Андрей Илич Фурсов е учен и публицист, директор на Института за руска история (РГГУ), създаден през 1997 г., съдиректор на Центъра по глобалистика и компаративистика ИФИ РГГУ, завеждащ отдела за Азия и Африка ИНИОН РАН. Той е автор на трудове върху руската история и руската власт, капиталистическата система на Изтока, геополитиката и глобализацията, световните войни и идеологията. В своите работи той отделя особено място на проблемите на макроисторическите кризи.
В този брой на “Нова Зора” продължаваме публикацията за съвременната финансова олигархия и за възможните варианти на близкото бъдеще на човешката цивилизация. Това е трета, последна част от разговора с Андрей Фурсов, предаден от Максим Калашников.
"Зора"
|
Съвременната финансова олигархия - 3
Симптомите на кризата
- И как да излезем от глобалната криза? Кой да мисли за антикризисни мерки? Нали виждаме сега как деградират умствените способности на политиците и управляващия елит, нали виждаме как пада качеството на образованието на Запад и у нас. Но многобройните кризисни явления се натрупват и раждат нови беди?
- Спадът в качеството на образованието е частен симптом на общата криза. Образованието се руши още от 60-те години на 20 век, от времената, които на Запад някои наричат “световна студентска революция”. Резултатите са плачевни. Аз съм се сблъсквал със студенти в Америка, от прочути университети, които никога не са чували за Робеспиер, Бисмарк, Шарл де Гол. Те изучават историята на Втората световна война по романи и по художествените филми. Нашите ученици и студенти също деградират постепенно.
Образованието в съвременния свят се превръща в средство за формиране на ново обществено разслоение. Тъкмо образованието в съвременни условия позволява да се откъснат цели сегменти от обществената баница, и не само от днешното, но и от бъдещото общество.
Днес образованието подготвя утрешните незнайковци, “информационно бедните”, то свежда процеса на обучението до дресура - оглупяване чрез тестове, които отучват човека от най-важното - умението да поставя въпроси и да формулира проблеми. Анализът на образованието трябва да се постави на едно от важните места в новата дисциплина, която предстои да бъде създадена - кризисологията (или кризологията) и нейните практически съвети.
Засега това се случва само във фантастичните романи. Нали помните цикъла на Айзък Азимов “Фондацията”? В него математикът Селдън предсказва, че след няколко десетилетия външно процъфтяващата галактическа империя ще рухне в криза с продължителност десетки хиляди години. Тя не може да се предотврати, но може да се свият “тъмните векове” до хиляда години, ако се реализира антикризисният “план на Селдън”. Заради това в двата края на галактиката се създават две Фондации - явна и тайна, и много поколения учени-психоисторици в крайна сметка извеждат ситуацията от криза.
Някога Ленин казваше, че за нас най-важното изкуство е киното. Ако перифразирам думите му, днес може да се каже - от всички науки за нас най-важната е кризисологията, която трябваше вчера да създадем.
- Настъпващата срещу човечеството криза е толкова тежка и опасна, че днешните разпри между леви и десни политици, между комунисти и либерали, монархисти и демократи изглеждат загубено време. Не е ли време да се обединим, и така заедно да се противопоставим на перспективата за гибел на 80% от земляните?
- Преди да отговорим на този въпрос, нека първо си спомним кога, по какъв повод се появиха леви, десни, консерватори, либерали и марксисти.
Левите и десните възникнаха в епохата на Великата френска революция. Що се отнася до идеологията, тя се формира след френската революция. Но един от най-важните й резултати бе психоисторически - социално и политически активната част от обществото разбра, че промяната е нормален, неизбежен и необратим факт в обществения живот, независимо дали се харесва или не някому. Не случайно през 1811 г. се появява термодинамиката - първата посткласическа наука. В нея, за разлика от Нютоновата физика, времето е необратимо (Стрелата на времето). По-нататък социалните проекти и средствата за постигането им бяха конструирани при отчитане факта на промяната. Тези, които не харесват промените и се опитваха да ги спъват, да ги консервират, са консерватори; тези, които приветстват постепенните, еволюционни промени, са либерали, тези, които търсят качествени промени - са марксисти. Така възникват трите велики идеологии на Модерна. Естествено, картината е опростена, но отразява главното.
Между либералите и марксистите имаше важна прилика - те приемаха положително факта на промяната, на разрушаването на традиционните структури и формирането на съвременни, като наричаха това прогрес. Такъв бе общият знаменател за либералите, и за марксистите.
19 век премина под знамето на прогреса, въпреки че към края на века се появи напълно отчетлива тревога. Достатъчно е да сравним написаното на границата на 1860-1870 г., най-прочутите романи на Жул Верн, и написаното през 90-те години на 19 век - четирите най-известни романа на Хърбърт Уелс. В предвоенния и военния периоди антипрогресистките настроения се усилиха, но не бяха доминиращи, а пък “славното тридесетилетие” (1945-1975 г.) се превърна в триумф на прогресистката идеология и теория. Изглеждаше сякаш всеки миг светът ще навлезе в царството на прогреса - бедните страни съществено ще настигнат богатите. В самите богати страни пък ще се сложи окончателно край на бедността, научно-техническият прогрес ще осигури безкраен ръст и социален прогрес. Само че през 80-те години на 20 век и особено през 90-те, мечтите и надеждите бяха попилени.
От плодовете на научно-техническата революция (НТР) се възползваха - естествено - страните от капиталистическата система, рязко се увеличи и продължава да расте разломът между развитите и слабо развитите страни. Основната маса на слабо развитите потъва във все по-голяма изостаналост и беднота. И сега въобще няма перспектива и надежда за измъкване в посока към “чистото и светлото”.
Парадоксално е, че именно научно-техническият прогрес от последната четвърт на 20 век погреба надеждите за социално-икономически прогрес. В социалната картина и съотношението на силите в света НТР и глобализацията на границата на 20-21 век изиграха ролята, която изигра през 16 век възникващата европейска (атлантическа) световна система, с новото разделение на труда, с военната революция.
НТР и глобализацията засилиха силните и отслабиха слабите, като ги лишиха от надежда за подобряване на положението им.
През 80-те години на 20 в. започнаха да се появяват книги със заглавия от типа “краят на прогреса”, “фентъзи”-то изтласка научната фантастика (“science fiction”). В науката все повече се акцентира върху ролята на вероятността, хаоса, случайността, точките на бифуркация (изменение в характера на движение на динамичната система на големи интервали от време, б.пр., И.В.). През 1979 г. в “третия свят” започна революция, първоначално не толкова под марксистки или леви знамена, а като религиозна, антипросвещенска - хомейнистката мюсюлманска революция в Иран. И ако в Близкия изток се разгръща ислямският фундаментализъм, то на Запад това е пазарният.
През 1979 г. в Англия на власт идва Тачър - ярка представителка на пазарния фундаментализъм, който по същността си е не по-малко отрицание на геокултурата на Просвещението, отколкото ислямския фундаментализъм. През 1991 г. започна рухването на СССР, а заедно с него и големият ляв прогресистки проект на Модерна, и така една огромна зона изчезна от прогреса.
От този момент в света остава само една версия на “прогреса” - капиталистическата англо-саксонска, ограничена върху 15-20% от световното население и реализирана за сметка на останалите 80-85%.
Сега, когато няма СССР, капитализмът може отново да оголи зъби - и на своите “проли”, и на чуждите. И най-вече афро-азиатският и латиноамериканският, както това ставаше през 19 и началото на 20 в. Прогресът на хипербуржоазията, на космокрацията (Дени Дюкло) - това е прогрес върху костите на 80-85% от световното население. Така че става дума за маса хора, обречени да бъдат руда в топилката на чуждия прогрес.
Но дали това означава, че трябва послушно да влезем в тази топилка? Историята дава еднозначно отрицателен отговор на тази логика и прогрес.
Историческите факти свидетелстват, както писа знаменитият социолог Б. Мур, че източниците на човешката свобода и революционната борба в нейно име “са не само там, където ги видя Маркс, в стремежа на класите към завземане на властта, но възможно, и в още по-голяма степен, в предсмъртния рев на класата, която аха-аха ще похлупи вълната на прогреса”.
Късният капитализъм върви и изтласква от системата значителна част от промишления пролетариат и средната класа, и така създава нови опасни класи, които могат да достигнат не по-малко от 50% от населението. Те се противопоставят на върхушката не по линията “капитал-работническа класа”, а по линията “достоен - недостоен живот”, или “живот - не-живот”. Биологията заменя политиката, а моралът за оцеляване заменя икономиката. Това посява семената на социален гняв, който е несравним с пролетарските революции, и на този фон те изглеждат като детска игра.
Ликвидирайки средната класа и решавайки така краткосрочните политически проблеми (в най-добрия случай - средносрочните), западната върхушка сама си създава още по-сериозни дългосрочни проблеми.
Първо, изчезва социалната стена между върховете и низините, второ, капитализмът изковава разрушителна антисистемна сила. Всъщност това е свидетелство и за загубата на инстинкта за самосъхранение на значителна част от западната върхушка, и тази загуба е характерен признак за период на деградация. С други думи, пред лицето на вълната на неолибералния прогрес, който заплашва преструктурирането на човечеството и социалното шкартиране на голяма част от него, много от предишните спорове и разногласия между леви и десни остават в миналото.
Чертите на новата опозиция
В днешната епоха, в ситуацията на един “провален век”, стават възможни принципно нови идейно-политически комбинации и конструкции, особено ако не искаме да ни провалят заедно с века и да ни пратят на рехабилитация. Днес капиталът провъзгласява свобода без равенство, мултикултурализъм и права на малцинствата (само защото така по-лесно се подтиска и отделя станалото вече излишно мнозинство), заплашва християнството и европейската цивилизация (по-точно, каквото е останало от нея), заплашва бялата раса, огромната част от човечеството, социосферата и биосферата.
В такава ситуация идейното оръжие на онези, над които, аха-аха, ще се сгъстят вълните на неолибералния прогрес (и това са най-вече средните и нисшите класи - “излишните хора” в съвременния свят), може да стане “реакционният прогресизъм”. А най-радикалната “лява” стратегия може да бъде консервативното противопоставяне на радикализма на “неолибералите” и “неоконс”. Не бива да се позволява на капитала да разруши демократичните институции, оформени в периода 1848-1968 г., които представят системно-институционалния скелет на капиталистическото общество. Обикновено тези, които застават на пътя на промените, на прогреса, се смятат за реакционери, за “десни”. Но днес “прогресът” е оръжие на “десните”, оръжие на силните, които искат да заменят досегашната експлоататорска система с нова, посткапиталистическа - много по-жестока, експлоататорска и антихуманна.
Съюзът на консерваторите и марксистите, а също и нормалните либерали в рамките на “реакционния прогресизъм”, може да се изправи срещу демонтажа на демократичните институции.
Не случайно употребявам “леви” и “десни” в кавички. Защото “реакционният прогресизъм” е от едната страна на “левите” и “десните”, а “неоконс” с техния “прогрес”, е също от страната на “левица-десница”, някаква “ляво-дясна” симбиоза. Не случайно почти всички неконос - в миналото “леви”, и дори много от тях крайно “леви”, троцкисти, преминаха (или бяха пропуснати да минат) през “дясното” решето - през школата на Лео Щраус и неговата любов към Платон, към кастовите порядки и т.н. Това ми напомня за метода на “получаване” на Толкиновите урук-хайци в Исенгард...
Щраус и неоконс очевидно бяха привлечени от идеите за управление на висшата каста като своего рода орден на посветени. Впрочем идеята, че светът трябва да се управлява от закрити тайни структури и общества, се носи във въздуха, и по-точно - разпространява се целенасочено, чрез книги и филми. Все ми се струва обаче, че тамплиерите, “шифрите на Да Винчи”, “Граалите”, Хари-Потъровците (тук, според П. Образцов и С. Батенев е закодиран орденът на йоанитите, т.е. Малтийския орден, под маската на вълшебно-магически антуражи от школата на Хогарт) и т.н., съвсем не е мода, не е просто експлоатиране на пазарен успех. Нас постепенно ни приучават, че нормалното и правилното е светът да се управлява от някакви си посветени, особено когато управляват сили, невидими за очите на масите. И на първо място - когато светът е пълен с тревога.
В същото време изобилстват катастрофични филми. В съзнанието на масите се забиват знакови образи-тухлички - катастрофи, тайни организации, които управляват... И това не е конспирология, а нормална практика на идейно-психологическата (психо-менталната) пропаганда и обработка, невро-лингвистично програмиране чрез киното и масовата литература. А неоконс постоянно говорят колко са важни тези форми. И затова “реакционният прогресизъм” (макар и условно наречен така) е адекватен отговор на тези момчета.
- Значи идва “епохата на червената свастика”?
- Може да се каже. Също както може да се каже и на “черната звезда и зеления кръст”. Тези думи наистина са ефектни външно, “червена свастика”, “зелен кръст”, “черна звезда” и т.н. Може дори да се каже, че много (но не всички!) противоречия между левите и десните наистина изчезват, и че епохата на Модерна, или на Високия модерн (1789-1991 г.) изчезва. Но аз все пак ще се въздържа от подобни формулировки.
Първо, не мога да забравя, че под червеното знаме със свастиката в моята страна преди 65 години нахлу хитлеровият антихрист, който планираше да унищожи моя народ. И моят народ пострада най-тежко през Втората световна война. Това не се забравя. Второ, в съвременния свят социалната база на комунизма и на фашизма (да не го бъркаме с национал-социализма) изчезна и трябва да се намерят други символи. Просто няма смисъл да се хващаме за миналото. Трето, като говорим за кръст и за полумесец, днес ислямът е идейно знаме на борбата с англо-саксонския турбокапитализъм. В християнството има течения (протестантизъм), които обслужват силните (като богоизбрани), а други им се противопоставят в хода на борбата. И ако борбата през 21 век все пак се състои, на нея й е съдено да се увенчае с успех, и най-важното - трябва да е светска борба, със светски цели. Тук бог е излишна хипотеза.
Но с ислямските движения трябва да сме внимателни. Много от тях, и това показаха в своите трудове Р. Лабевер, А. Девал, бяха създадени в САЩ за борба първоначално против СССР, после срещу Европа и Китай. Ислямът не е само оръжие на безправните, той е оръжие и на богатите финансисти, оръжейни търговци, нефтоспекуланти, които използват и исляма, и бедните като средство в борбата за по-големи печалби. Техните агенти често се опитват лицемерно да ни убеждават, че са защитници на обезправените в света, че са приятели на Русия и т.н. Но в Корана се казва - “Аллах свидетелства, че лицемерите са и лъжци” (сура 63, аят 1). Други откровено твърдят, че руснаците винаги са били управлявани от етнически неруски елити - нормани, монголи, немци, евреи, и сега си били избрали мюсюлмански елит. Е, благодарим. Няма да размишлявам по тази тема, препоръчвам ви да видите историческата съдба на всички, които се опитваха да управляват Русия като “тази” (т.е., не нашата) държава.
Та преди да се обединим на световно ниво, трябва ясно да видим с кого и при какви условия. Един велик руски марксист с руска специфика - Ленин, - казваше - преди да се обединим, трябва да се разграничим. Затова предпочитам да действам по принципа на друг велик марксист - с китайска специфика - Мао Цзедун - “Да вървим поотделно, но да бъдем заедно”.
Наличието на общ противник не е добър повод да се сливаме екстазно. Работата трябва се работи, трябва да помним фразата на Александър Трети, за това, че Русия е всъщност армията и флотът. И при отчитане на реалностите на 20-21 век - да добавим и спецслужбите.
Днес Русия е слаба, при това позорно предаде своите съюзници на границата на 1980-1990 г., и днес тя наистина няма приятели. Пък и да нямаме съюзници, сами сме си виновни. Предстои ни да изграждаме нова система от съюзи, а това предполага ясен поглед върху ситуацията, превес на дългосрочните цели, готовност на върхушката да даде жертви. Може ли някоя от днешните световни сили да бъде дългосрочен съюзник на Русия? Едва ли. Значи остава да заложим на противоречията.
Но тук е важна целта - заради какво? Заради краткосрочния икономически гешефт или заради възстановяването на държавността?
- Струва ми се, че всъщност се оформят две партии. Партия на хората-творци, които се бият за живота, за развитие, за достойно бъдеще на човешкия род, и на античовеците, носители на алчността, на властолюбието, и проводници на политиката на финансовия истаблишмънт.
- Прав сте, че в условията на днешното наукоемко производство 80% от хората на земята са излишни хора. Това се отнася и до върхушката на полупериферията и периферията. Тези от тях, които предполагат, че ще се спасят от кризата, като отлетят на Запад, рискуват. Все пак трябва да стигнат до летището. И още в същия този Запад, при първа възможност, ще одерат до голо тези периферийни “остапбендеровци”.
Що се отнася до двете партии - на “творческите хора” и на “античовеците”, аз бих прибавил и още една, най-многобройната - на днешното равнодушно блато, което живее само в днешния ден. И още нещо, което добавя трагичен тон към Вашата констатация - в реалния живот представителите на двете партии често се оказват тясно преплетени. Противостоянието “творци” и “античовеци”, за жалост, се вписва в няколко други много по-сериозни различия, с различен мащаб и с различна историческа продължителност.
Фундаментът на “живот след катастрофата”
- Ето че стигнахме до един много важен момент. Не е тайна, че мнозина от нас застъпват идеята, че Русия, в широкия смисъл, е Азимовската “Фондация” за създаване на следкризисен свят, Проханов, Громико, Крупнов, Калашников, Кугушев - много са, които виждат днешна Русия като Ноевия ковчег. Като остров на “живот след катастрофата”, като център на алтернативно развитие на света, като зачатък на нова цивилизация, като въплъщение на всички здрави сили, които се борят с глобофашизма и силния финансов истаблишмънт. Вие как мислите?
- В отговора си бих искал да разделя това, което трябва да бъде, и това, което е.
Можем да изобретим всякакви проекти, както и трябва да бъде. Но има реалности. За да стане нововъденеие, изобретението се нуждае от благоприятстващи фактори - психологическа атмосфера, обществена необходимост (материален интерес), финансова подкрепа. Китайците изобретиха барута, но той стана нововъдение в Европа. В СССР се правеха огромен брой изобретения, но те се патентоваха, и патентите се слагаха на тезгяха на Запада. Значи, нека да тръгнем от реалността.
Първо, фондацията ала Азимов не съответства изцяло на идеята за империя. Това са принципно различни структури. Фондацията - макар и дългосрочна, е все пак “извънредна комисия” (на руски - игра на думи с ЧК, чрезвичайна комисия, първообразът на КГБ, б. пр.), докато империята - това е “стационарът”. От Фондацията при определени условия и с времето - теоретично - може да се роди нова империя.
Но ако говорим за създаване на нещо въобще, то ще бъде или империя, или фондация. И в двата случая - със своя трудност и сложност. Ще се върна по-късно на въпроса за империята.
Второ, не мисля, че някаква “отделно взета страна” може да бъде азимовска Фондация. Нужен е фундаментален опит, и по-скоро това ще бъде световна мрежова структура. Естествено, това не означава, че не бива да се стремим към точки на кристализация на новото, към свои мрежови структури, към “фабрики на мисълта”, че не бива да ги обединяваме, или активно да ги внедряваме в разработките си в образованието и т.н. Но бидейки реалисти, и в стремежа си към невъзможното, към това “да стане” на границата (“интелектуалният спорт” е най-висшето достижение), не бива да забравяме за реалността. Антонио Грамши го нарече песимизъм на разума при оптимизъм на волята.
Но в какво може да бъде руската заявка за превръщането на новото в реална опора и работеща идея? Днес, за съжаление, не можем да предложим кой знае колко. Нима можем да се похвалим с недеморализирано население, което е готово да построи новото, или поне нещо ново? За да кристализира новото, са нужни наука и образование. У нас те стремително се рушат, тяхната организация не съответства нито на съвременността, нито на съвременния етап от развитието на науката. Както и в много други области, ние ръфаме от съветското минало, като добавяме и зле съотнасящи се с него западни фалшивки за бедните. Имаме ли имунитет към това?
На границата на 1980-1990 г. ние не успяхме сами себе си да спасим, проиграхме съперниците си, които бяха доста зле. Днес е още по-лошо. Живеем в общество на либерасти (по И. Смирнов), т.е., в общество, където са комбинирани най-лошите черти на съветския и буржоазния социум и дори се преплитат в невъобразими комбинации. Бих описал обществото на “либерастите” като общество на самовъзпроизвеждащо се разложение, където късносъветските елементи ерозират и разлагат западните, буржоазните, и обратното. В резултат нищо ново не се ражда. Това е общество-капан, някакъв “тунел под света” ( по Ф. Пол).
В Русия през 90-те и в началото на 21 век развитието на капитализма придоби “първоначален”, а всъщност криминален, асоциален характер (но все пак антикапиталистическите традиции са живи и силни). Новите герои често бяха социопати от разни слоеве, от хлъзгавите шушумиги на номенклатурата до комсомолските натегачи и рекетьорите. Те бяха хора без чело, косата им започваше направо от веждите. И какво да се чудим, че на мястото на социалистическата утопия на комунистическия строй в Руската федерация дойде социал-дарвинистката утопия, която е трудно да си представиш дори и в рамките на капитализма. Асоциализмът, който зае мястото на социализма, е синтез на местни традиции и капитализъм. Не можеш нито да го унищожиш, нито да го облагородиш. Той притиска социалното в асоциалното, в неоархаичното, в неоварварската зона, чиято основна черта е приватизираното насилие.
В най-лошите си прояви обществото на либерастите е по-малка или по-голяма институционализирана социо-антропологична деградация. От гледна точка на историческата логика постсъветският строй на изхода от историческия комунизъм заема нишата, която по-рано се падаше на НЕП-а, само че на входа.
Обществото на либерастите не е капиталистическо, още по-малко буржоазно. Не бе такава и неповска Русия. По съдържание икономическият тип на постсъветското общество малко се различава от съветското, но което на свой ред се корени в дореволюционното минало. Този тип е принципно некапиталистически и дори съвсем не е пазарен. В Руската федерация няма пазар, основан на конкуренция. Има монопол, основан на властта. Обаче тази власт е с лика на приватизираност. И този монопол придобива “пазарни” черти (най-често съвсем фарсово) само извън страната, на световния пазар.
Ясно е, че този монопол бе осигурен без методите на пазара, и дори без нищо общо с правото. И затова ние нямаме крупна буржоазия, а само разбойническо-паразитна по произход, и наметнала либерални одежди. Чертите на “протобуржоазията” се виждат в очертаващата се тънка прослойка на средната класа. Но нея систематично я унищожават, стремят се да я направят насекомо, т.е. паразит. Онова, което у нас често представят за “средна класа” (има дори цели издания, специализирани в темата) - това са нисшите групи на разбойническо-паразитната класа и нейните медии и арт-прислуга. Ето как либерастите са извънправова, нелегална надстройка на приватизирани сегменти от съветската икономика, свързани с експроприацията на народната (държавната) собственост.
Социално-икономическият либераст е организация за оглозгване на останките от късносъветското общество от малък процент население. А това е социално гниене.
Рано или късно всяка власт в РФ ще трябва да реши - да се слее ли напълно с либерастката “надстройка”, или да я отреже, както се случи с НЕП-а...
|