” и идеята за българското общество като за етнически конгломерат или като “шарена етническа черга” са реакционни и антинационални по своята същност и особено любими на лоялната и опитомена опозиция. Особено зловещо впечатление създава зле прикритата воля на днешния “национален елит” за присъствие в НАТО - но не просто като в клуб за гарантиране на сигурността (каквото и да означава това), а като във военна организация, която вижда своя потенциален противник отново на Север.
Партия "Нова Зора" смята за пагубен подхода, според който националният суверенитет на България се предоставя на чужди сили от “политическата класа” на прехода и с открита враждебност към Русия. В това се разкрива действителната мизерия на геополитическото мислене на днешния елит - желанието да си купиш нови приятели с цената на отказа от старите. Ако във вътрешнополитически план Байганьовските хитрости са просто срамни, то във външната политика - и особено в геополитиката - те са изключително опасни.
Националният проблем на България съвсем не се свежда просто до отношение на българите в България към турци, цигани, евреи и други групи български граждани, както се стремят да ни убеждават профанни политици и патриоти. Истинският национален проблем се разкрива не като етническо или верско отношение на някой към някого, а като отношение на българите към себе си, към своята съдба, историческа роля, мисия и съответно - отговорност към минали, днешни и бъдещи поколения български граждани. Скандалните теории за “отмиране на нациите и на националните държави” (известни, впрочем, не от вчера) са само симптом на опасното заболяване. Самото заболяване е по-надълбоко, то идва от късносоциалистическите нагласи (мощно тиражирани днес), че всеки може и трябва да се урежда (и спасява) сам, а колективно ще ни уреди и спаси поредния Голям брат - стига само да му се харесаме. "Нова Зора" заявява, че стремежът да се харесаш непременно на някой друг, докато сам не се харесваш, да бъдеш някъде другаде, когато не си при себе си, друг да ти каже истината за теб - вместо да я кажеш сам на себе си - това е истинският отказ от лице, от идентичност, от собствена съдба. В това е истинският - трагичният - проблем: българският отказ от българска съдба. Проводник на този отказ е днешният антинационален политически елит на България. Партия "Нова Зора" категорично се обявява срещу този елит.
Нашата партия застава на страната на народа си. Ние знаем, че народът ни не се състои от “човеци изобщо”, носители на измислени “общочовешки ценности”, а от живи хора - страдащи, борещи се за оцеляване и търсещи пътя на България към бъдещето. Ние знаем - и твърдо заявяваме, - че народът ни не е механична сума от етноси, а жива, органична цялост, съставена от хора с различни вероизповедания, имена и кръв, но с общо историческо съзнание и воля. За нас е българин всеки, който - независимо от името, вярата и кръвта - живее с драмата на България, споделя съдбата й и вярва в историческата й мисия, в нейното бъдеще.
“Днес погребваме българския национализъм” - заяви преди няколко години в Народното събрание Иван Костов при приемането на поредния антинационален закон. ПК "Нова Зора" заявява твърдо, че българският национализъм може да бъде погребан единствено и само заедно с българската нация и че мечтите за такова погребение са преждевременни и силно преувеличени и че ако е дошло време за погребения - значи е ред на нихилизма и антинародната политика.
IV. "Нова Зора" - партия на труда срещу партиите на потреблението
Една от най-опасните и разрушителни илюзии, изкуствено насадени още от времето на перестроечната пропаганда и тиражирани масово и всеобхватно до днес, е идеята, че обществото може да става все по-богато, докато се занимава единствено и само с подялба (и пилеене) на собственост, докато триумфално и нагло потребява все повече и повече, като в същото време произвежда все по-малко и по-малко. Лозунгът за подялба на собственост с цел потребление, идеалът за потребление (за сметка не на произведеното, а на придобитото чрез подялба, реституирано, присвоено, откраднато или взето на кредит от страната и чужбина) изигра огромна деморализираща роля през последните десетилетия.
Принципът “потребление без производство” беше заложен още в началото на “прехода”. Тогава СДС, една партия, обявявяща се за антикомунистическа и водена от бивши комунисти (някои от които дори не бяха още скъсали партийните си книжки) воюваше под лозунга “времето е наше” срещу БСП, една друга партия, водена от плахи антикомунисти, но набедена в “комунизъм”. Предметът на битката съвсем не беше - както се внушаваше на народа, - “за” или “против” частната собственост. И двете партии всъщност бяха “за” нея. Истинската битка беше не това да я има или не, - а за това кой да бъде собственикът на частната собственост.
Духът на грандиозната подялба на държавното богатство разврати и върховете, и низините на обществото. Забравена беше простата истина - известна на всички народи във всички времена, - че може да се дели, присвоява и консумира само това, което е произведено, че сама по себе си подялбата на собствеността не я увеличава, а само я намалява - до изчезването й.
Животът не е труд и трудът не е живот, да живее консумацията, колкото може по-мащабна, по-престижна, по-предизвикателна, по-нагла - това беше и е до днес духът на новата българска демокрация. Моралът на новия българин днес е консумация без труд, живот без производство,съществуване без усилия. Най-престижното и най-мечтаното занимание - живот на кредит (за сметка на европейски и световни траншове), преразпределяне на европейски фондове, консумация на непроизведени, а взети назаем (за сметка на бъдещите поколения) блага.
Резултатите от този псевдокапиталистически по природата си паразитизъм се виждат още днес, а за бъдещите поколения на България тези резултати сигурно ще са непосилни.
Партията, обявила се за защитница на хората на трудау отдавна предаде и целите си, и принципите си, и мисията си. Обременена с изкуствено наложена гузна съвест, ръководена от обикновени съучастници в националния грабеж, днес тя се е примирила с ролята си на парламентарен клуб за социално оплаквачество на “прехода”.
Другата основна партия, СДС, обещаваща светло капиталистическо бъдеще за народа, се превърна в тясна клиентелистка прослойка с компрадорски манталитет и с паразитиен морал и нейният разпаден процес продължава като на всяка партия без идеал в служба на народа.
"Нова Зора" заявява - "омразният социализъм” бе разграбен и изяден, а “въжделеният капитализъм” просто не се състоя, защото българските демократи предпочетоха не капиталистическото натрупване, а феодалното пилеене, не производството като цел, смисъл и оправдание на политиката си, а тържествената консумация като идеал, смисъл и норма на общественото присъствие.
За смяната на политическия елит
Политическите върхушки на България вкупом съгрешиха и вкупом непотребни станаха. България надрасна морално, политически и исторически своя самообявил се, измислен елит. Днес той е нейно бреме - и е време тя да се освободи от него.
Партия "Нова Зора" се бори именно за това:
За възраждане и утвърждаване на традиционните български културни и духовни ценности, норми и институции, за победа на българския дух!
За слизане от обществената сцена на перестроечните псевдосоциалистически и псевдокапиталистически върхушки. Те са еднакво деморализирани, безсмислени и вредни. Те еднакво заслужават справедливото си историческо възмездие.
За утвърждаване на справедлив обществен ред и дух на истинска национална отговорност в управлението на България, в живота на българското общество.
За последователна защита на жизнените интереси на всички български граждани, които участват с труда си и със собствеността си в увеличаването на общественото богатство.
За укрепването на позициите на българската държавност във всички сфери на обществения живот, за отказ от либералните илюзии за “държавата - нощен пазач”.
Българската държавност е общо достояние, общ пазител и общ дом на всички български граждани, а не елитарен клуб за частни интереси с достъп по роднинска и клиентелска линия.
България и българската държавност трябва да се върнат на своя истински притежател - на силата, която с труда си, с умението си и с таланта си е способна да ги съгради отново - на трудовите хора на България.
В това е смисълът на нашата борба.
|