|
Бележитият литератор, историк и тънък познавач на османо-турските работи Симеон Радев дава реалистична характеристика на наследилата византийските традиции “балканска дипломатическа школа” на Високата порта. Нейната неизменна във времето философия утвърждава, че определена доза двуличие е необходима в дипломацията, че е позволено всичко, което няма да се узнае, че човек трябва да е щедър в обещанията, които е решен да не изпълни.
|
Съвременните наши политици самораслеци са особено податливи на дребните хитрини, прилагани в осъществяване стратегическите цели на пантюркската политика в България, доказали висока ефективност. Убедителен пример за това е пълното незачитане на имуществените, социалните и политическите права на лицата, принадлежащи към българското национално малцинство в границите на сегашна Турция. По уточнени данни то възлизало на 485 хиляди християни и мохамедани. Статутът му е уреден въз основа на Лозанския договор от 1923 г., с двете българо-турски спогодби от 18. 10.1925 г. Валидността им е двустранно потвърдена с договор от 1992 г. Досега обаче само българската държава е изпълнявала стриктно произтичащите от тези договори задължения, както и на съответните норми на международното право в рамките на ООН, СЕ и ОССЕ.
Нещо повече. На изселилите се по своя воля в Турция и придобили по свободен избор тамошно гражданство са предоставяни еднопосочно множество привилегии в нарушение на законите и конституционните права на лоялните към държавата си български граждани. Например “запазване” на предишното българско гражданство, съхраняване собствеността върху селскостопанските имоти на изселниците, безвъзмездно възстановяване на продадените от собствениците жилища или 12-кратното им парично компенсиране, признаване и изплащане, без наличие на сключена междудържавна спогодба (както е съгл. чл. 5 от Конституцията), на български пенсии в Турция, незаконно участие в избори на придобили чуждо гражданство лица у нас и на турска територия и пр.
България ратифицира на 19.02.1999 г. Рамковата конвенция за защита на националните малцинства, която е единственият такъв документ в Съвета на Европа. В придружаващата я декларация се изтъква, че този акт “по никакъв начин не дава право на дейност, нарушаваща териториалната цялост на суверенитета на единната българска държава, нейната вътрешна и международна сигурност”.
Съгласно съдържащите се в Рамковата конвенция принципи, цели и разпоредби, както и според нормите на международното право, наличие на национални, а и на всякакви други малцинства на територията на нашата страна, няма.
Съществуващите между гражданите етнически, културни, религиозни или езикови различия не водят непременно до създаване на национални малцинства.
Самата Рамкова конвенция не съдържа дефиниция за понятието “национално малцинство”. Но според възприетия практически подход националните малцинства са възникнали в резултат на исторически сблъсъци, т.е. откъсване на национални територии ведно с прилежащото население и присъединяването им към чужда държава. Или на признат с действащ международен договор или конституцията малцинствен статут.
Интерпретациите и внушенията за признаване такъв статут на определени демографски групи в България са в противоречие с историческите събития, международното право и действащите договори. Българската конституция урежда върховенство на закона и равенство на всички граждани, без да се допускат никакви ограничения или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, произход, пол, религия, политическа принадлежност, убеждения.
Друга е участта на 47-те малцинства в Република Турция, съществуването на които и чиито права - включително и на българското, - би трябвало да са съобразени с разпоредбите на действащите многостранни и двустранни договори. Принципното становище на Република Турция по тези нерешени десетилетия наред проблеми са изразени от нейното правителство на 95-ото заседание на Комитета на министрите на Съвета на Европа (1994 г.), с което се отхвърля прилагането на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства на територията на страната. То се обосновава с унитарния характер на турската държава и неделимостта на нацията. Изтъква се липсата в конституцията “поради исторически и културни причини” на термина малцинство. Стараейки се да мотивира отрицателното си отношение към Рамковата конвенция, представителят на турското правителство се позовава на “социалната тъкан на населението”, без разлика от етническо, езиково или религиозно естество.
На принадлежащите към българското малцинство турски граждани не е признато залегналото в Рамковата конвенция право свободно да се идентифицират въз основа на обективни критерии като българи. Според закона всеки турски гражданин поначало е турчин по народност, а майчиният му език се счита турският. Също според закона всеки турски гражданин трябва да има турски имена. Само турският език може да бъде преподаван, изучаван и ползван. При обществени прояви не могат да се използват език и азбука, извън турския и турската азбука.
Законът за политическите партии в Турция (чл. 81) изрично забранява да се твърди, че на територията на републиката съществуват малцинства, както и да бъдат създавани партии на етническа или религиозна основа.
Поначало турският гражданин не може да притежава и друго гражданство, с изключение на “запазилите” предишното си българско гражданство изселници, с оглед използването на права - привилегии без реципрочни задължения. Господстващият в страната сунитски ислям в синтез с кемализма и пантюркизма формират държавната доктрина и политиката на Република Турция, които по принципите си са несъвместими със съвременните универсални ценности и утвърдените стандарти в областта на човешките измерения.
Нека напомним, че в редица препоръки Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) настоява всички държави-членки да подпишат и ратифицират Рамковата конвенция, и то без резерви и декларации. В Препоръка N 1492 (2001 г.) ПАСЕ не се поколеба да изиска държавите, които не са я подписали - в частност Турция, да приведат конституциите си в съответствие с европейските стандарти.
В Препоръка 1623 (2003 г.) ПАСЕ реши, че постоянните откази за подписване и ратифициране на Рамковата конвенция и прилагането на нейните стандарти трябва да са предмет на особено внимание в мониторинговите процедури на СЕ. При това Рамковата конвенция трябва да стане - наред с Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи, - абсолютно необходима предпоставка за членство в Европейския съюз.
Категоричното несъгласие на правителството на Турция за осъществяването на Рамковата конвенция на територията на страната е показателно за действителното отношение към съществуващите малцинствени проблеми.
Изложените в направената съпоставка факти и обстоятелства относно основните начала, целите и примерните разпоредби на Рамковата конвенция, макар и накратко, показват не само систематичното й преекспониране в България, придружено с преднамереното й изопачаване, но също и последващата дезинтеграция и дестабилизация на държавата.
|
Българското правителство очевидно пренебрегва разпоредбите на споменатите двустранни договори от 1925 и 1992 г. и утвърдените международни стандарти за имуществените, социалните и политическите права на нашите сънародници. Изразяваната подкрепа по присъединяването на Турция към ЕС при наличие на систематично нарушаване на Рамковата конвенция трябва да се възприема като политическо пораженство с произтичащите за нашата страна тежки последици.
|
|