В статията "Жерав в небето", публикувана във в. "Нова Зора", (бр. 51, 26.12.2006 г., с.8) изложихме основните констатации и предложения в доклада на групата за проучване на ситуацията в Ирак, водена от бившия държавен секретар на САЩ Джеймс Бейкър и бившия конгресмен от Индиана Лий Хамилтън.
Докладът, представен на 6 декември м. г. разпали оживен дебат в САЩ за смяна на стратегията и евентуално изтегляне на американските войски от Месопотамия. Той предвиждаше и установяване на нормални отношения със Сирия и Иран, нещо, което породи страх особено в Израел, монархиите от Персийския залив и иракското правителство на премиера Нури Камал Ал-Малики. Дали това няма да бъде началото на края на иракската авантюра на Буш и „желаещите му коалиционери"? Във всеки случай Малики даде израз на своя страх, на 30.12.2006 г. обеси скоростно бившия иракски президент Саддам Хюсеин. За да не се консолидирала съпротивата на сунитите баасисти около бившия диктатор в случай на американско военно изтегляне от Ирак.
Докладът на Бейкър-Хамилтън, озаглавен „Курсът, който трябва да следваме. Един нов подход”, бе адресиран не само и не толкова към Буш, колкото към демократичните мнозинства в двете камари на Конгреса и към арабските правителства от Средния изток. Няма по-глух от този, който не иска да чуе - отдавна е казано.
Джордж Буш, прочете доклада на Бейкър и Хамилтън, както дяволът чете Евангелието. И въпреки намаляващата си популярност именно заради войната в Ирак, реши да изпрати там нови военни подкрепления от 21 000 души. Пред изкуството да се избягва най-лошото, Буш предпочете изкуството на войната. Митичният „План Б” на Вашингтон се оказа просто продължение, и то не с други, а със същите, но увеличени, средства на „План А”, изпълняван от март 2003 г. Някога Хенри Кисинджър казваше: "Убеждаването минава едновременно през подбуждането и заплахата. Така че то имплицитно съдържа елемент на принуда”.
Нищо ново под слънцето! Още на 7 декември м.г. Буш заяви пред пресата: „Смятам, че ще успеем. Мисля, че ще победим. Най-сигурният начин да се провалим, това е да изоставим (Ирак, б.р.), да не се адаптираме, да кажем просто, че не си струва усилията.”
Докладът, разбира се, съвсем не предлага „да се изостави Ирак”. Нито незабавно американско военно изтегляне. Той не внушава и големи надежди в иранската и сирийската подкрепа за неговото стабилизиране. Напротив, предупреждава арабските правителства за последиците от американското изтегляне сега: религиозни сблъсъци между шиити и сунити в Ирак и целия мюсюлмански свят, нарастване на насилията, затъване на региона в хаос, сваляне на иракското правителство, намеса на съседните на Ирак страни в неговите вътрешни работи, хуманитарна катастрофа и пропагандна победа за „Ал Каида”. Плюс национално унижение за Вашингтон.
Между 79-те препоръки на доклада са: дипломатическа офанзива за постигане на международен консенсус за стабилността в Ирак и региона, изтегляне до първото тримесечие на 2008 г. на всички бойни формирования на САЩ, които не са нужни за защитата на Ирак, увеличаване на броя на американските съветници и инструктори в иракските батальони и бригади от 3-4 хиляди на 10-20 хиляди души, увеличаване на американските инструктори за иракската полиция, ангажиране на американското Министерство на правосъдието с реорганизацията на иракското МВР, назначаване на висши консултанти за икономическото възстановяване на страната и т.н.
Това прилича ли ви на „изоставяне на Ирак”? Май звучи повече като „оставане в Ирак”. Сред другите препоръки следва да отбележим увеличаването на американската икономическа помощ за Ирак на цели 5 млрд. долара годишно.
„Шапки долу за Бейкър и неговия екип! - възкликва Нийл Фъргюсън. Препоръките му са тъй умело формулирани, че уж призовават за дезангажиране от Ирак, когато в действителност са синоними за повече ангажиране (”Сънди таймс”, Лондон, Фъргюсън е преподавател по история в Харвард).
Не липсват и критици на Бейкър. Според Майкъл Р. Гордън (”Ню Йорк Таймс”) докладът Бейкър-Хамълтън препоръчва нереалистични военни задачи и препоръките му се базират повече на надеждата, отколкото на реалността в Ирак. Осъществяването им означавало САЩ да направят за една година онова, което не са успели за три. Ще са нужни години, за да се подготви новата иракска армия и да отговаря на висотата на предизвикателства като въстание и продължаващи терористични заплахи. Защото в момента иракските войски си служели с тактиката, останала от иракско-иранската война, при която цивилното население в района на бойните действия е повече проблем, отколкото център на внимание. Оставени сами, според Гордън, иракските сили е малко вероятно да могат да се нагърбят с отговорност за сигурността в цялата страна. Освен това евентуалното изтегляне на американските войски от Ирак щяло да изложи на ударите на терористите и оставащите там американски съветници и инструктори. Ами ако насилията дегенерират в тотална гражданска война?
„Тази рецепта води право към националното унижение” - казва четиризвездният генерал в оставка Бари Маккафрей.
Според Гордън докладът Бейкър може да постигне компромис във Вашингтон, но не е сигурно, че представя убедителна и уместна за Ирак военна стратегия.
По-малко от седмица след публикуването на доклада за Ирак екипът на Буш изготви една „алтернатива”, нещо като „План Б”. Според Джим Рутенберг и Дейвид Е. Сенджър (”Ню Йорк таймс”), след като изучили препоръките на групата Бейкър-Хамилтън, някои висши служители заключили, че повечето от най-важните й предложения са практически неприложими или нереалистични. Една групичка в лоното на Националния съвет за сигурност (НСС) се заела да намери алтернативи на изтъкнатите от групата за изследване на Ирак идеи. По време на беседите между представители на Белия дом, Държавния департамент, Пентагона и чужди дипломати станало ясно, че президентът Буш и основните му съратници не желаят да следват стратегията, препоръчана от Бейкър. А именно, намалявайки американското военно присъствие и икономическата помощ за Ирак, да окажат натиск върху премиера Нури Ал-Малики, за да сложи край на религиозното насилие.
Въпреки предпазливото присъединяване на държавния секретар Кондолиза Райс към тази стратегия, други, включително и членове на НСС и бюрото на вицепрезидента Чейни, изтъквали, че тя носи твърде големи рискове. Включително за разпадане на правителството на Малики и връщане на Ирак с една година назад.
Преди още Буш да бе взел окончателно решение, други висши служители, пожелали анонимност, изразили съмнение, че Иран е заинтересуван да помогне за стабилизиране на положението в Ирак, както твърди докладът на Бейкър-Хамилтън. Те не били съгласни САЩ да се откажат от подпомагането на демокрацията в Средния изток - засега - нито с оценката, че „победата” в Ирак вече е невъзможна.
„Чухте президентът да произнася думата „победа” още на другия ден след представянето на доклада - напомня един сътрудник на Буш. - Два месеца преди това обаче членове на американското правителство заявяваха, че изводите на комисията, ръководена от Бейкър и Хамилтън, ще бъдат „гравирани върху камък”. И че Буш не би имал друг избор, освен да следва повечето от тях.
Нищо подобно не се случи. Белият дом опита всичко, за да убеди обществеността, че тази група е само един консултативен орган сред многото други такива. За Ендрю Х. Кард-младши, до миналата пролет началник на президентския кабинет, нищо от онова, което Буш направи в Ирак, вероятно не би отговаряло на препоръките на комисията. И несъмнено, той ще продължава да взема решения, които смята за правилни, макар да са непопулярни.
Буш натовари една малка група от съветници, поставени под ръководството на Джак Д. Крауч, помощник-съветник по националната сигурност, да събере алтернативни предложения от Съвета на началник-щабовете, Държавния департамент, Министерството на финансите и НСС.
„Изглежда, правителството е решило да възприеме препоръките, които вече се прилагат или се смятат за дребни модификации, и да отхвърли тези, които изглеждат нереалистични или предполагат изтегляне от Ирак”, пишат Джим Рутенберг и Дейвид Е. Сенджър. Техните предположения се потвърдиха. Буш реши да увеличи броя на американските военни в Ирак, заобикаляйки Конгреса с мотива, че САЩ водят война срещу тероризма. Американската конституция наистина дава такива правомощия на президента във време на война. Сега разбираме, защо на Буш му трябваше да въвежда термина „война срещу тероризма”.
Колкото до Бейкър, той отхвърля определението "плодова салата" за доклада му, от която можело да се пробират най-апетитните парчета. Точно това обаче изглеждаше, че ще стори Белият дом. Но всъщност Буш прие доклада за сведение и продължи стария курс с още по-голям инат и с увеличени ефективи и финансови и материални средства.
Едно си баба знае, едно си бае! Никакви доклади не могат да сложат край на иракската авантюра на Буш, докато от Средния изток не бъде източен и последният барел с петрол.
Препоръките на хора като Бейкър и Хамилтън са нужни на Буш, колкото на пиян улично осветление: той се подпира на стълба, не за да му е светло, а за да не падне!
„Демократизирането” на Средния изток ще продължи десетилетия, а значи и Белият дом ще има поводи да запази американското присъствие в този район до пълното изчерпване на неговите енергийни запаси. Защото във Венецуела, Боливия, Колумбия, Мексико и Бразилия вече бият през пръстите американските компании. А намаляването на зависимостта на САЩ от вносния петрол си остава засега едно пожелание. Петролът на Средния и Близкия изток е благо, но и проклятие за народите там. И не само за тях, а и за тези, които имат „желаещи” управници, следващи Буш в опасните му авантюри навсякъде по света.
|
В коя страна, впрочем, подобни управници са донесли нещо хубаво за своите граждани? Не са ли те много по-голямо проклятие от оскъдните енергийни запаси на планетата? Със и без иракския петрол - все тая! Друг е въпросът, че при истински национално отговорни политици, както във Венецуела, петролът спира да е проклятие.
Казват, че в Латинска Америка щели да строят социализъм. Защо не?
|
|