Краят на епохата на “новите буржоа” Спиралата на развитието, по която се движи човешката цивилизация, достигна до крайно неблагоприятно положение за господарите от “златния милиард”

Виталий ДЗЮБА

Невидимата ръка на пазара През ноември 2006 г., на 94 години, почина Милтън Фридмън, лидерът на Чикагската икономическа школа, който обоснова теоретично неолиберализма. Милтън Фридмън бе носител на Нобелова награда за 1976 г. в областта на икономиката. В началото на 70-те години на 20 век икономическият бум след Втората световна война бе сменен от дълбок спад, растеж на инфлацията и безработица. Тогава дойде и отказът от кейнсианството, т.е., от държавното регулиране на икономиката или политиката за “стабилизация”, която съвпадна с началото на 30-те години в САЩ и Франклин Рузвелт изведе страната от “голямата депресия”. Краят на икономическия подем съвсем не беше следствие от провала на кейнсианството като такова. Всъщност се бяха появили нови противоречия в самата капиталистическа икономика. Буржоазията от развитите капиталистически страни вече не можеше - в досегашните обеми - да следва програма за класови компромиси, базирани на отстъпки пред наемния труд. Това бяха преди всичко осигуряване на пълна заетост и предоставяне на социални гаранции. Тези елементи бяха характерни за периода на икономически растеж. Сега вече бе необходимо да се смени курсът и Фридмън обоснова идеологически новата политика. Той обяви държавата за виновна и причинителка на кризата, настояваше за връщане към принципите на “свободния пазар”, който бе дискредитиран през 30-те години на 20 в. Фридман бе против социалните помощи и не одобряваше задължителния минимум за заплатите, предложи да се премахне контрола върху наемите за жилищата, да се приватизира образованието и здравеопазването. Според Фридмън държавата трябва да има само една функция в икономиката - да контролира паричната маса. Всичко останало, т.е. броят на безработните, бедните и богатите, гладните и ситите, ще се нареди от само себе си. Тоест, чрез “невидимата ръка на пазара”, и също както при Адам Смит, ще сложи всяко нещо на място. По време на перестройката съветски журналист запита Фридмън как така в държава, която не познава частната собственост, капиталовите фондове ще се разпределят между частни пазарни агенти (които идват да заместят държавата). Разбира се, че ставаше дума за държавното имущество. Фридмън започна отговора си с фразата “глупашки въпрос”. По-нататък стана ясно, че Фридмън не вижда проблем в това. Когато има собственост, собственикът сам ще я намери. А какво ще стане с онези, които не попаднат в тази група - никога не е представлявало интерес за Фридмън и неговите адепти. Практиката на неолиберализма Разбираеми са причините, поради които лидерите на развитите страни не се осмелиха да изпълнят всичките рецепти на Милтън. Но това - за у тях си. А пък развиващите се и другите зависими от едрия капитал държави - о, това е друго нещо! Рецептурата на Фридмън бе пренесена в пълен обем в живота на страните, граничещи със “златния милиард”, в това число, и върху постсъветското пространство. Фридмън изцяло подкрепи диктатурата на ген. Аугусто Пиночет, който дойде на власт в Чили след военен преврат, а президентът социалист Салвадор Алиенде бе свален от власт и убит. Фридмън заявяваше убедено, че пучът е начало на преобразуване на чилийското общество и че бил начало на нарастването на неговото благосъстояние. Фридмън дори писа писмо на Пиночет и го похвали за първите стъпки на новото поприще. “Убеден съм, че Вашето правителство вече е направило стъпки за намаляване на митническите такси, което е в унисон с либерализацията на международната търговия. Резултатът от тези мерки ще е конкурентоспособност на Чили на международните пазари. Преди 40 години Чили и други страни, в това число и моята държава, направиха грешка. Те вярваха, че държавата е определящият фактор за решаване на всеки проблем. Убеден съм, че най-голямата грешка е възгледът, че обществото е длъжно да упълномощи държавата да управлява чуждите пари”. Разсъжденията на Фридмън в това писмо красноречиво говорят за неговата доктрина. Тя разчита на подкрепата на едрия капитал, стреми се да дискредитира държавата в очите на обществото. И ако вземем за пример Чили като икономически факт, лесно ще докажем погрешните възгледи на Фридмън. Пиночет обеща благосъстояние, но то не се случи. По времето на Алиенде относителният зял на заплатата в БВП на Чили се повиши от 43% през 1970 г. до 52% през 1972 г. Разходите за социални цели в БВП се покачиха от 2% през 1970 г. до 6% през 1973 г. Обаче печалбите на предприемачите намаляха от 49% до 39%. Ситуацията никак не се понрави на местния промишлено-финансов елит и американския капитал, които имаха ключови позиции в икономиката на Чили. След държавния преврат Пиночет замрази заплатите и “освободи” цените, което доведе до спад на относителния дял на заплатите в БВП. Той падна до 37% още в края на 1973 г. Парите за социално дело бяха орязани, но се повишиха данъците, което подейства негативно на социалното самочувствие на наемните работници. Относителният дял на заплатата в БВП продължи да пада и през 1989 г. бе едва 31%. Увеличи се обаче делът на печалбите на “буржоазията”, който през 1989 г. достигна 56% от БВП. Можем да си представим картинката - тя е добре известна с “реформите” на Леонид Кучма, проведени по рецептата на Чикагската школа. Да не забравяме за хилядите убити и изтезавани в затвори и концентрационни лагери, което не попречи на Фридмън да подкрепя официално диктатурата в Чили до край. Още един пример по Фридмън - Аржентина. От началото на 90-те години на 20 в. тук бяха приватизирани нефтената, газовата, енергийната промишленост, железопътната инфраструктура, автомагистралите, пощата и съобщенията. През 2001 г. страната хлътна в икономическия хаос. Банките отказаха да дават заеми. Избухнаха стачки, безработните протестираха, зачестиха гладните бунтове и погромите над магазини. В Буенос Айрес имаше серия от стълкновения между полиция и работници, загинаха няколко десетки души. За две седмици се смениха пет президенти. И едва когато на власт дойде Нестор Киршнер (2003 г.), когото трудещите се подкрепиха, започна преразглеждане на споразуменията с МВФ и икономическата политика като цяло позволи народното стопанство да премине в режим на оздравяване. Връщането в Шумер Неолибералната идеология на Фридмън се налагаше още от 80-90-те години на 20 век предимно в страните от третия свят. Като резултат в началото на 21 век пет от шестте милиарда население на планетата живеят в нищета. През 1848 г. Карл Маркс в своя “Манифест на Комунистическата партия” обвини едрия капитал, че превръща децата в “предмет на търговия и в работни инструменти”. Но нима нещо се е променило след 160 години? Историята категорично доказва, че всеобщото образование и премахването на детския труд са необходимо условие за прогреса. Впрочем, по данни на Международната организация по труда (МОТ) днес на планетата работят 200 млн. деца. Повечето от тях са в страните от третия свят, където упорито се налагаше Чикагската доктрина. Но и в страните от ЕС днес има повече от 2 млн. “малки пролетарии”, и на първо място там, където властите се отнесоха “с разбиране” към идеологията на Милтън Фридмън. Във Великобритания, голямата поклонница на Чикагската школа, Маргарет Тачър изведе доктрината в закон. В Латинска Америка всяко пето дете работи, в Африка - всяко трето, в Азия - всяко второ дете е принудено да стане наемен работник. Децата работят най-вече в селското стопанство, дори се практикува фактическо робство - ако родителите не смогнат навреме да се разплатят с “кредиторите”, дават децата си за най-страшната и тежка работа, което компенсира “изплащането” на дълга им. Преди 4 хиляди години човечеството се сблъсква за първи път с подобна практика в Шумер. Тя бе наречена патриархално робство. Оттогава минаха 6 хиляди години. Патриархалното робство обаче процъфтява. Излиза, че неолиберализмът е своеобразна социална машина на времето, която ни връща в глъбините на хилядолетията. Кой да предположи, че в ерата на мобилните телефони, интернета, космическите кораби съществува робство?! Към социализма на 21 век Народите по света все по-активно отхвърлят доктрината на неолиберализма. На Панамериканската среща на върха, в началото на ноември 2006 г., Нестор Киршнер заяде Джордж Буш по повод създаването на зона за свободна търговия между двете Америки - Северна и Южна. Той критикува самата идея за “свободна търговия”. Създаването на “свободен пазар”, каза Киршнер, не може да е единственият път, водещ към благополучие на народите. “Такъв род споразумение, на първо място, трябва да отговаря на националните интереси, и също така да компенсира загубите на развиващите се страни”. Според президента на Аржентина “интеграцията може да стане реалност само ако се вземат мерки за ликвидиране на диспропорциите в нашето развитие”. Иначе т. нар. свободен пазар ще повлече още по-голяма нищета в държавите и нарастване на техните дългове. Киршнер призова участниците в срещата на върха да търсят друга стратегия за развитие на региона, която реално да подсигури достойна работа на хората и да спомогне за ликвидиране на нищетата и безработицата. Обръщайки се към президента Буш, аржентинецът особено наблегна на факта, че политиката, която САЩ налагат на континента, “не само ражда нищета и бедност, но дестабилизира и ерозира демократично избраните правителства”. Ръководителите на Аржентина подкрепят лидерите на Бразилия, Венецуела, Уругвай, Парагвай. Така че не е съдено да се сбъднат плановете на Вашингтон за привързване на латиноамериканската икономика към своите глобални интереси. “Основният губещ се оказа г-н Буш” - резюмира кратко резултатите от срещата на върха Уго Чавес, президент на Венецуела. Левият режим на Ево Моралес в Боливия започна национализация на газодобива и сериозно ограничи дейността на чуждите корпорации, предимно американски. Вероятно тук за първи път в Северна и в Южна Америка е изцяло възстановено правото на коренното население - индианците (Моралес също е с индиански произход). Ако в родината на Фридмън, САЩ, индианците умират по резерватите, индианците в Боливия станаха стопани на националното богатство и вземат активно участие в политическия живот на страната. Към строителство на нов модел “социализъм на 21 век” пристъпи и Венецуела. Както казва президентът Чавес, “в рамките на капиталистическата система е невъзможно да се постигне щастие за народите. Това може да стане само по пътя на социалистическото развитие”. Чавес подкрепя комунистите на Венецуела и един от тях - Давид Веласкес, оглави Министерството на народното участие. Същевременно Каракас помага и на другите латиноамерикански държави да се избавят от клещите на неолиберализма. Венецуела откупи част от аржентинския дълг към МВФ и доставя нефт на много по-ниски от световните цени. С неолибералния модел възнамерява да приключи и Еквадор. Новият президент - Рафаел Кореа, обяви, че неолиберализмът е нанесъл щети на суверенитета и демокрацията в страните на Латинска Америка. И “затова Еквадор, както и цяла Латинска Америка ще търсят нова стратегия, в която държавата, планирането и колективният труд ще възстановят своята най-важна роля за прогресивното развитие на обществото”. Все повече страни от Южна Америка отхвърлят неолиберализма и скъсват отношения с международните финансови институции. Аналогични процеси текат и в страните от Азия. Историческата перспектива очевидно е на тяхна страна. Няма как да е дълготраен светът, в който 15 от най-големите и богати държави владеят активи и недвижимости, равни на БВП на страните от Голямата Сахара. Това е свят, където ежегодно умират от глад 30 млн. души, а 700 млн. души, в това число и немалко граждани на Украйна, гладуват хронично. Ето затова планетата въстана срещу доктрината на Фридмън. Дори такъв убеден привърженик на пазарната свобода като Френсис Фукуяма, автор на “Краят на историята”, също признава, че “в “третия свят” не приемат сериозно американския модел - пазар и демокрация”. Времето на Фридмън изтече. Започва епохата на промени.

Нагоре Съдържание на броя