Голямата лъжа скрита в жалката манипулация “Власт, пари, комунизъм” на в. “Труд” и “изповедта” на един финансов ревизор

Невена ГЮРОВА

“Власт, пари, комунизъм”, претендира за книга, която прави “скандални” разкрития за близкото ни минало, претендира да е събрала всички факти, които 17 години някой упорито бил прикривал от обществото, факти за "тоталитарното" минало, за привилегиите на т. нар. правоимащи и за дейността на УБО (Управление за безопасност и охрана). Книгата бе анонсирана в публикации на в. "Труд", където заглавия от три думи очевидно имат свое автономно значение, например Лъжата Жан, Иван и другите. Ясни са и мотивите на авторите Кирил Лалов и Валерия Велева. Контрапунктът обаче е естествено да се потърси в една друга книга, издадена през 1994 г. - “Делото Живков. Обвинение, защита, съд”. В нея могат да се прочетат всички “новоразкрити факти”, но и да се види доколко "новите факти" са истина и доколко истината е била спестявана. Претоплената манджа от “факти” представлява извадки от ревизионния акт по Дело номер 1. Обвинението целяло да докаже, че този човек е нанесъл огромни щети на УБО и на държавния бюджет. Именно тази теза беше разбита от защитата и отхвърлена с окончателното оправдаване на Живков от Върховния съд. Но понеже книгата “Делото Живков” трудно може да се намери на книжния пазар, а в. “Нова Зора” се стреми да дава на своите читатели достоверна и пълна информация, нека повдигнем завесата пред някои от лъжите във "Власт, пари, комунизъм", която няма как да се превърне в бестселър. И всеки, който я прочете, ще разбере добре защо. Самият ревизионен акт е изначално порочен, което подробно обосновава видният адвокат Даниела Доковска, тогава защитник на Тодор Живков: “Ревизията не само не е приложила първичната документация, но не я и посочила. Не е известно, повтарям, въз основа на какви счетоводни вписвания са извлечени цифровите данни.... Констатациите на ревизията не са доказателства, събрани по предвидения от закона ред. А приложеният ревизионен акт само удостоверява, че такива извънпроцесуални констатации има... Те трябваше да бъдат проверени с процесуално-следствени действия - чрез назначаване на съдебно-счетоводна експертиза, каквато в делото липсва... Ревизионният акт е издаден в противоречие с всички нормативни изисквания на самото ревизионно производство... Констатациите не само не са доказани, но не се посочва и откъде се извежгдат. ...А най-същественият недостатък на ревизионния акт е в това, че той не се позовава на никаква първична документация.” А ето как обобщава адвокат Доковска дейността на ревизорите: “Много може да се говори, уважаеми госпожи и господа върховни съдии, за професионалните добродетели на финансовите ревизори (по етични съображения “Нова Зора” спестява имената им, б.р.), изразени в тяхната преданост към “спонтанно възникналата всенародна идея през 1990 г. за осъждането на Тодор Живков. Междинният ревизионен акт е изпълнен с героични счетоводни хрумвания, гротескни юридически недомислици и банални правописни грешки. Бързали са хората да услужат на Главна прокуратура. Още повече че имаше призив по радиото, телевизията, вестниците - кой каквото разбере за престъпленията на Тодор Живков, да го напише срочно до прокуратурата. В донос. (Призивът за масово доносничество бе отправен основно от двигателя на десетоноемврийския преврат Андрей Луканов - б.а.) Така че ревизията е откликнала и с белетристичен замах е написала каквото е разбрала. Но то е много малко и не е разбрано докрай.” Кратко и ясно. И Върховният съд, приемайки аргументите на защитата, оправдава Живков. Сега, вероятно защото хората са забравили всичко това, то ни се поднася притоплено като в микровълнова печка. Затова ще разгледаме някои от старите- нови “факти” в светлината на също старите, но затова пък достоверни факти от делото, допълвайки и с някои от днешна дата. (За съжаление, ревизионен акт за облагите на управниците от последните 17 години не е назначаван и няма как да разберем действиттелните им размери). Според ревизионния акт от 1979 до 1989 г. за храна на правоимащите са изразходвани 2 838 894, 84 лв. За сравнение - само за двете последни години парламентът изразходва за нови депутатски мерцедеси близо 2 млн лева. Но днес има още и десетки министерства, държавни агенции, изпълнителни агенции и прочие държавни ведомства. Какви са цените в почивните станции за сегашните управници? А представителните им пари, безплатният транспорт, включително и самолети, жилищата на символични "пазарни" цени? (Днес, както сочат замълчавани изследвания, привилегированите, макар да не се наричат официално така, са многократно по-голяма номенклатура (т.е. списък) в сравнение с “правоимащите” по времето на социализма, б.р.) Във “Власт, пари, комунизъм” дълго и подробно се разказва за личната охрана и личния транспорт на Владимир и Евгения Живкови, които според ревизорите са неправомерни. Достатъчно е да се погледне бестселъра на Денис Макарти, дълргогодишен служител и шеф на Службата за охрана в САЩ - “Охраната на президента”. В нея ясно се описва световната практика да се охранява и държавният глава, и най-близките му роднини, за да се предотвратят евентуални (или международни) скандали и усложнения. При посещението на бившия президент Бил Клинтън в България той бе строго охраняван и от собствената си охрана, и от нашата служба за охрана, и не само той, но и членовете на семейството му. Но да се върнем на "бестселъра" "Власт, пари комунизъм". Според авторите Тодор Живков е бил “посъветван от някого да се систематизират и съберат всичките му речи и доклади” и едва ли не съзнателно е правил това, за да прибира огромни хонорари, които му начислявали по най-високата тарифа. За всичките 36 години на власт от хонорари Тодор Живков е получил малко над 1 млн. лв. Какви обаче са фактите, изнесени по делото. Живков не е имал никакво отношение към подбора на произведенията. С него са съгласувани само отделни политически въпроси по издаването на речите му, както обосновано счита и прокуратурата. Той не е имал никакво отношение по размера на хонарарите, което се изяснява от няколко свидетели по делото. Свидетелят Стефан Симеонов сочи, че Живков го е предупреждавал да не му се начисляват хонорари по максимума. Както свидетелства и неговият съветник Костадин Чакъров Живков е имал съзнанието, че разработките, включени в издаваните томове, са резултат на “колективния ум на партията”. И е настоявал и внасял тези пари не само като членски внос в партийната каса (внесъл е около 600 000 лв. от получените хонорари). Останалото дарявал по всевъзможни поводи на детски градини и други социални заведения, нещо, което не е известно да са правили държавните глави след него Желю Желев и Петър Стоянов например, които и до днес получават хиляди долари от лекции. Не че са имали или имат какво да кажат на слушателите си, но така господарите на света заплащат на слугите си националните предателства. И това са правилните пари за правилните хора. Тодор Живков обаче трябва да бъде порицаван, да му бъде вменявана вината, че по този начин е “източил” държавата. Във връзка с това, е важно да се подчертае, че Тодор Живков е единственият държавен и партиен ръководител от висок ранг, който е оставил на държавата всички подаръци, връчени му от чуждестранни гости и делегации. Сред тях са над 10 автомобила, между които две линейки, ловна кола и автобус; златни и сребърни предмети с изключителна художествена стойност; картини; специално ловно оръжие; уникални предмети на изкуството и художествените занаяти, атрибути и символи на източните култури, които са неоценими. Те са били изпращани веднага в създадения за целта музей, съдбата на който днес е неизвестна за обществеността. На Централния съвет на Българския ловно-рибарски съюз той подарява всичките си ловни трофеи. Според експертизата, приложена към делото, общо подарените от него на държавата вещи и трофеи са на стойност 572 723 германски марки и 181 744 щатски долара, като някои от тях са с неопределена цена защото са уникати. Много място в тази книга и в услужливите препечатки на в. “Труд” е отделено и на представителните пари, но умишлено е пропуснат един съществен факт: като председател на Държавния съвет Живков е имал право на 20 000 лв. годишно представителни пари, от които е получил неколкостотин лева за целия период, през който е бил държавен ръководител. Също така има и незплатени пари като народен представител. (Интересно дали сега ще се намери поне един депутат, който да се откаже от представителни пари или от депутатската си заплата? - б.а.) Много редове има в книгата и за еднолично подписаните решения, с което се внушава, че разходите на УБО за правоимащите са по нареждане на Живков. “Разобличенията” на ревизора Кирил Лалов особено акцентират на прословутото решение Б-13, регламентиращо дейността и функциите на УБО, което е утвърдено саморъчно единствено от Тодор Живков. От което се прави изводът, че самият Първи е създал привилегиите на правоимащите, които УБО обслужва. Ревизорът сочи и други, подписани само от Живков документи, в доказателство на тезата си за ролята му в дейността на УБО. Какво обаче сочи дело номер 1. Свидетелят Андрей Луканов, когото не можем да заподозрем в симпатии към Тодор Живков, обяснява: “Решения, които се взимаха в резултат на колективно обсъждане, са подписвани само от генералния секретар”. Друг “антиживковист” с по-късна дата, Петър Младенов, също потвърждава, че протоколите, с които са приемани решения на Политбюро, са били подписвани от ръководилия заседанието и понеже понякога той (Младенов) също е ръководил заседанието, подписвал само той протокола. (Защо тогава не съдиха и него? Може би защото бе един от организаторите на десетоноемврийския преврат?) Изводът е един: Няма еднолично взети от Живков решения. Има еднолично подписани, но в качеството му на водещ заседанието на Политбюро. Може днес и да не ни харесва - но това е бил върховен орган на БКП, която пък по силата на член 1 от Конституцията е била ръководна сила в България. Логичното обобщение на защитата по дело номер 1 е, че в поведението на Тодор Живков не може да се съзре корист въобще. Нещо повече, в хода на делото са изтъкнати и безусловни факти като например, че специални удобства се създават на високите длъжностни лица във всички държави. И пак ще се позовем на Андрей Луканов, който - поради ненавистта му към Живков - трябва да приемем за напълно обективен свидетел: “Имам известна представа и мога да кажа, че във всички страни, които аз познавам, не говоря за бившите социалистически страни, съществува практиката освен заплатата, която формално се получава от дадено лице - министър, депутат или друго отговорно длъжностно лице, да се предоставят и средства за протоколни нужди, за посрещане на разходи, свързани с административни цели, за транспортни разходи и т.н. Доколкото знам, се практикува и в САЩ - на ниво законодателен орган и изпълнителна власт, в Западна Германия, Франция и други демократични държави. И ето как се налага важният въпрос: защо са тези и още толкова полуистини? Дали пък не за да се отклони вниманието на хората от сегашните управляващи, които по брой, както вече казахме, надвишават далеч “правоимащите” по социалистическо време. Но привилегиите на днешните управници са само част от причината за лъжите. Основното може да се съзре в заглавието - “Власт, пари, комунизъм”: “Комунистическта власт чрез привилегиите, които е осигурявала на управляващите, е довела България до икономическата катастрофа и е причина за мизерията на хората.” Това е голямата опашата лъжа, която бе пусната в обръщение от “десетоноемврийските революционери” и сега се прави опит тя да бъде съживена. Каква е непосредствената цел на активното мероприятие. Да се посочи измисленият “виновник” за сегашната мизерия на хората. Голямата лъжа е изобличена от адвокат Даниела Доковска в хода на дело номер 1: “Както обясни господин прокурорът още в първите си думи, Тодор Живков бил (съден като) най-яркото олицетворение на изживяната тоталитарна система. Защото пред съда бил изправен не някой друг, а бившият държавен глава, заради когото българският народ преживял години на диктатура и гнет, години на отчаяние и безнадеждно очакване на свобода и демокрация. Понеже нямам впечатление да съм живяла в мизерия и гнет, отчаяние и безнадеждност - заявява Доковска, - няма да мога да свидетелствам пред вас за тежкото положение на българския народ преди 10 ноември 1989 г.” Но нека се върнем към лъжата за тежката икономическа катастрофа, която лежи в основата на предумишлено съчинената и налагана съвършено невярна представа за развитието на България през миналия век. Представа, която остава извън фактите, но продължава и да се подхранва от медии и политици с едничката цел да се втълпи на младите поколения, които няма как да научат истината какво точно е било преди демокрацията. Голямата лъжа има два опорни пункта: “1939 г. е върхова в икономическото състояние на България, когато по развитие и по равнище на живота тя е била сред най-развитите европейски страни, като е изпреварвала по стандарт такива държави като Швеция, Норвегия и Дания. Обаче след 1944 г. в резултат на коренните социално-икономически и политически промени страната изпада постепенно в дълбок икономически упадък, довел я до икономическа катастрофа през 1989 г.” И понеже младите хора днес няма как да имат реални спомени за живота преди 1989 г., а още по-малко останаха тези, които помнят 1939 г., затова ще оставим да говорят безстрастните числа, а не “фактите” от пристрастрастната и неточна ревизия и необоснованите с нищо политически декларации. Безстрастните числа от статистическите годишници на Царство България, на Народна Република България и на Република България; на Обществото на народите; годишни доклади на ООН. Митът за високо развита България през 1939 г. се пука като сапунен мехур, като се види мястото й сред европейските страни по някои основни показатели на социално-икономическото развитие. През 1939 г. населението на България наброява 6,3 млн. души. От тях 23% са граждани, а 77% селяни. (През 1989 г. населението е 8,99 млн. души, от които 67,6% градско население и 32,4 % селско.) През 1939 г. страната ни е предпоследна в индустриално отношение в Европа, като след нас е само Албания. Жилища Няма защо да се лъжем: жилищните условия до 1939 г. са оскъдни и примитивни. Данни за 1939 г. няма, но състоянието не е качествено различно от това, получено при преброяването от 1934 г. Тогава населението живее в 785 000 жилищни сгради, от които в градовете - 211 000, при следна полезна площ на човек - 8 кв. м. В селата жилищните сгради са 574 000, съответно със средна полезна площ на човек 5 кв. м. Над 80% от жилищата нямат течаща вода и електричество, над 95% нямат вътрешна тоалетна и баня. През 1989 г. в България има 2 млн. жилищни сгради с 3,4 млн. жилища общо. От тях в градовете - 2,1 млн. жилища, със средна полезна площ на човек 19,6 кв. м.; в селата - 1,27 млн. жилища, със средна полезна площ 26,9 кв. м на човек. От наличните жилищни сгради към края на 1989 г. 75% (1,5 млн. жилищни сгради) са изградени след 1944 г., като всички отговарят на съвременните изисквания на строителството и бита, имат течаща вода и електричество, вътрешна тоалетна и баня. През 1989 г. България излезе от социализма с един непостигнат от никоя друга държава рекорд: 93% от населението на България имаше собствени жилища, а 29% имаха и допълнителен имот. Този "лош" за света пример продължава да бърка в окото на всички български зложелатели и на туземната ни колониална администрация и те правят всичко възможно да “поправят” грешката на социализма с книги и публикации като “Власт, пари, комунизъм”. Но едно сравнение през 2005 г. показва, че жилищните сгради са общо 2,1 млн., тоест за 17 години са се увеличил само със 100 000. Полезната жилищна площ се е увеличила до 27,8 кв. м в градовете и 37,36 кв. м в селата, но това е резултат - както се потвърждава и от минималния брой новопостроени жилища - от емигриралите от страната на половин милион души и увеличената смъртност на населението. Водоснабдяване и канализация За страна с ограничени водни ресурси развитието на водното стопанство е изключително важно за задоволяване на нуждите й от питейна вода за питейни нужди, за промишлени нужди, за напояване и т.н. До 1944 г. в България водоснабдени са били 23% от населените места. От селата са водоснабдени по-малко от 1/5. Течаща вода във водоснабдените селища има предимно в централните части, докато в покрайнините се ползват обществени чешми и ръчни помпи. През 1989 г. са водоснабдени всички градове и общо 84% от всички населени места, в които живее 99% от населението на страната. За всяка съвременна държава отвеждането на отпадните води извън населениете места е от изключителна важност за опазване на здравето на населението. До 1944 г. са канализирани частично 29 града, а към 1989 г. няма град и голямо селище без цялостна канализационна система. Автомобили През 1938 г. в страната има всичко 4700 автомобила, като средно на 1320 души се пада 1 автомобил. Дължината на пътищата е 31,6 хил. км, от които с твърдо покритие са само 19 000. Автомагистрали и първокласни пътища няма. През 1989 в България са регистрирани 1,4 млн. автомобила - на 6-7 жители 1 автомобил, от които 1,23 млн. са лични леки автомобили. На практика почти всяко второ градско и всяко трето селско семейство е имало собствен лек автомобил. Образование През 1939 г. 20% от мъжете и 43% от жените в България са неграмотни - общо 31,5 % от населението над 8-годишна възраст не може да чете и пише. След 1944 г. за няколко години неграмотността е ликвидирана. Днес от училище отпадат около 60 хиляди деца годишно, основно поради липса на материални възможности на семействата да ги издържат. Неграмотността не само сред роми, турци, помаци, но и сред българи вече, расте с високи темпове. Здравеопазване През 1939 г. в България има 753 лечебни и профилактични здравни заведения с 12 000 легла. Лекарите са 3127, зъболекарите - 1206, акушерките и медицинските сестри - 1380. Общо медицинският персонал с висше и средно медицинско образование е 8 100. Родилни домове практически няма - има само един в София. Бедността в България - както на държавата (която основно развива здравеопазването), така и на огромната част от населението и големият недостиг на медицински кадри водят до ниска санитарно-хигиенна култура, висока обща и детска смъртност. Широко разпространени са туберкулозата и маларията. Логично - средната продължителност на живота е 52 г. - една от най-ниските в Европа. През 1989 г. в България има 9002 лечебни и профилактични заведения със 111 200 легла. Лекарите са 28 200, зъболекарите - 6 050 души, акушерките и медицинските сестри - 61 000. Общо медицинският персонал с висше, полувисше и средно медицинско образование е 125 600! За укрепване на здравето на народа по времето на социализма бе изградена огромна почивна база, която осигуряваше отдих на около 50% от населението - по този показател България бе на едно от първите места в света. Логично следствие от това бе и значително нарасналата средна продължителност на живота - 72,6 години. Когато фактите говорят, и боговете мълчат. А фактите са категорични. До 1944 г. България е икономически неразвита аграрна страна. Тя е на първо място в Европа по брой на селско население. Страната е примитивно и слабо водоснабдена и канализирана, с начална електрификация и моторизация, слабо развит транспорт, пътища и съобщения. По относителен брой на промишлени работници е на последно място в Европа. По основните показатели на човешкото си развитие, с изключение на грамотността, България заема последните места в Европа. През 1939 г. жилището на българина е примитивно и с малка жилищна площ в сравнение с водещите европейски страни. Докато в тях електрификацията е норма, у нас над 75% са на газени лампи, свещи и кандила. Те не познават битовите електроуреди. Значителна част от селските жилища са пригодени и за животни. Няма течаща вода за кухненски и елементарни хигиенни нужди. Водата до жилището се пренася с малки съдове от кладенци или обществени чешми. В жилищата, с изключение на централните части на големите градове, няма вътрешен тоалет и баня. Канализация има само в централните части на големите градове. През 1939 г. страната ни е на едно от последните места по радиофикация и телефонизация. Личният телефон в българския дом е изключение. Преобладаващата част от населението тогава живее в условия на ниска санитарно-хигиенна култура. Въшките, бълхите и дървениците са обикновено явление в селото и в града. Логично следствие от всичко това е, че по продължителност на живота ние, българите, сме на едно от последните места в Европа, а по ниво на детска смъртност - на първо място. А сега нека се взрем по-внимателно как е живял през последната година преди “демократичната революция” средният българин - дали в “разруха и мизерия”. През 1989 г. практически всяко българско жилище има течаща вода и електричество. Частично е изградена и непознатата до 1939 г. масова районна топлофикация. По вътрешно устройство, обзавеждане и битово удобство на дома си, снабден с домашна техника и домашна библиотека, българинът, без да е богат, се доближава до нивото на най-развитите европейски страни, а в много отношения се е изравнил с тях. Във всяко българско жилище има електрическа печка, радио и телевизор, всяко второ жилище има телефон. Има съвременна фаянсова баня и тоалетна с течаща вода. Създадено е високоразвито, организирано, съвременно и безплатно медицинско обслужване, болнично и санаториално-курортно лечение и над 1500 почивни станции, еднакво достъпни за всеки българин. Улиците в почти всички населени места имат твърдо покритие, тротоари и електрическо осветление. 42% от населението има собствен лек автомобил. Както се вижда, една просперираща средна класа в условията на социалистическата държава. На нея сякаш й завиждаха представителите дори и на по-мощни индустриални държави, защото на тях пък им липсваше социално справедливата компонента на така обругавания днес социализъм. За “разрухата” на социализма и за “успехите” на демократичното развитие през последните 17 години най-добре говори Индексът на човешкото развитие (ИЧР) на ООН. Той оценява нивото на бедността, грамотността, образованието, очакваната продължителност на живота и др. ИЧР оценява средните постижения на дадена страна в следните три основни аспекти от човешкото развитие: продължителен и здравословен живот, който се преценява според очакваната продължителност на живота; знание, което се преценява според степента на грамотност при възрастните (тежестта на показателя е 2/3) и общия сбор от съотношението на записалите се учащи за начално и основно, средно, и висше образование (тежестта му е 1/3) жизнен стандарт, който се преценява според БВП на глава от населението. Съгласно класацията на ООН за човешкото развитие от 1991 г. (данните в нея са от 1989 г.) България е определена като развита индустриална държава и е класирана в първата група държави с високо човешко развитие, на 33-то място в света от общо 174 страни. Според доклада на ООН за 1995 г. страната ни пада на 65-о място - във втората група държави със средно икономическо развитие, между Камерун и Ботсуана, в която група се намира 10 години. Чак през 2005 г. България успява да се върне в групата на високоразвитите държави - но на 55-то място, а през миналата 2006 г. се изкачва до 54-то място - почти два пъти по-назад в сравнение с 1989 г. От трите основни показателя, на чиято база се изчислява ИЧР - страната ни се представя най-добре по нивото на грамотност (което е заложено от “разрушителната” социалистическа система), заемайки 20-то място. 66-то място по БВП на глава от населението и 67-мо място по очаквана продължителност на живота. Гигантският спад за последните 17 години всеки българин усеща непосредствено по трапезата и по джоба си. И тук фактите са категорични. (Таблица 2) Основни за пълноценното развитие и здраве продукти като плодове, зеленчуци, месо, млечни произведения са намалели (с изключение на сиренето и кашкавала) повече от два пъти на трапезата на българина. България вече не е в групата на високоразвитите индустриални държави, а държава, за която освен селско стопанство, се предвижда да развива “обслужващи” дейности - като туризъм и работа “на ишлеме”. Последното сега е модерно да се нарича “аутсорсване”, сиреч изнасяне на по-трудоемките дейности към по-слаборазвити страни, като обаче “аутсорсващите” държави прибират основната част от печалбите. Съществуващата връзка между доходи и цени може да се оцени чрез показателя “покупателна способност”. Той представлява количеството от един вид стока, което може да се купи с паричния или общия доход средно на лице от домакинството през съответната година, ако същият се изразходва само за това. През 2001 г. беше въведена нова класификация на разходите на домакинствата, съобразена с международната класификация COICOP, поради което не може да се постигне пълна съпоставимост на купените количества и на цените на всички наблюдавани стоки през 2005 г. и за предишните години. Общият извод въз основа на приблизителни изчисления на Националния статистически институт е, че за периода 1990-1997 г. се наблюдава рязък спад в покупателната способност. Но при всички стоки, с изключение на телевизорите, сме далеч от нивото на покупателната способност от 1989 година. Намалената покупателна способност се компенсира до известна степен с производството на хранителни продукти в домашното стопанство, които се използват главно за собствена консумация. Това също е един от белезите на връщане към примитивното селско стопанство за лично ползване. Как от изостанала на опашката на Европа аграрна държава, България се издигна до високоиндустриална страна, стигнала 33-то място в света, и защо за 10 години се срина два пъти по-надолу - четете в следващия брой. (следва)

Нагоре Съдържание на броя