|
Държавите също имат чувства. Това ми каза руснак, който ми обясни последния срив в отношенията между Владимир Путин и някогашните му западни почитатели. “Ние се представяме добре през последните 15 години, но не получихме нищо друго освен обиди и откази. Руските управници също имат гордост.”
Истината е, че Путин, подобно на Буш и Блеър, има “спешна среща с историята”. Той може да се похвали с два мандата като президент, през които ако не задълбочи, то поне стабилизира руската демокрация, ускори темповете на икономическа модернизация, подтисна чеченския сепаратизъм и остана впечатляващо популярен. Но лидерите, които отстраняват вътрешните си критици, жадуват за международно внимание и не са свикнали да им бъдат правени забележки. Показателен е избликът му на конференцията за сигурността в Мюнхен този месец, когато заяви, че ще избегне любезността и ще говори открито.
|
Защитниците на Путин смятат, че той трябва да бъде смятан за жертва на “епична погрешна преценка” от страна на Запада. Той е твърдият мъж, открито ухажван в началото от Буш, Блеър и другите западни лидери. След 11 септември 2001г. той толерираше американската интервенция по южната руска граница с бази северно от Афганистан. Когато обаче той имаше подобни проблеми в Чечения, всички го осъдиха. Когато убеди Милошевич да напусне Косово (което постигна той, а не бомбардировките), не получи никакви благодарности.
Когато Путин искаше да се присъедини към НАТО през 90-те години, бе отблъснат. Тогава НАТО наруши обещанието си от времето след студената война и приближи границите си през балтийските страни и Полша до Черно море. Сега планира противоракетна отбрана в Полша и Чехия и флиртува с Украйна и Грузия. Срещу кого е насочено това?, пита Путин.
Западът раболепничи пред ОПЕК, но когато Путин предлага подобна организация за природния газ, крещи, че това е лошо. Америка си присвоява иракски петрол, но когато Путин национализира руския нефт, това също е погрешно. Междувременно всеки мошеник, всеки убит руснак, всеки скандал в армията, се появява на първа страница с големи букви в западната преса. Вярно е, че Русия продължава да е клептоолигархия, която прави както крачки напред, така и назад, но какво да кажем за азиатските демокрации - любимци на американците, за Афганистан и Ирак?
В речта си в Мюнхен Путин запита защо Америка непрекъснато се стреми към нейния “еднополюсен свят”. Дали Вашингтон наистина иска втора студена война? Русия се изтегля от Грузия и Молдова. Защо НАТО изгражда бази в България и Румъния? Западът се отнася към Сирия, Ирак, Афганистан и Иран с арогантността и непохватността на империалистите от 19 век. Странно ли е тогава, че Русия търси съюзници, където може - в Китай, Индия, Иран и Персийския залив?
На английско-руска конференция в Москва миналия уикенд бях озадачен от приказките за връщане към конфронтацията “Изток-Запад”. Дипломатите имат навика да изреждат оплаквания, подобно на брачни консултанти, приканващи двойките да изброят какво най-много ги дразни в другия. Списъкът изглежда безкраен, но със сигурност води по-скоро към искрен разговор, отколкото към развод. Имат ли нужда Западът и Русия един от друг в крайна сметка?
Посещавал съм Русия три пъти след разпадането на Съветския съюз и оставах впечатлен от напредъка й. Дебатите и коментарите са открити. Русия не пилее енергийното си богатство, а заделя 100 милиарда долара за инфраструктурен фонд. Връзките между Русия и западния бизнес се изразяват в 30 милиарда долара инвестиции в руската икономика. Контактите в областта на културата и образованието укрепват. Москва и Санкт Петербург са процъфтяващи световни центрове, а пейзажът им изобилства от строителни кранове.
Западът смята плуралистичната демокрация за толкова висша, че всяка страна още от първия път неизбежно трябва да я посрещне с отворени обятия. Когато обаче има отстъпления, както това стана в бивша Югославия, Украйна, Русия и части от Африка, да не говорим за арабския свят, Западът се държи като капризен продавач на автомобили, чийто клиент не е спазил наръчника за поддръжка. Щом Западът може да има честни избори, пазарен капитализъм, свобода на словото и регионална децентрализация (след само два века на опити и грешки!), защо да не могат новоосвободените държави да го постигнат за една нощ?
Да се отговори твърдо на Путин, е лесно. Такъв е отговорът, който получи от Вашингтон и НАТО. Ние спечелихме студената война! Вие загубихте! Затваряйте си устата! Ако, както каза руски генерал миналата седмица, искате да се оттеглите от договора за ядрените сили със среден обсег, направете го! Ако смятате, че нефтът и природният газ ви позволяват отново да се правите на свръхсила, чакайте да видите какво ще ви сполети! Буш и Блеър може и да се провалят с “Ислямистан”, но техните наследници ще бъдат по-хитри. Нашият бюджет за отбрана е по-голям от вашия и сме ви обградили.
Всичко това e добра “реал- политик”. Но всъщност това, което каза Путин в Мюнхен, изразява не войнственост, а недоумение от агресивния курс на западната дипломация. Едно време, каза той, “имаше равновесие и страх от взаимно унищожение. Тогава всяка от страните се боеше да направи и крачка, без да се е консултирала с останалите. Това, разбира се, бе крехък и плашещ мир, но от днешна гледна точка - достатъчно сигурен. Днес като че ли мирът не е толкова надежден”.
Путин едва ли иска връщане към “сигурността” на студената война. Още по-малко от Запада има интерес да разбуни гнездото на осите на ислямския национализъм, което фактически навлиза дълбоко в руска територия. Неговото желание за “все по-тясно сближаване” с Европа и НАТО след 1997 г. бе искрено и със сигурност - добре дошло.
Макар да изглежда, че Путин води дипломацията си през последното десетилетие от позицията на слабия, а Западът - от позицията на силния, обратното, е по-близо до истината. Великобритания и Америка са ръководени по същество от политици с бързи реакции, но без понятие за историята. Един терористичен акт или бомбастична реч, и хоп! - те рязко сменят политиката.
Когато Буш и Блеър си отидат, те ще оставят след себе си един по-малко сигурен и по-разделен свят, отколкото, когато дойдоха на власт. Тяхното пренебрежително отношение към съвземането на Русия от поражението й в студената война, бе риторика на истински грубияни.
Русия и Западът могат да спечелят много от добрите си отношения. Путин се мъчи да модернизира икономиката и едновременно да запази целостта на травматизираната и смалена Руска федерация. Западът може да усеща, че той е склонен към авторитаризъм, но догадките, когато става дума за руски лидери, рядко е печелившо занимание. Това е огромна страна, богата на природни и човешки ресурси. Трудно е да се сети човек за друга страна, която да е по-разумно Запада да “държи в по-близка прегръдка”. Вместо това, приемникът на Путин ще наследи една изолирана и обидена нация. При един по-слаб президент, тя може да се затвори в протекционизъм и съюзи, които няма да се харесат на Запада... Да насърчаваме това затваряне, би било наистина глупаво.
|