"Нова Зора" - брой 2 - 16 януари 2007 г.

Десетоянуарският пуч
Ангел ДИМОВ, проф. д-р ик. н.

Проф. д-р ик. н. Ангел Димов е подготвил за печат книгата си “Социалдемократът” Андрей Луканов”. В тази книга е разкрита същността на станалите след 1989 г. у нас политически събития и са посочени техните цели и движещи обществени сили.
Разгледана е ролята и на бившия кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП и министър-председател (1990 г.) на България Андрей Луканов. Очертани са възможности и пътища за бъдещо прилагане на българска народополезна политика, насочена към ускоряване на нашето стопанско развитие и повишаване на народното благосъстояние.
Предлагаме на читателите на “Нова Зора” откъс от книгата на Ангел Димов, която е под печат. Това е главата, в която авторът се връща към събитията от 10 януари 1997 г., като пряк участник. А сега и летописец.
В анализа за подготовката и реализирането на този неуспешен опит за държавен преврат, проф. Димов изважда на повърхността истинските мотиви и движещите сили на тези драматични обществени събития.
Като специалист в своята област, проф. Димов подчертава и изследва икономическите механизми, които подготвят почвата за този метеж. В следващите броеве на “Нова Зора” ще публикуваме фрагменти от книгата, посветени на събитията от 4 февруари 1997г., което освен че съвпада с 10-годишнината на този държавен преврат, изнася и нови факти и данни в подкрепа на тезата, че датата 4 февруари е преломна в българската история.

"Зора"

След направеното съобщение за убийството на Андрей Луканов беше прекратено заседанието на НС.
Вероятно заради станалото година по-рано спречкване между нас, при излизането ми от пленарната зала парламентарните репортери най-напред се втурнаха към мен за коментар на ужасното събитие.
Без колебание им заявих, че убийството на Андрей Луканов е политическо. Имах предвид, че Андрей Луканов се бореше на всяка цена отново да стане министър-председател на Република България. А като „перестройчик” (1985-1990 г.) на държавния социализъм, задкулисен вдъхновител на извършените десетоноемврийски (1989 г.) партийни и държавни промени у нас и първи „посткомунистически” министър-председател той си беше създал множество опасни врагове.
Не бива да се забравя, че Андрей Луканов работеше за връщането си в изпълнителната държавна власт, когато трескаво се подготвяше войната срещу съседна Югославия. Той беше против „предоставяне на българската територия и инсталации” за провеждането на военни операции на международни сили1 на Югославска територия.
Освен това Андрей Луканов се представяше за „демократ” и хуманист, а щом се сдоби с власт, започна да преследва, репресира и унижава своите довчерашни партийни и държавни съратници и ръководители. Спрямо тези „другари”, той постъпи вероломно.
Веднага след състоялия се на 10 ноември 1989 г. пленум Андрей Луканов и избраният (на мястото на Тодор Живков) нов партиен и държавен глава Петър Младенов се уединили в Министерството на външните работи и решили да се отметнат от казаното на пленума, че на бившите „другари” ще бъдат запазени обществените привилегии и пожизнено ще им се оказва почит.
По негови внушения започват чистки в държавния апарат, съдебни дела по така наречения възродителен процес (за извършената в края на 1984 г. смяна на имената на тюркоезичните българи), арестуване (през м. януари 1990 г.) на Тодор Живков.
Обвиняеми по възродителния процес бяха бивши членове на Политбюро на ЦК на БКП като Димитър Стоянов (бивш многогодишен министър на вътрешните работи), който е с големи заслуги към нашето Отечество. Те бяха тероризирани и тормозени чрез ежедневни явявания на разпити и разписвания в прокуратурата.2
Към Андрей Луканов изпитваха свирепа омраза и уволнени по негово нареждане служители на Министерството на вътрешните работи. Много от тях не можеха да му простят, че след дългогодишна честна и вярна служба на българския народ бяха буквално изхвърлени на улицата.
Мнозина от тези служители на органите на реда се поставиха в услуга на мафиотски босове. Сигурно дълбоко в душите си са таели жажда за отмъщение на човека, който е способствал за отстраняването им от любимата и престижна обществена и семейна професия.
Поставеното от Андрей Луканов начало (чрез „демонополизиция” и „малка приватизация” на държавната собственост) на реставрацията на капитализма у нас даде тласък и на бързото формиране на организираната българска мафия. При това той застана на страната на мощни (с много пари и „охранители”) нейни кланове, чиито босове впоследствие видяха, че повече не им е нужен и влязоха в остър конфликт с него.
Може би Андрей Луканов допусна фатална грешка и като посегна на бившия първи наш партиен и държавен ръководител Тодор Живков. Вероятно той е направил това от страх да не би, бидейки на свобода и в обкръжението на предани нему професионалисти от Управлението за безопасност и охрана (УБО), обиграният стар диктатор да си възвърне загубената власт и да си разчисти сметките с предалите го „другари” (макар че тогава такива отмъстителни акции можеха да се направляват и от затвора).
Арестуването на Тодор Живков и разкарването му (с едно одеало) по арестантски стаи и съдилища беше показвано на телевизионните екрани и настрои широките народни маси срещу новите български управници, и главно срещу Андрей Луканов. Особено на фона на тогавашното драстично (в сравнение с Живковото властване) обедняване на мнозинството от българския народ и развихрилата се масова мизерия и безработица в страната.
Дори и при упражняване на насилие над своите политически опоненти „социалдемократът” и бивш министър-председател на Република България Андрей Луканов се е ръководел единствено от личните си чувства и интереси. В онази епоха на абсолютна глобална олигархична власт, той не можа да направи почти нищо полезно за мнозинството от българския народ.
Следователно „социалдемократът” Андрей Луканов и неговите съвременни последователи се стремят предимно да се себеуреждат и да живеят добре, като си осигуряват постоянно, но безотговорно присъствие във всички власти на българската държава. Те не са имали и нямат честна, справедлива и народополезна кауза.
След убийството на Андрей Луканов (2 октомври 1996 г.), представители на българската и чуждестранната мафия и олигархия започнаха с още по-голямо настървение да водят борба за пълно овладяване на висшата държавна власт. Смятаха, че така ще могат безпрепятствено да присвояват държавните имоти и пари.
За целта “социалдемократите” от Обединението за социална демокрация (ОСД) в БСП се обединиха с ненавистния им фракционен противник от същата партия Александър Лилов. Заедно продължиха да плетат заговора за отстраняване на министър-председателя Жан Виденов.
Първи общ документ на това котерийно обединение беше публикуваното във в. “Дума” писмо с призива за смяна на министър-председателя, включително и за това, че не успял да осигури на народа достатъчно “дърва за огрев”. Писмото е подписано от 19 представители на различни фракционни групи в БСП, в т.ч. и от тогавашните членове на Изпълнителното бюро на ВС Николай Камов и Янаки Стоилов.
Въпросното писмо беше разисквано и на състоялия се на 11-12 ноември 1996 г. партиен пленум, на който министър-председателят Жан Виденов поиска да му бъде гласуван вот на доверие. В патетична, но безидейна реч, Александър Лилов предложи “да осъмнем с нов министър-председател”, но за приемането на това предложение не стигнаха 18 гласа.
Впрочем след този пленум в печата бяха публикувани снимки с моя лик и се намекваше, че изказването ми е повлияло за отхвърляне на посоченото предложение. Всъщност тогава само изразих разочарованието си от словото на Александър Лилов, когото до онзи момент считах за “най-мъдрия човек в БСП”. Попитах го “какво мъдро” има в това, да се иска свалянето на министър-председател (на държава с парламентарна форма на управление), без да се посочва кой ще бъде неговият заместник и най-важното, без да се представят “свежи идеи” за формиране на нова, по-ефикасна и народополезна политика.
След всичко това, на състоялия се на 21-24 декември 1996 г. извънреден конгрес на БСП, Жан Виденов прецени, че няма да бъде преизбран за председател на партията3 и подаде оставка, като партиен лидер и министър-председател на Република България. Той извърши този съдбоносен за нацията политически акт, вярвайки, че неговите заместници ще изпълнят обещанието си “да съставят второ “силно и суперсилно” социалистическо правителство.
Измежду няколкото кандидатури за председател на БСП беше предпочетен и избран Георги Първанов, който обеща да се възползва от конституционното право и да изпълни конгресното решение за съставяне на второ социалистическо правителство. Препоръчител му беше все още действащият министър-председател Жан Виденов. Първоначално той предлагаше да бъде запазено съвместяването на двата поста - председател на БСП и министър-председател на страната.
Препоръчваше в конкретния случай двата поста да се заемат от Николай Добрев. Но завладелите висшето партийно ръководство фракционери наложиха на конгреса решение за разделяне на въпросните постове с цел да се размиват техните отговорности и да си гарантират трайно присъствие в партийната и държавата власт.
Както е известно, Георги Първанов не изпълни приетото на извънредния конгрес на БСП (1996 г.) решение за съставяне на второ социалистическо правителство. Като председател на парламентарната група (ПГ) на БСП, той върна на българския президент предоставения правителствен мандат. Но той и други “социалдемократи” се мъчат да оправдаят това деяние, като непрекъснато напомнят, че на този конгрес, внезапно и “несъгласувано” с ВС и Жан Виденов е подал оставка от постовете председател на БСП и министър-председател на страната. Правят внушения, че тази оставка е била причината за преживените след 1996 г. от повечето българи трудности и несгоди.
Във връзка с въпросната оставка в печата се правят какви ли не “хипотези”. Едни твърдят, че това е направено под влияние на външни сили, а други - за да бъдат “наказани” безотговорните фактори, които му приписваха собствените си афери, далавери и гешефти.
Впрочем такива публикации не съм срещал за еднолично подадената оставка от “социалдемократа” Андрей Луканов. Макар че по време на неговото злополучно управление за десет месеца българската икономика и държава се срина и бе наложен мораториум върху плащанията по външния дълг.
При двегодишното (1995-1996 г.) управление на Жан Виденов през първата година беше постигнат значителен икономически растеж и бяха изплатени над 2 млрд. долара външен държавен борч.
Настъпилата през 1996 г. икономическа и зърнена криза е следствие на обективни и субективни фактори, и най-вече на раздиращата се от фракционни борби БСП.
Година и половина фракционерите в БСП, и преди всичко групата на Андрей Луканов, заедно с Иван Костов, главния редактор на в. “Дума” - Стефан Продев, и шефове на мафиотските икономически групировки и банки, разпъваха Жан Виденов на кръст. За отстраняването му от МС се водеше яростна кампания и се използваха долнопробни “борчески” средства: заговори; преврати, компромати (за връзки с дребните търговци “Орион” и зърнени афери и далавери); несправедливи обвинения в политическа “полицейщина” и “ликвидация” на банки; открити писма; подписки.
През онези бурни години (1995-1997 г.) в българската държава се водеше битка за разграбване и преразпределяне на народното богатство. В тази битка главният агресор беше местната и международната мафия и олигархия, чиито представители с всички средства (и с убийства) отнемаха благата, създадени за близо половин век от милиони български граждани. Грабителите искаха да сложат ръка предимно върху държавните банки, стратегически отрасли и производства (енергетични, металургични, химически) на нашата икономика, и също и върху българските земи и гори.
Широките народни маси се уповаваха единствено на БСП да запази създаденото с колективен труд и лишения огромно богатство. Но лидерите на овладелите тази партия “социалдемократи”, сдаваха (декември 1990 г. и 4 февруари 1997 г.) на мафията спечелената на честни избори народна власт и спомогнаха за разграбването на народните имоти и пари.
Влиятелният и популярен “социалдемократ” в БСП Андрей Луканов осигуряваше свободен достъп до нашето държавно съкровище на най-големите български и отвъдокеански гангстери и мафиоти. Докато малцина народни представители от тази партия хвърляха всичките си сили и способности и с перо и слово бранеха държавното и кооперативното имущество, други въртяха бизнес и си “приватизираха” мелници, винзаводи, консервни комбинати, фармацевтични, козметични, машиностроителни и т.н. заводи.

Бележки
1. Андрей Луканов, Социалната демокрация - алтернатива за България, Северно издателство “Ехо”, Плевен, 1992 г., с. 79
2. Главните прокурори на Република България - Иван Татарчев и Никола Филчев, разкриха юридическата несъстоятелност на делото по “възродителния процес” и прекратиха (съответно през 1997 г. и 1999 г.) издевателствата над ген. Димитър Стоянов.
3. Депутатът Донка Дончева се зае да прави подписка на делегати на конгреса в подкрепа на Жан Виденов, но събра едва 140 подписа (от над 700 делегати с право на глас).

(следва)

Нагоре
Съдържание на броя