"Нова Зора" - брой 8 - 27 февруари 2007 г.

Кажи ми, сестро, де - Караджата?
Венцеслав НАЧЕВ

И ние питаме къде е Караджата. Питаме къде е Симеон Велики, татко му княз Борис Покръстителя, Христо Ботев, светите братя Кирил и Методий, дето са ни отворили очите и са ни научили на четмо и писмо. Питаме къде е Стефан Стамболов? - един от най-великите държавостроители и пламенен патриот, посечен от зли и тъпи харамии. Глътката ни се стяга като питаме къде е Иван Вазов, който ни научи да обичаме “таз земя и тоз народ”. Ами оня монах “тъмен и бледен” - за отца Паисия ни е думата, той пък къде е?
О, всичките тия сияйни мъже, които сътвориха България за нас и я превърнаха в свято Отечество на живите и мъртвите, според профанната класация на кампанията “Великите българи”, проведена от БНТ, останаха далеч в подредбата след Петър Дънов. Той, представете си, класирал се втори, изпревари с близо две хиляди гласа основателя на българската държава хан Аспарух.
Какъв гръмотевичен позор!
Добре че някакъв инстинкт за самосъхранение сработи, или пък тъмно чувство за вина, та първи в класацията е все пак Васил Левски. Но знае ли човек в едно следващо допитване, при тоталното изпростачване, развала и пещерно невежество, какво унижение може да ни слети. И не е ли вече консумирано унижение класирането на съществото Азис на двадесет и първо място, изпреднал пред великите баси Борис Христов и Николай Гяуров.
“О, майко моя, родино мила!” - ще изохкаме и ние заедно с пренебрегнатия в класацията Ботев. Него комай за втори път го простреляха на Вола “сред пустинния Балкан”, както е рекъл и другият пренебрегнат - Вазов.
В какъв свят, сред какви хора живеем, Боже мой, след като Дънов е изпреварил по популярност градителите, демиурзите на нацията. Та той просто не участва в българския национален живот! И дължи новосъбудената си популярност на пошличкия сърбел по екстрасенси, шмекери прорицатели, вражалци и на примитивно наивната вяра в чудеса. И в корена на всичко това - липсата на елементарна християнска култура, за което е отговорна и задрямалата ни Църква.
Кой всъщност е той, претендиращият да е Учител на цялото човечество. Роден е в с. Николаевка - Варненско. Син е на поп. От баща си, изглежда, не е прихванал християнски добродетели. След като скитори из Америка, скопище на всякакви ереси и религиозни крайности, се опитва да следва медицина и философия - връща се в България с доволно замътена глава и си изкарва хляба с френология. Това е “наука”, която гадае за човешкия характер по формата на черепа. Изглежда, не е кой знае колко прокопсал в това си начинание, защото през 1918 г. го виждаме вече начело на т. нар. Бяло братство. Това си е типична ерес - някаква наивно възторжена смесица, забъркана от елементи на окултизъм, теософия, телепатия, масонство, неоплатонизъм и някакви източни вярвания. Последователите на Дънов, нека им отдадем дължимото, са простосърдни хорица, вегетарианци. Няма лошо. Лошото започва оттам, че Учителят, както го зоват, не се вписва в етнокултурния цивилизационен модел на българите, формиран от християнството, а даже е и противен нему. Ще рече: кроткото “Бяло братство”, макар и со кроце и со благо - обективно работи срещу единството на българската нация.
Ето това е истината.
И трябва да си или продажен, или елементарно неграмотен, а и лишен от инстинкт за национално самосъхранение, за да адмирираш подобен избор - второто място на Дънов в класацията “Великите българи”. А точно така постъпиха писачи от елитни медии, без да си дават сметка, че оскърбяват сакралитета на националния пантеон. Бил, казват, велик българин!
А българин ли е Дънов и какво българско е свършил. Забележете - той основава своето “братство” в една от най-злощастните български години - 1918-а. Година на национално крушение и черни забрадки. Над Добро поле вече се вият орляци от гарвани. Знамената са сведени, България е в покруса. В писанията и проповедите на т. нар. учител няма и дума на състрадание и съпричастност с трагичната българска участ. Той не е със своя народ и при своя народ в часа на сурово изпитание.
А нали тъкмо това е мерило за българщина - в скръбното единение с всенародното страдание.
Наместо това - теософски халюцинации и пеперудени танци в бели одеяния.
Тъй мислил, тъй правил - негова си работа. Но какъв е този телешки захлас към едно дело, ако думата е въобще подходяща, което при всички случаи не е българско. А се надпреварват телевизионери и журналя да възславят един всякак дълбоко оскърбителен за паметта на истинските българи избор.
Има нещо дълбоко увредено и недъгаво в цялата тази история. Имаме случай на разпад на национални ценности и заменянето им с нездравост, с перверзен глобализъм.
И в селенията на скръбните български пространства - самотни, низвергнати, плачущи - летят милите сестрици самодиви и “търсят духа на Караджата”.

Нагоре
Съдържание на броя