|
България встъпи в обетованата Европейска земя - сиреч в дълголелеяният демократичен Ханаан - някак с левия крак, левичарски, т.е. с ррреволюция.
От първите дни на Новата година стана ясно, че българският европеизъм май ще се окаже висш и последен (нека се надяваме) етап на българската перманентно - троцкистка левичарска революция, започнала толкава отдавна, че от началото и до днес имаше време да израсте едно цяло революционно поколение.
Напук на контрареволюционните призиви на Андрей Райчев (че видите ли, преходът бил завършил) българската с извинение десница изживява поредния си революционен подем. Българската революционна Изабела е отново бременна:
челните революционни отряди на софийските таксиметрови шофьори (като едни истински латишски стрелци на нашето време) блокират столицата и издигат объркващи ляво-десни лозунги и искания, което всъщност си е естествено, щом като правителството от своя страна пък е дясно-ляво.
след шофьорите с твърда крачка маршируват стройни пенсионерски колони, решени да отстояват правата си, пък каквото ще да става.
следват ги в рехави засега редици български медицински кадри, които, както се знае, са винаги недоволни от всичко - в края на краищата кой по-добре от тях знае, че човек е смъртен и че това е тъжно.
все още не е налице, но е възможно дори да стане най-лошото - да се разбунтуват отделни елитарни учители, от отделни столични елитарни училища и кой знае, може би в първите пролетни дни ще можем да видим дори Янка Такева в класическия сюжет сюжет на Дьолакроа - с гола гръд на барикадите.
Изобщо, революцийката си я бива, енергията й може би не е достатъчна да събори Бастилията, но пък от друга страна, нали няма Бастилия!
Погледнато спокойно, разгръщащите се около нас събития свидетелстват за нещо, което е известно отдавна - българските демократични революционери не са нищо друго освен съзнателни и по-често несъзнателни духовни чеда на непрежалимия Лев Давидович. За тях революционността е едновременно и празник на народите, и път към бъдещето и най-вече разгром на държавата, която е виновна по дефиниция, дори само затова, че я има. Баналността на този троцкизъм обаче очевидно не се долавя в идеологическия отдел на управляващата тройна коалиция. Както е известно, същият отдел обича да бъде назоваван и припознаван като редакция на в. „Труд". На "Позитано", разбира се, не се унижават да се занимават с пи-ар и пропаганда. В НДСВ поначало идеологията е на шестнадесето място, а в Догановата партия, точно сега пък хич не им е до идеология. Налага се скритият коалиционен партньор на управляващата коалиция - а това, разбира се е в. "Труд" (и присъдружните нему печатни издания) да посрещне и отбие революционния удар, чрез възобновяване по особен начин на онова дело номер 1, този път не чрез убогия прокурор Жеков, а чрез друг таен Луканов Херодот на Живковската епоха, архиварят -счетоводител Кирил Лалов.
И ето - отново сме в началото на 90-те. Площадите и улиците са пълни с негодуващи хомосоциалистикуси, ръководени от колективния Троцки на нежната българска революция - социалистическата интелигенция. Тя щателно броеше привилегиите, с които, видите ли, Живков се е ползвал, и с блеснали очи и с пяна на уста обясняваше на народонаселението, че за всичко е виновен Живков, че именно той е оплескал, изопачил, източил държавата, извратил и озлочестил националните идеали, като собственоръчно е откраднал социализма и го е депозирал в неизвестна швейцарска банка. Така де - може ли революция, без никой да понесе вината и отговорността...
С цялата дължима скромност се налага да заявим, че не ни е дадено да свършим задачата на Историята - ние не можем нито да осъдим, нито да оправдаем Живков - по всички тези въпроси ще се изкаже окончателният съд на Историята. Той е неумолим, неотвратим и не допуска обжалване.
Ще си позволим единствено да посочим, че ако по времето на Тодор Живков не беше натрупано огромно, многомилиардно национално богатство, българските нежни революционери нямаше да има какво да крадат и досега щяха да бъдат обикновени асистенти по научен комунизъм и политикономия на социализма, щяха и досега да работят като инструктори в районните комитети на БКП, или да бъдат обикновени агент-информатори, завербувани на „компро" от Шесто. Каквото е имал българският народ да каже на Тодор Живков, той му го каза на погребението му - най-грандиозното, тихо и достолепно погребение, което се е падало на български държавник в Третата българска държава. И година-две преди смъртта му, когато българо-мохамеданите от Велинградско му целуваха ръцете и шепнеха: "Бащице, без тебе няма живот!"
Живков общуваше с Народа през главите на своите критици и затова присъдата за него ще бъде прочетена пак от Народа - когато му дойде времето, т.е., когато дойде моментът, от който така се боят българските ляво-десни и дясно-леви „риформатори".
А ние все пак ще си позволим и едно анти-Живковско изказване - да, Живков е виновен за това, че произведе, отхрани и възпита така наречената социалистическа интелигенция. И то в две хипостази - „научно-техническа" и „художествено - видите ли - творческа" интелигенция. Първият „отряд" на същата беше непохватно безпомощен и донякъде инфантилен и затова толкова лесно беше премазан от нежната революция. Но втората група, колективната любимка на Живков, изцяло се отблагодари на своя създател - броеше дадените апартаменти, плачеше по повод това, че Живков е изтрил прашецът на нейната девственост и настояваше за сурова присъда над Диктатора.
Всъщност става дума за обикновен Едипов комплекс.
Българската социалистическа, така да се каже, художествено-творческа интелигенция унищожи баща си, т.е. своя създател Живков, и направи със своята Родина това, което Едип направи с майка си - и по това тя с нищо не се различава от своя античен прототип. Разликите са в друго - боговете изпратиха на Едип физическа слепота и вътрешно просветление, т.е. осъзнаване на извършеното. И с това той е трагичен.
На българската социалистическа интелигенция не е изпратена слепота и затова тя вижда какво е направила и това е източник на нейното самодоволство. На нея не й е изпратено и просветление - осъзнаване на ужаса от извършеното, и затова тя е не трагична, а пошла.
Разбира се, ние очакваме тепърва да научим, и то не откъде да е, а именно от в. „Труд", как Живков ги е озлочестил.
И докато четем в. „Труд", ще чуваме от далечината на изминалите десетилетия едно неподдаващо се на забрава, иронично „Ха-ха-ха"...
|