На ход е законодателят Политиканството вреди на културно-историческото наследство

Тодор ПРЕДОВ д-р по право, почетен член на Съюза на нумизматичните дружества в България и главен редактор на сп. “Антиквариат и колекционерство”

През изминалата седмица доста политици и журналисти оправдаха правото си на съществуване като уси-лено, най-често недобронамерено, коментираха изложбата “Великолепието на България”, уредена в Европейския парламент под патронажа на председателя на Алианса на либералите и демократите за Европа (АЛДЕ) Греъм Уотсън и министъра на културата на България проф. Стефан Данаилов. В изложбата, открита на 9 януари 2007 г., се показват 40 уникални антични предмети от частната сбирка на Васил Божков, един от най-крупните български колекционери на културно-исторически ценности и председател на фондация “Тракия”. Част от предметите са включени и в постоянната изложба на Националния исторически музей-София. За подготовката на събитието освен фондацията и в. “Нова Европа”, особена заслуга имат акад. Светлин Русев, проф. Иван Маразов, проф. Веселина Инкова и ст. н. с. Гергана Кабакчиева. Фондацията е получила необходимите документи от Министерството на културата за временен износ на експонатите и е застраховала същите в международната застрахователна компания “Кунст транс”, а също така е наела пи-ар агенция, която подготви мероприятието. В Брюксел евродепутатът Антония Първанова бе своеобразен домакин на изложбата, тъй като парламентарната група на НДСВ съдейства на фондация “Тракия” за организиране на събитието, което, нека кажем, имаше не само национално, но и европейско значение. И докато евродепутатите и гостите благоговееха пред експонатите, пренесли част от непреходността на времето и човешките материални и духовни ценности, в българското политическо пространство се разрази “буря в чаша вода”. Застъпиха се всевъзможни становища, примесени с нескрита злоба и неприязън към личността на Васил Божков. На същото отношение в пресата се "радваха" колекционерите и колекционирането, приравнени едва ли не с пороци и с обществена опасност, застрашаваща устоите на държавата и държавното управление, подобно на терористичните заплахи по света. Всичко това по безспорен начин доказа няколко неща: липсата на национално достойнство в самонареклата се “политическа класа”; използване на всеки повод за изяви с цел конфронтация и печелене на политически дивиденти и най-вече острата нужда от истински демократичен закон за културно-историческото наследство, съобразен с новите реалности на обществено-икономическия строй, конституцията и другите закони, който да очертае точно границите на позволеното и непозволеното, правата и задълженията на гражданите, търговските дружества, обществените организации и държавата в тази деликатна област. Още повече че в публичното пространство тя се коментира некомпетентно и се експлоатира според случая. Въпросът е принципен: трябва или не трябва, може или не може и при какви условия да има частни сбирки и музеи. А не на кого са те, и още повече подличкото защо той, нали довчера бяхме равни!? Част от отговорите се съдържат в действащия Закон за паметниците на културата и музеите (ДВ. бр. 29/11.04.1969 г.), който макар и остарял, регламентира частното колекционерство. Чл. 11, ал. 1 (изменен) гласи: “Юридически и физически лица могат да създават музеи, музейни сбирки и колекции от произведения на изкуството, предмети с научна и художествена стойност и природни образци”. Редът за създаване и закриване се определя с наредба на министъра на културата, а предметите, имащи качества на паметници на културата, собственост на юридически и физически лица, попадат под защитата на този закон след декларирането им по установен от министъра на културата ред. С изменението на закона (ДВ бр. 55/25.06.2004 г.) думата “музей” се заличава, което считам за неправилно, защото чл. 7, ал. 8 (нова) гласи: “Частните музеи са културни организации по смисъла на Закона за закрила и развитие на културата”, т.е. приравняват се към културните организации, които съгласно чл. 4, ал. 2 от ЗЗРК се делят на държавни, общински, частни и със смесено участие (ДВ бр. 50/01.06.1999 г.). Явно пътят преминава през узаконяването на частните колекции по съответния ред и поставяне на точка по въпроса, с ясни правила за в бъдеще. Работата ми в нумизматичното движение в продължение на около 30 години като нумизмат и на различни ръководни постове, а също като учредител и юридически консултант на сдруженията с нестопанска цел - Национално дружество за история на оръжието, Национално дружество “Традиция”, Съюза на антикварите в България, Сдружението на търговците на оръжие и оръжейниците в България и др., и участието в различни форуми и работни групи за даване на предложения по измененията на Закона за паметниците на културата и музеите, Закона за контрол над взривните вещества, огнестрелните оръжия и боеприпасите и правилника за приложението му, ми дават основание да изкажа своите съображения. През злополучния 17-годишен преход от социализъм към капитализъм нагласите на политиците и законотворците се люшкат от едната до другата крайност, без наличието на каквато и да е ясна стратегия за съхраняването, популяризирането и обогатяването на културно-историческото наследство. Усилията им най-често гравитират към рестриктивни правни норми и режими, ограничаващи частното колекциониране и музейно дело, което е в пълно противоречие с българските закони, европейската и световната практики. Явно не достига творчески потенциал и институционен капацитет за разработване на материята и обличането й в ясни и трайни норми, за да се гарантира правната сигурност на гражданите. Моята позиция и тази на мнозина изтъкнати колекционери е: точна законова регламентация; признаване равнопоставеността на частната с останалите видове собственост; поощряване и насърчаване на частното колекционерство; елегантно поощряване вноса на културно-исторически ценности и строг контрол над износа; последователна борба срещу т.нар. иманярство, превърнато в средство за препитание на обикновените “копачи” и в “бизнес” за дилъри и трафиканти, с което се унищожава безвъзвратно културно-историческото наследство. Разбира се, това не е само българско явление, още повече патент, защото “копачите” са известни от хилядолетия и са връстници на най-древния женски занаят. Затова коректността налага да не се провокира общественото съзнание с най-различни безотговорни писания и твърдения в медиите, че в страната има една армия от около 300 000 “копачи”, която денонощно рие изстрадалата ни и често запустяла земя. Кой ги преброи и по какъв начин? Може би с някакви особени способи, средства и методики, използвани преди няколко години от известен журналист, който съобщаваше данни в предаването на Кеворк Кеворкян колко семейства в момента правят секс в София... За нас основният акцент е запазването на културно-историческото наследство от тези основни четири културни пласта по нашите земи - тук, в България! Затова са и така много хората с интерес към античната нумизматика и предметите от античността, отделно от доказаната интелигентност на българина. За илюстрация, при посещение през 1987 г. в Берлинското нумизматично дружество (ГДР) научих, че само 40 души се занимават с антична нумизматика. България следва да рекламира и показва културното си наследство на целия свят. Това обаче трябва постепенно да става не чрез дългосрочно гостуване на нашите колекции, а чрез посещение на българските държавни и частни музеи, галерии, изложбени центрове и пр. Нека желаещите да ги видят да дойдат тук и се запознаят на място със Свещенния град Перперикон в Източните Родопи, датиран на около 8 000 години и наречен основателно от историците Тракийският Ерусалим, да посетят Долината на тракийските царе в Казанлъшката долина. Нека да гостуват в Националния исторически музей, Националния военно-исторически музей, Етнографския музей, Музея за история на София и богатите ни окръжни музеи, където да бъдат изложени постоянно откритите безценни съкровища (или техни копия). Така ще се реши постепенно и болният въпрос за тяхното финансиране и обогатяване на колекциите чрез откупки, както е по света, а не да се разчита на митниците и полицията с техните конфискации. Защото всеки, който е посещавал знаменити световни музеи, е свидетел на “златен дъжд”, който се изсипва в техните каси от хилядите ежедневни посетители. Такова беше чувството ми, когато посетих Музея на Ватикана. В него имаше експонати от цял свят и ако сега трябва да се доказва техният произход, никога вече няма да отвори врати за посетители, особено ако това се предостави на българските политици и законотворци. Защото те обезателно ще се пишат “по-големи католици от Папата”, както е прието да се казва. Историята показва, твърди проф. Петко Павлов, известен български колекционер и приятел, че рядко се помнят много богати хора от миналото, но се знаят и тачат създателите на много колекции. Например в Русия малко хора помнят големия богаташ Морозов, но много знаят за неговата колекция от картини на Пикасо (”синият период”), Реноар и Матис, експонирани в Музея за изобразително изкуство “Пушкин” в Москва, както и за П.М. Третяков, чиято колекция поставя основата на Третяковската галерия в Москва през 1892 г. Така е в много страни по света. Частното колекциониране е своеобразно начало на музейното дело, а значимите сбирки и колекции рано или късно постъпват в държавните музеи. Затова призовавам законодателите, политиците и журналистите: внимателно с материята за частното колекциониране и не бързайте да приравнявате колекционерите с престъпниците! Особено ако никога не сте държали пинсетата на филателиста или лупата на нумизмата, както и ако никога не сте лишавали семейството си от уют или почивка, за да закупите дълго издирвания колекционерски предмет! При новите условия музейните и научните работници трябва да отстъпят частично своя “монопол” и да работят в една конкуретна среда, което никак не е по вкуса им, защото имаха осигурено безметежно съществуване, научни звания, почит и слава. Те и сега, разбира се, основателно, имат приоритет и защита от държавните институции, както и своите основателни аргументи, поради което част от тях са заели “кръгова отбрана” и не се съобразяват с нищо, освен със собствените си интереси. Явно под тяхно давление се приеха измененията в ЗПКМ (ДВ бр. 55/25.06.2004 г.), както и Наредба 1/28.01.2005 г. (ДВ бр. 13/08.13.2005 г.) - за реда за извършване на оценка на декларирани движими паметници на културата, собственост на юридически и физически лица. С последната се създават задължения за всички юридически и физически лица, които са собственици на движими паметници на културата, да подадат декларация по образец в най-близкия регионален или специализиран национален музей. Останалите разпоредби, включително глобите, често граничат с безумие, защото се поставя една непосилна задача пред музеите и гражданите на страната, с което законът се обезсмисля и не може да заработи. За сведение при дискусиите във връзка с горната изложба в Брюксел достигна информация, че в Националния исторически музей досега реално са обработени само четири частни колекции! А за заявените стотици други колко време трябва да измине? Далеч съм от мисълта, че колекциите и частните музеи трябва да се създават с предмети обект или предмет на престъпление. Затова законът трябва недвусмислено да определи понятието “паметник на културата” и съответните категории, защото сегашното определение в чл. 3 е толкова обтекаемо, че на глава от населението ще имаме такива най-много в целия свят, което ни гарантира влизане в Книгата на Гинес и произволно тълкуване от всеки държавен чиновник. Законът следва ясно да посочи какво може и какво не може да се колекционира от частни лица, дружества и организации и по какъв ред, да предвиди облекчен режим за деклариране (не задължителна регистрация!), поощрения за собствениците на декларирани колекции и паметници на културата, както и ясни материални поощрения за случайните откриватели на културно-исторически ценности или собствениците на местата (земята). Не е нужно да се открива наново “топлата вода”, защото само ще напомня, че още с Указ 40 на Княз Фердинанд Іса утвърдени Временни правила за научни и книжовни предприятия от 14.03.1888 г, публикувани в ДВ бр. 31/19.03.1888 г., а по-късно с Указ 181 е утвърден първият Закон за издирване на старини и за спомагане на научни и книжовни предприятия (ДВ бр.13/13.01.1890 г.). През 1911 г. се приема Закон за старините, утвърден с Указ 7 и публикуван в ДВ бр. 37/18.02.1911 г. Тази нормативна основа е заимствана от европейската практика и действа почти непроменена до 9.09.1944 г. И ако в България тогава са настъпили радикални промени, то в западните държави, които не са променяли икономическата си база, правните норми са се утвърждавали и усъвършенствали само в една посока. Изминалите години обаче налагат “наваксване”, включително в правната регламентация на културно-историческото наследство, с един съвършено нов закон, с нова философия и подходящи правни норми, съобразени с тези в ЕС. Опазването на старините действително следва да се организира, направлява и контролира от държавните институции, но не трябва да се забравя, че истинският суверен е народът. Неговите интереси следва да се балансират с тези на държавата. Затова намираме за абсурдни идеологията и постановките на действащия Закон за паметниците на културата и музеите и приетите въз основа на него наредби, включително предлаганите досега проекти за изменения, с които най-общо се прокарва идеята за одържавяване на всички археологически ценности и обекти, криминализиране на античната нумизматика (разпоредбата на чл. 278б, ал. 3 НК) и за фактическа забрана на каквато и да е частна дейност в тази сфера. Очакванията на колекционерите и любителите са, че с влизането ни в ЕС притежателите на културни ценности ще получат множество облекчения, произтичащи от неприкосновеността на частната собственост, без да се накърнява държавният интерес.

Нагоре Съдържание на броя