|
Вече седемнайсет години Вапцаров непрекъснато го разстрелват: вярата, физическия му образ, антифашизма, организираното му бунтовничество.
Случайно ли е? Ще отговоря - напълно закономерно! Истината на големите поети боде като трън очите на субектите, наметнати с мантията на властта. И на наетите от тях убийци.
Средствата, използвани за такива убийства, не са оригинални. През вековете те се повтарят. Опериране на съвестта - подготвени фалшификати за наивници. Естетски пози - гнусящи се от суровата гримаса и истинското слово. В такива случаи литературните наследници на Дракула без никакво угризение пият кръвта на поетичния талант - най-скъпоценния дар на природата.
|
Разстрелите на поета, изпълнявани от наемници като Марин Георгиев или други негови съучастници, не бива да ни учудват: техните господари - чрез смъртните присъди - уреждат своето възмездие над неудобната мисъл и сърце на поезията.
Повторните екзекуции на Вапцаров, разбира се, имат и други мотиви, усвоени от субекти, които с наслада произнасят: “Убийството е моят занаят!”.
Ще назова най-главния им мотив - за тях непоклатим, - рухването на “материалната” основа на Вапцаровите небесни послания! Това рухване започна още когато вярата му се превръщаше в опитомяване на свободата. Още когато паролата - “Завод на живота” - се възприемаше буквално. Още когато солидарността на поета подхранваше кълнове на себичността, на социалните аномалии и произволите. Още когато интимността му престана да е непостижима тайна.
И естествено, още когато лирическият му стих стана идеологически реквизит. Но най-безпощадната инквизиция на Вапцаров се осъществи в началото на 90-те години на 20 век, за да продължи и по-нататък.
Алигаторите на “новия свят” най-непримиримо се настървиха върху поета, след като вселената на онеправданите, в която Вапцаров беше повярвал, се разпадна. След като идеята за обществени промени претърпя фиаско. Озлочестиха с черен флаг неговата “бяла пролет”. А бесът Вапцаров да изчезне заедно с политическите реалности на двадесетото столетие и неговия социализъм, - го прехвърлиха у свините, поели в библейски бяг към пословичното езеро...
Сетне? Нещата като че ли зациклиха. А и певецът на “трюмовете, пълни с лепкав мрак” се посъвзе от нанесените рани, възнесе се от гроб, запълнен с глина и трамбован от неговите неприятели.
Ще подчертая: Вапцаров, един от прочувствените лирици в българската литература, се оказа, че е набрал много ярост и омраза срещу себе си. Тази злъч и ненавист го затрупа като снежна лавина. Неговите мъчители кипнаха от радост, че вярата и прозорливостта му да посочва неуюта на битието могат да бъдат ликвидирани.
Темата на тези редове обаче е възкресението.
Не толкова техниката на напускането на гроба, колкото възраждането на личността чрез неподозирани нейни хоризонти.
Какво беше смайването на несведущите, когато след замерването на поета с кални топки изведнъж откриха в неговите изповеди стаено милосърдие, евангелски притчи, кристали от съкровищата на хуманизма!
А какво да кажем за едно друго преображение на поета? За това как и с каква сила се откроиха здравите му връзки с реалността, неговите наблюдения-практики върху поробването на човека, неговия “антиромантизъм”?
Няколко примера. Преди: възторзи, - че сме на тази земя, възклицанието - “И то какъв живот”. Днес: с кожата си усещаме - същото, което Вапцаров е усещал преди повече от шейсет години, - животът “без маска и без грим”, “озъбено, свирепо куче”.
Преди: “Аз искам да напиша днес поема”. Днес: зрима вещественост на огняра, който “изхвърляше сгур дванадесет часа на нощ”.
Преди: “Ще изградим със много пот един живот желан и нужен”. Днес: “Живот ли бе - да го опишеш? / Живот ли бе - да го разровиш? / Разровиш ли го - ще мирише / и ще горчи като отрова.”
Преди: разкошни рицарски турнири на Аза с Дамата. Днес: “Студеният вятър ни хапе”.
Не забелязвате ли как вътре във фибрите, в токовете на нервите, в струйките на кръвта се възвръща тежкото слово на реализма, заприличал в предишния период на старческо умиление.
Тепърва безработните, озлочестените и ограбени низини ще четат по нов начин творенията на поета, неговия “окъсан Рибен буквар”, “Хроника” или незабелязаното в “Антени”: “Ще светне ярост в моите очи / и после ще обърна кондензатора”.
Тепърва дрипавата съдба ще се зъби на мелницата за масови лъжи и оглупяване: “Държава има, има власт...”.
Тепърва през гледките на новопалатните образувания в Бояна или Драгалевци ще се стига до поредното раждане на размазания Джон и Грета.
В годините на своя жизнен летопис Вапцаров е глас на борческата интелигенция. По-късно: романтичен трубадур на социализма. Днес: възвестител на човешката драма! Индикатор на мъката, която затрупва човешката маса. Поет на онези, които миришат на лук и вкиснало, на жътварите “там” и на тяхното тегло.
Този Вапцаров преждевременно се е съсухрил и прегърбил от чуждото страдание. Ако преди земята, която българинът тъпче, е "чужда земя", емблема на омъчнено родолюбие, на политическа жестикулация, днес е съществуване без изход, пребиваване в пъкъл, ровене в кофите с боклук и зинали от глад уста, предусещане на демографска катастрофа и изгубване на родината.
По времето на социализма Вапцаров го пропагандираха като история, която е отшумяла. Мизерията и нищетата ги възпроизвеждаха от екрана на миналото. Днес: същата мизерия показва хищни нокти и не щади трудовия човек. Това е друг тип съпреживяване на Вапцаров - то премахва стъклената преграда между физически опит и духовно внушение.
Вапцаров изпада от реквизита на юбилейните портрети, за да се превърне в изобличителен документ. Преди строяха пиедестал за величието на поета. Днес той ходи сред болните от проказа и сам пожелава да изпита горчилката на действителността.
Вапцаров често го титулуват с термина терорист. Забравят, че той първи в българската поезия извика: “Терора долу!”. Кой друг български човек на духа е бил толкова прозорлив, че да предвиди масовото прилагане на онзи терор, против който въстана Вапцаров и който се нарича “държавен”?
Същата фраза я продължи с горещото: “Съюз със СССР!”. Днес: България вместо съюзник на хитлерова Германия е съюзник на САЩ. Актуализира се лозунгът за съюз с Русия!
Преди шест десетилетия Вапцаров поиска човекът да участва в битка срещу новото Средновековие. Днес: битката е срещу пропастите в съществуването на човечеството, срещу войните, глада на милионите, срещу масовите бедствия от планетарен мащаб.
Вапцаров учеше личността да има сетива за доброто, но и за злото. Днес: в съвременния салон за всестранно разкрасяване поетът продължава да дели тъмнината от светлината и да предупреждава - Бъдете бдителни!
Вапцаров беше символът на разрушение за блюстителите на буржоазното благополучие. Днес той ни учи зад всяка видимост да виждаме същността.
Вапцаров вярваше в човека и заради това отрече низостта. Той беше влюбен в машините, в “крилата на гордия демон”, възвестяваше: "Романтиката е сега в машините”. Днес: ако човекът надмогне тоталните форми на заробването и отчуждението, ще е в състояние да прелита свободен необятните пространства, където има екваториален пек, зелени полета и арктически сняг.
Схоластиците през социализма шиеха херувимски крилца на Вапцаров. Днес: с още по-голяма охота наемни автори го вкарват в хербарий за приспособленци и демагози. Лишават го от активността, която променя живота. Невъзможно е обаче Вапцаров да бъде опитомен: така както го искат скопци и чуруликащи интелигентни песнопойци. Той беше и остава барутен погреб за спокойствието на гузните и покорни граждани.
Вапцаров оповести на висок глас: “Моята вяра в дните честити”.
Това въодушеви поддръжниците на неговия патос и ожесточи неговите мними обожатели. Те решиха: ще открият “бронебойни патрони”, за да унищожат вярата! Вместо туй обрекоха се никога да не стигнат до библейски щедрите простори, от които извира неистовата му надежда в “живота със грубите / лапи челични”.
Вапцаров беше докрай влюбен в живота. Той разбираше чуждата слабост и падение, но в клопката им не влезе никога. Днес: себичността сяда на трон. Себичността, която не помни “онзи див копнеж по Филипините”. Себичността, завряна в ъгъла на собственото си спасение, без грижа за останалите. Може ли тази себичност, като Вапцаров, да “даде живот на мъртвите площади”? Може ли да извика така искрено: “Имам си Родина!”. Може ли с ентусиазъм да посвети себе си на освобождението на другите народи и другите страни?
В “Испания” Вапцаров ще каже: “Сега за мене ти си участ”. А в “Сън” кроткото чувство и нежната топлина ще проронят: “Лори, сънувах толкоз хубав сън”.
Тепърва ще се открива персонализмът на Вапцаров. Ще се прониква в конкретната човешка душа, така, както Вапцаров я изобразява. Ще се достига до покъртителната драма на личността, изправена пред съдбовен избор - между живота и смъртта!
Българската лирика не познава такъв антисноб като Вапцаров. Той, майсторът на диалога, на съвременния жест и ритъм, на фабричния конструктивизъм, на градската оживеност е реалист до мозъка на костите си. Парабола между “нашта мъка ненаписана" - в епоха, когато “вместо рима избухва снаряд” - и между любовта, изгряла “в труд - сред дим, сред сажди и машини”.
Сега фаворизираните критици на Вапцаров го окайват, че избрал да стане работник-поет и проклел ежедневието зад писателското бюро, битието с небе, което “седефено свети”. Поетът на тях отговаря със:
Зная свойто място
във живота
и напразно
няма да се дам.
Честно ще умра
като работник
в боя ни
за хлеб и свобода.
(“Огняроинтелигентска”)
Понастоящем Вапцаров настъпва към нас с твърда стъпка и остър поглед, взривява конформистичната алчност и подлото пълзене, за да изрече в прав текст: “Но вие грешите...” Всичко в него става лекарство за безсъница, будилник на съвестта. Иначе казано, фонемите, ритмическите пулсации, римните синкопи, площадното буботене и тихата носталгия, настръхналите диалози и съдбовните дебати, всичко това се обновява в нови кръстни изпитания, за да получат стойности покъртителната конвулсия и най-тъжната въздишка. Лозунговите фрагменти и общите заклинания се сдобиват с фактология, от която боли.
Почитателите на очакваното Вапцарово възраждане - “Ти помниш ли морето и машините”, са все още сравнително малко. А и натискът върху им е огромен. Отвсякъде - от пресата, телевизията и радиото - ги възпират, осмиват, смаляват. Властимащите гледат със завистлива недоверчивост към каузата, заради която Вапцаров се бореше и заради която загина. Умря сам, но прегърнат с другарите и своя народ, когото обичаше (който го обичаше).
Утре?
Утре нищо чудно - всяко време ражда сапьори на вярата - да се намерят млади мъже и жени, които набрали историческа енергия, ще подхванат:
Послушайте, малки,
послушайте, мънички мои, -
така е днес,
наверно било е и вчера.
И аз, понеже нямам храна,
понеже нямам с какво,
ето на:
ще ви нахраня с вера.
(“Не бойте се, деца”)
Утре - да! А днес?
Вапцаров с днес утолява глада ни.
И днес ни храни със земен и духовен хляб.
Той и днес е потребен. На конкретния човек! На нацията! На човечеството! Потребен е като разобличител на измамните съзвучия, като глас на земния закон: свободата и справедливостта!
Над нас се трупат мъгли, връхлитат ни виелици. Но ние, тъкмо защото сме хора, искаме смисъл и вяра! Искаме ги от Вапцаров - само човека, разпънат на кръста, познава скритото излъчване на светлината.
Но най-напред, изглежда, ще трябва отново да преминем през пустинята на опита и тогава отново:
Дохождат дни,
такива мрачни дни,
че иде ти да виеш от ненавист.
Боли в гърдите, в мутрата горчи,
а в гърлото ръжда се наслоява.
Дохождат дни... и питаш се защо
е тази болка, тази дива ярост -
така е скрито нейното ядро...
(“Дохождат дни, такива мрачни дни…”)
|