На 10 февруари т.г. се навършват 60 години от подписването на мирния договор между победена България и победителите във Втората световна война. И отново в Париж, както преди 90 години, в града на българския исторически позор, в който се официализират българските национални катастрофи.
Преди 60 години България беше на ръба на третата национална катастрофа. И ако ги нямаше Съветският съюз и жертвите на нашата антифашистка борба, днес българските политици „демократи” щяха да управляват Княжество България.
На 2 февруари 2007 г. в българския парламент стана отвратително, грозно и престъпно събити. По предложение на Петър Стоянов народните представители „почетоха” със ставане на крака и едноминутно мълчание „невинните жертви” на Народния съд. Ако оставим настрана произхода на Петър Стоянов, който обяснява цялата му „благородна” инициатива, остава голата провокация, направена с цел да се огласи реперът на евентуална бъдеща реанимация на разпарчедосаното българско „дясно” около единствените останали политически конвертируеми идеи - антикомунизма и антирусизма. П. Стоянов с упоение говори за „терора на съветската окупация на България” - лексика, станала държавна позиция в прибалтийските страни.
Подобно поведение и говорене издава или политическо дилетантство, или къса историческа памет, или злостно подвеждане и заблуждаване на нацията с користна цел. Затова припомнянето на забравени и игнорирани факти от близкото минало е нужно и полезно.
След деветосептемврийското въоръжено въстание през септември 1944 г. Отечественият фронт - коалиция от няколко партии - създаде Народния съд (наредба-закон от 20.12.1944 г.), за привличане към съдебна отговорност на лицата, активно участвали в пронацистката политика на България и обвързали страната в съюз с държавите от Оста. Един от видните антикомунисти и новоизпечен „демократ”, бивш главен прокурор на републиката, Иван Татарчев, нарече Народния съд „подигравка с правото”. Народното събрание отмени всички присъди на съда, оневини подсъдимите и им върна отнетото имущество. По-правилно е обаче тези действия на „демократичната” власт да бъдат наречени „подигравка с историята”.
Българският народен съд не беше инициатива или измислица на комунистите, Коминтерна или на Съветския съюз - под наредбата-закон за Народния съд стои подписа на такъв любимец на днешните демократи като Никола Петков. Народният съд е условие за сключване на примирие и на мирен договор с България. Това особено ясно проличава в преамбюла на мирния договор от 1947 г. „Съюзните и сдружени сили, вземайки предвид, че България, като стана съюзник на хитлеристка Германия и участва на нейна страна във войната срещу СССР, Обединеното кралство, САЩ и другите обединени народи, носи своя дял отговорност за тази война...”. Чл. 3 постановява и пояснява, че става дума и за отговорност на онези, които са преследвали лица, „действали в полза на Обединените нации, или съчувствали на обединените нации, или поради расовия им произход”. Чл. 5 продължава: „България се задължава да вземе всички необходими мерки, за да обезпечи задържането и предаването за съдене на лицата, обвинени в извършване на престъпления срещу мира и човечността, заповядали извършването на такива престъпления или съдействали за тяхното извършване” (виж сборника „Българската държавност в актове и документи”. „Наука и изкуство”. София, 1981. Стр. 398-414).
Съюзниците имат предвид престъпления, извършени както в България, така и на територията на чужди държави (Гърция и Югославия).
Най-главните и отговорни лица са задържани от Червената армия при навлизането й в България. На 5.12.1944 г. посланикът на СССР в САЩ А. А. Громико изпраща нота до Държавния секретар на САЩ Е. Стетиниус със следното съдържание: „По поръчение на съветското правителство имам честта да Ви съобщя следното. След навлизането на съветските войски в България от съветските органи за сигурност бяха задържани и арестувани няколко души, считани за виновни за въвличането на България във войната срещу обединените нации. Тези лица подлежат на съд за своите престъпления.
Между задържаните са - членовете на регентския съвет: Богдан Филов, княз Кирил, ген. лейтенант Никола Михов, бившият министър-председател на България Б. Божилов, бившият министър Василев и др.
Понастоящем, във връзка със започването на съдебния процес срещу военните престъпници в България, българското правителство постави пред съветското правителство въпроса да му бъдат предадени задържаните лица, за да може да бъдат осъдени непосредствено в страната.
Съветското правителство не възразява на това предложение, направено от българското правителство, но то би желало да узнае и мнението на правителството на Съединените щати по този въпрос.
Аналогичен въпрос съветското правителство постави и пред правителството на Великобритания”.
На 15.12.1944 г. английското правителство дава своето съгласие относно предложението на българското правителство „регентите, министрите и другите подсъдими, провеждали и осъществявали вътрешния и вътрешен курс на българското правителство, да бъдат изправени пред Народния съд в България”.
На 18.12.1944 г. подобно съгласие дава и правителството на САЩ (виж сборника „България в секретния архив на Сталин”. „РТ Агенция”. София, 2005. Стр. 27-28).
Да си припомним думите на Чърчил: „Народите трябва да се съдят съобразно ролята, която са играли в историята”. През втората световна война България, по волята на своите управници, игра ролята на верен съюзник и сателит на нацистка Германия. Голяма част от наследниците на тези политици днес се подвизават на българската политическа сцена. Това също е показателно за нашия политически живот.
Според официални данни в изпълнение на изискванията на държавите-победителки, в България са арестувани 28 630 души, от които са дадени на съд 10 000 души. От тях са осъдени на смърт 3100 души. Това беше част от необходимото, за да се измие петното върху лицето на България от нейното сътрудничество с нацистка Германия. Каква тук „гавра със закона”, каква тук „законност” по нацистки!?
Подобни действия имаше във всички западни страни и те никога не са били подлагани на преоценка или преразглеждане.
Във Франция армията на генерал Де Гол разстрелва за колаборационизъм без съд 30 000 души. От извънредните народни съдилища са осъдени на смърт 4000 души, още 4-5000 - от отделение на върховния съд. Други 40 000 души са осъдени от граждански съдилища на всенародно презрение и обществено порицание. Вече 60 години нито един от тях не е оневинен.
За една почти невинна статия, в Норвегия беше обществено бичуван нобеловият лауреат Кнут Хамсун.
В САЩ, за „литературно” сътрудничество с режима на Бенито Мусолини, американският поет Езра Паунд беше вкаран 13 години в лудница.
Англичаните искат съд за държавна измяна над писателя Уудхаус, знаменития създател на образите на умния тарикат Джийвс и на глуповатия аристократ Бърти, по много основателна причина - съзнателна и умишлена подкрепа на хитлеристкия режим.
Италианските патриоти разстреляха и обесиха надолу с краката мъртвия Мусолини и неговата любовница Клара Петачи без никакъв съд, по заповед на партизанския щаб.
По време на Великата френска революция, при обсъжданията за съденето на крал Людовик 16, член на Конвента се провиква: „Не може ние да бъдем по-назадничави, отколкото по времето на Цезар. Тогава тиранът беше убит в присъствието на целия сенат, без всякакви други формалности, освен 22 удара с кинжал, и без всякакви законови основания, освен свободата на Рим”.
Вайканията за някаква „съветска окупация” на България напомнят жалба на оцелели български нацисти. Ако такава окупация наистина е имало, няма нищо по-естествено от това за една държава, загубила война. Нима след края на Първата световна война не беше така? Нима е забравено как нашите дядовци криеха по села и паланки оръжие, оръдия и дори самолети? Къде остана родовата ни памет?
Но тогава що за окупация е , когато окупираната държава има легитимно правителство и армия от 400 000 души с тежко въоръжение? Ако някой не знае какво е окупация, ние му препоръчваме да се запознае с положението в Ирак днес. Или да кажем, с убийствата на германски военнопленици в английската окупационна зона (гр. Аахен) след края на Втората световна война, или с отношенията в иракските затвори - за тях поне много се писа и говори. Просто, трябва да се чете, преди да се сътворяват провокации.
Впрочем, на коя страна е българският парламент през Втората световна война? На страната на „съюзните и сдружени сили” - Съединените американски щати, Обединеното кралство и Съюа на съветските социалистически републики - или на страната на нацистка Германия?
Поне това трябва да бъде известно на нацията.
Има много неща, които трябва да бъдат напомнени на българските нацисти, на техните днешни адепти и последователи. През време на българската антифашистка съпротива бяха арестувани 64 345 души, от които: осъдени на смърт - 1590; на доживатен затвор - 1133; на затвор - 7324; искаше се смъртна присъда за още 12 461 души. В концлагери и в „черни” роти са отправени 31 540 души. Загиналите партизани са 9 151, разстреляните ятаци - 20 070, убити без съд - 2470, изгорените къщи - 2139. В полицейските справочници от онова време откриваме списък на побои, мъчения и убийства като: „Прилеп”, „Леден паметник”, „Човек - пепелница”, „Нестинарка”, „Троянска колесница”, „Живи факли” и забележете - убиване на деца пред родителите им! Десетки партизански глави са разнасяни по площадите, за тях официално са заплащани по 50 000 лева награда и за тази цел са изразходвани над 60 милиона народни средства (?!). И какво трябва да очакваме като реакция от този тероризиран народ?
Не можеше да има никакво снизхождение към класата и прослойката, докарали страната ни до три национални катастрофи, разединили народа и хвърлили го в 20-годишна гражданска война, и неизпълнили основното си историческо предназначение - да обединят нацията в нейните етнически и исторически граници. Затова днес „десните” са банкрутирали и невменяеми - коктейл от восъчни фигури и отломки от копринени дантели, и от мутирали работническо-селски чада. Не трябва да бъдат оставени да тровят обществената атмосфера с историческа смрад.
|
Много е странно за демократична Европа от 21-ви век да гледа как самозабравилите се нацистки издънки избиват исторически комплекси, като плюят в нейното ли це и унижават борбата и победата на Обединените народи. Изглежда необяснимо защо се търпят парадите на бившите есесовци в прибалтийските държави (членки на НАТО и на ЕС) и унищожаването на гробовете на загиналите съветски войни, защо се толерират украинските главорези и убийци от нацистките националистически формирования. Още по-необяснимо е поведението на България и защо тя, начело с Българската социалистическа партия, се нарежда сред прохитлеристките европейски държави.
Това трябва да се напомни на българския народ днес, 60 години след сключването на мирния договор между България (като победена страна) и съюзените държави от Обединените народи (като победители).
|
карикатура: Тодор Цонев
|