"Нова Зора" - брой 9 - 6 март 2007 г.

Посткомунизмът - рожба на революции "отгоре"
Иван ЦЕНОВ, автор на “Нова Зора” от “зората на демокрацията”

До Г-н Минчо Минчев главен редактор на в. “Нова Зора”

Г-н Минчев, нашето сътрудничество датира от много години, ако ми позволите да се пошегувам - още от “зората на демокрацията”. По-точно от януари 1990 г., когато публикувахте анализа ми “Кои сте вие, господа?”, излязъл във в. “Зора”, правоприемник на който е в. “Нова Зора”, под заглавие “СДС - поглед отвътре”.
Тази публикация , както разбрах по-късно лично от Вас, е изиграла особена роля за бъдещето Ви не само като политик, но и като вестникар. Позволявам си да се надявам, че някой ден и верните читатели на “Нова Зора” ще научат една поучителна история, която има и за мен особена важност.
Г-н Минчев, с това писмо - бих искал то да бъде публикувано, си позволявам да Ви направя едно предложение.
Ако се вгледаме, макар и повърхностно в медиите - вестници, телевизии, радиа, не е трудно да отбележим някакво особено оживление. Не бих си позволил да изреждам всички теми и лица, които са ангажирани в “мероприятието”, но не е безполезно да спомена, че “на вниманието на обществеността” са предложени теми като: състояние на пенсионната система, здравеопазване, парното, тока, водата, престъпността на всички нива, комунистическата номенклатура, “уседналост” и прочие. Сред лицата, които обгрижват тези теми се виждат най-висши представители на трите власти - законодателна, изпълнителна, съдебна, както и най-ярки представители на “официални” и на “маргинални” медии - някои от тях извадени набързо “от нафталина”.
Признавам си, че тази неповторима смес от стари и млади политически и медийни проститутки ме забавлява, но за съжаление последствията от поредното групово проституиране отново ще резонират във все по-безнадежното състояние както на милиони българи, така и на държавата като цяло.
Каква е целта на тази поредна оргия? Не е много трудно да се отгатне. Наближават избори както за “евродепутати”, така и за “органи на местната власт”. Не е трудно да се досетим каква ще бъде “избирателната активност”. Особено за евродепутатите.
Не е трудно да се досетим и как социолози, политолози, ментори ще “обяснят” ниската избирателна активност - ще имат отново повод да обявят “българина” за гений на завистта, като ни припомнят какви ще са заплатите на избраните. Но всичко това е само част от грима.
Какво се крие зад грима?
Свидетели сме на поредното мероприятие по размиване на истината за “българския преход”. Ако се вслушаме в “дебатите” по отделните теми, като направим връзки между “дебатите” по отделните теми, отново ще си припомним култовите думи на Оруел за ролята на медиите при демокрацията: “Често може да се породи основателно съмнение относно най-значимите събития. /.../ Човек няма как да се увери във фактите, дори не е напълно сигурен, че те са се случвали, и винаги получава напълно различни интерпретации от различните източници. /.../ Вероятно може да се установи истината, но фактите са изложени толкова недостоверно в почти всички вестници, че на обикновения читател трябва да бъде простено както приемането на лъжите, така и липсата на определено становище. Общата несигурност относно това какво всъщност става улеснява упоритото придържане към налудничави убеждения. След като нищо не е изцяло доказано или опровергано, дори най-неоспоримият факт може да бъде нагло отричан.”
И така, уважаеми г-н Минчев, преминавам към моето предложение. Готов съм да Ви предоставя мои анализи от “зората на демокрацията” до времето, когато почти спрях да пиша, а Вие да ги публикувате отново. Ще Ви изпратя и нови неща - в момента следя внимателно “дебата” за състоянието на пенсионната система и в скоро време (нека да се събере повече информация) ще актуализирам анализите си от 1997-2001 г.
Като начало изпращам първата ми политическа публикация (декември 1990 г.) “Кой е българският Тано Кариди” и публикация от 1993 г. - “Посткомунизмът - рожба на революции “отгоре”. Смятам, че по този начин ще допринеса немалко за изясняване на истината за събитията в края на миналия век и в началото на настоящия, и най-вече - че така ще защитя тезата, че почти всичко е написано, но трябва да се повтаря, защото, отново ще цитирам Оруел: “Който управлява миналото, управлява бъдещето.” “Който управлява настоящето, управлява миналото.”

С уважение:
Иван ЦЕНОВ, автор на “Нова Зора” от “зората на демокрацията”
02.03.2007 г.

Изоставането на мисълта от реалностите има съдбовно значение
Джордж СОРОС

Процесите, на които сме свидетели и в които сме участници, излязоха на повърхността с идването на Горбачов на власт. Оттогава изминаха повече от седем години, време достатъчно да се направи оценка на основните тенденции. Вместо това хаосът и несигурността както в живота на гражданите, така и в средствата за информация, нарастват все повече и като че ли вероятността от драматична развръзка не изглежда вече толкова малка.
Първоначалното опиянение от гласността, довела до граждански и политически свободи, първоначалното опиянение от първите “победи” над комунизма, постепенно отстъпи място на разочарование, в някои случаи стигащо до песимизъм и отчаяние. Дошъл е моментът да се осмисли извървеният път и без паника, без страх, да се дадат сравнително точни отговори на основни въпроси.
Ако това не стане, и то в най-скоро време, огромната част от хората могат да изпаднат в състояние на безтегловност, т. е. да станат лесно манипулируеми.
За съжаление, още с първите стъпки на гласността, а още повече напоследък (б.р. 1993 г.), средствата за информация масово и безотговорно тиражират модел на мислене, предназначен предимно за широката публика, който не дава възможност за адекватно обяснение на събитията и който води до задънена улица. На 12 март т. г. в. “Стандарт” публикува интервюто “Истината е по-ужасно оръжие от клеветата”. В това интервю поставих някои въпроси и дадох някои отговори за събитията през последните години от гледна точка на един модел, който създавах в течение на пет-шест години, модел доказал своята адекватност в политическата практика, както на клуб “Програмна алтернатива”, така и на Нова СДП.
Всичко това направих с ясното съзнание, че “официалната теория” на прехода от комунизъм към демокрация, поне за България, не отразява адекватно събитията. Направих прогнозата, че това мое предизвикателство ще остане тактично “незабелязано” от много политици. Надявах се обаче, че то все пак ще бъде забелязано от много други хора.
Така и стана, а това е още едно доказателство за адекватността на модела. Това ми даде допълнителна увереност за написването на този текст.
Коя е основната хипотеза в “официалния модел”?
Идването на Горбачов на власт активира в СССР мощна кампания срещу всичко свято в социализма. Руските думи перестройка и гласност станаха символи на тази кампания. Социализмът на 20-и век не издържа на изпитанията на времето. Сателитите на СССР, включително и България, правилно разбраха момента и реагираха бурно. За кратко време, дори и у нас, бяха създадени “опозиционни” структури, които “изтикаха” не само комунистическите партии от власт, но и поне привидно обезличиха стожерите на тоталитарните общества - специалните служби и армията. У хората се създаде впечатлението, че комунизмът рухва под напора на народа, ръководен вещо от група хора, асоциирани предимно с понятието дисиденти. С развитието на събитията ставаше все по-ясно, че комунизмът губи позиции, но бившите комунисти завоюват позиции.
Този привиден парадокс се дължи именно на основната хипотеза на официалния модел, че комунизмът е свален “отдолу”, т. е. от народа. В такъв контекст неуспехите на вече управляващите “демократи” се обясняваха наивно с личните качества на основните политически лица. Официалният модел не може да отговори дори приемливо на ред сериозни въпроси. Как така, почти доброволно, комунистите се оттеглиха от официалните структури на властта? Защо бяха обезличени комунистическите партии? Комунизмът създаде ли икономически групировки, които да имат интерес от неговия крах? Алтернативният модел, който се предлага тук, се гради на обратната хипотеза. Комунизмът си отива поради интересите на сериозна икономическа групировка, възникнала предимно в средата на комунистическата върхушка, свързана икономически с определени кръгове на Запад. Този модел обяснява лесно много от събитията, които в очите на обикновените хора изглеждат странни.
Процесите в посткомунистическите общества не могат да получат адекватна оценка без отговор на въпроса: В каква система живеехме?
Въпросът на пръв поглед е безсмислен, на него като че ли всеки знае поне няколко еднакво добри отговора. Може да се започне със социализъм, да се премине през комунизъм, тоталитарна държава и т.н. Интересно е да припомним още едно становище, защитавано преди изборите в 1990 г. от тогавашния лидер на СДС г-н Ж. Желев. В един телевизионен диспут с комуниста А. Лилов Желев разви тезата, че “България е живяла в условията на един лош капитализъм и е време да премине към един добър капитализъм”. Забавното в случая беше, че г-н Лилов защити тезата: “България живя в условията на един лош социализъм, а сега трябва да премине към добър социализъм”. Тезата на Лилов бе още едно доказателство за необуздания цинизъм на комунистите и ще се надяваме да остане само това. Тезата на Желев, очевидно добре обмислена като политически ход, е доста по-богата. От една страна изглеждаше, че Желев не само не е писал “Фашизмът”, а и не го е чел. От друга страна, а това с днешна дата става все по-прозрачно, Желев анонсира наличието на класа на собственици в комунистическата държава.
Само политически ход ли беше това? Ще припомня още три факта.
На с. 297 от второто издание на “Фашизмът” авторът пита: “Възможно ли е тоталитарната държава да бъде съборена “отдолу”?”. Отговорът е категоричен - “Не”.
След първите митинги на СДС, на които имаха кураж да присъстват около 15-20 хиляди души, г-н Желев изразяваше своето съжаление, че нашите митинги са сравнително малки, като се позоваваше на числеността на митингите в ГДР - 300-400 хиляди.
Преди няколко месеца (на 27.12.1992 г.) в предаването “Неделя 150” г-н Желев повдигна тезата, че “ако СДС не иска, комунистите сами ще си направят революцията”. Г-н Желев дори се позова на подобни примери от историята, напълно в марксов стил, когато управляващата класа играе ролята на прогресивна класа.
Има ли противоречие в изложените факти? Могат ли да бъдат логически свързани в непротиворечива система? Моят отговор е “Да”.
И така. Каква беше системата в която живеехме? Какво представлява социализмът на 20-и век?
Първата аксиома, която трябва да приемем е, че комунизмът, колкото и еднакъв да изглеждаше външно, силно се различаваше както във времето, така и в пространството. Един беше той в Русия по времето на военния комунизъм, друг беше при Сталин, трети при Брежнев, четвърти при Горбачов. Един беше социализмът например в 1968 г. в Чехословакия, друг беше в същата година в СССР, трети в Китай и т.н. Напразни бяха усилията на комунистическите вождове да се преборят с основния атрибут на социума - плурализма!
Втората аксиома е, че сталиновият социализъм, социализъм в чист вид, социализъм основан на уникален феномен - тотална държавна собственост, е пример за неустойчива система, каквато може да се наблюдава само в условията на пълна изолация от останалия свят и тотален вътрешен терор, т. е. само при съществуването на “желязна завеса” и концентрационни лагери. Не случайно, когато Сталин подозира заговор срещу себе си намира повод да заяви на приближените си: “Слепи сте като новородени котета, какво ще правите без мен?”. Когато наследниците на Сталин премахват масовите лагери, когато социалистическият лагер се “отваря” към външния свят, тогава започва “ерозията” на социализма, тогава започва началото на края на социализма.
Сега вече сме готови да покажем непротиворечивостта на изложените по-горе факти.
В своето развитие социализмът създава класа на собственици. Тук не става въпрос за “новата класа” на Джилас, класата на псевдособствениците, класата на бюрократите, които се бяха хванали здраво за социалистическата доктрина и се задоволяваха с различни тарикатлъци, за да си извоюват някои по-едри или дребни битови придобивки. Бюрократите по същество не се отличаваха от огромната част от населението, която, като се започне от повика “Направи си сам!” и се стигне до корупцията и кражбата, участваше масово в създаването на една икономика в сянка, характерна за всички икономики, но достигнала до печални рекорди в условията на зрелия социализъм. Тук става въпрос за “най-новата класа”, класата на тази част от висшата партийна, стопанска и полицейска номенклатура, която установи пряка финансова и стопанска връзка със “специфични” среди от външния свят. Тази връзка “отвори” социализма. Тази връзка се роди от необходимостта да се поддържа икономическото и военно равновесие на фона на научно-техническата революция на Запад и относителния застой на Изток. Така се стигна до естествената развръзка.
Комунистическият елит пръв опита от “съблазните” и се “поквари” безвъзвратно. И както се казва, “апетитът идва с яденето”. Връзките със Запада се разширяват. Трудно е да се дадат точни данни за размерите на тази втора икономика, но някои източници твърдят, че към края на миналото десетилетие делът й възлиза на една трета от цялата икономика. Не е трудно да се досетим, че към “отраслите” на втората икономика намират достойно място трафикът на наркотици, контрабандна търговия с оръжие, търговия с ембаргови стоки, търговия със стратегически суровини, хазарт. Основната особеност на втората икономика е, че е пазарна икономика - тя е свързана с международните пазари и финанси. Тази икономика е създадена да спаси социалистическата държава, но в крайна сметка тази държава започва да й пречи. И тя, социалистическата държава, завършила историческата си мисия, трябва “да отмре”. Трогателно!
Е, разбира се има още малко работа, но тя е просто дреболия. Налага се да се изиграе един театър. Театър на абсурда. Комунистите трябва да бъдат свалени “отдолу”. Ще се намерят и водачи. Единият от тях, главният, е доказал теоретично, че комунизмът не може да бъде свален “отдолу” и за “наказание” ще трябва да го докаже и на практика!
И така, мозайката е почти събрана. Социализмът се отваря. Създава се втора, пазарна икономика. Тя си има своя носител - най-новата класа. Някои я наричат мафия. Но тя е прогресивната класа! Тя опазарява социализма. Тя плаща представлението. Пред нея има само една сериозна пречка - бюрокрацията. Хубавото, но и лошото е, че са от едно тесто! Ще се разберат ли? На каква цена? Бъдещето ще покаже.
И след всичко това някои ни плашат, че комунизмът се връща! Хипотезата за революция “отгоре” не е някакъв магически ключ за обясняване на събитията. Тя дава само най-общата рамка на мислене. Процесите на прехода от комунизъм към демокрация са изключително сложни, разнообразни и всеки, който търси окончателни истини ще бъде разочарован.
Много политически събития се обясняват лесно и достъпно като се разглеждат в контекста на революция “отгоре”. Обяснението и дори предсказването на събития като резултатите от проведените избори след “10 ноември”, “свалянето” на правителството на Луканов, кабинета на Попов, трагикомичните спектакли по въпроса за досиетата, “възходът и падението” на много “политици” са тестове за първолаци в политиката.

Има и задачи с повишена трудност. Такава задача се оказа играта със законите-близнаци “Панев”-Aнтипанев”. Повече усилия са необходими да се отговори на въпроса: Как БСП ще съвмести претенциите си за лява партия с десните интереси на комунистическата върхушка?. Аналогичен въпрос може да се формулира и към СДС: Как ще запази СДС левия си електорат, като почти целият му икономически екип, кълнял се доскоро в Маркс, сега изпада в умиление пред Адам Смит? Има и една трета група въпроси, за които няма априори еднозначни отговори. На тези въпроси ще отговори бъдещето. Трудно например може да се предвиди точно до какви катаклизми ще доведе битката между бюрократи и мафиоти. Още повече че тя се превръща вече в битка между мафии!
27-29 април 1993 г., София

Нагоре
Съдържание на броя