Родината крепителка

Виктор КОЖЕМЯКО

На 15 март т.г. големият руски писател Валентин Распутин навършва 70 години. Разговорът, който предлагаме на читателите на “Нова Зора”, се води от известния руски публицист Виктор Кожемяко. Това е само един фрагмент от многото срещи и разговори между двамата в течение на години. Повечето от тези беседи са събрани в книгата “Последният срок: диалози за Русия”, която е публикувана от изд. “Воскресенье” през 2005 г. Валентин Распутин е от онези творци, които трудно и малко говорят, пишат бавно и не издават често книги. Но той е един от най-дълбоките и автентични руски писатели на съвременността. Възпитаник на историко-филологическия факултет на Иркутския университет, Распутин работи дълго време като журналист на различни места в Сибир, до годините, когато става професионален писател. През 70-те години на 20 век той вече е поел пътя на утвърден писател и е особено ярък представител на т. нар. селска проза. В произведенията му особено място заема районът на Приангарието, сибирските селца и поселища. Повестта “Пари за Мария” го прави наистина прочут и изявява най-силните качества на прозата му, която се опитва да разчете сблъсъка между традиционните нравствени ценности и съвременните материални реалности. С огромна полярност се ползва и повестта "Живей и помни". “Прощаване с Матьора” е също добре позната на българските читатели, и може да се каже, че е своеобразен връх в творчеството на Распутин. През 70-те години Валентин Распутин често е сравняван с Уилям Фокнър и Габриел Гарсия Маркес, защото особената поетичност в неговото творчество се родее с митовете, носи понякога апокалиптичен оттенък, носталгия и стремеж към корените и истинските стойности на обикновения човек. Защото за него животът и трудът на хората са залог за съгласие с личната съвест, но и с природата и живота като цяло. “Прощаване с Матьора” е всъщност прощаване със селската Атлантида на Распутин, със символа на обетованата земя и последно пристанище за онези, които живеят в съгласие с Бога. "Зора" - Валентин Григориевич, преди Вие доста активно пишехте публицистика. Дори една от последните Ви крупни работи - имам предвид “Пожар”, беше по същество публицистика. Защо в последно време толкова рядко излизате в пресата? Да не би да сте престанали да вярвате в силата на пряката намеса на писателското слово в обществения живот? - Публицистиката си е публицистика, и тя очевидно минава незабелязано в изданията. Но което е вярно, вярно е. Мисля, че сега не бива никого да убеждавам в правотата си, всичко си дойде на мястото, по своите си позиции, и самият живот го доказва. Особеното на нашето време днес е, че ситият не само не разбира гладния, но го и ненавижда. По същия начин този, който не е прав, ненавижда онзи, който е прав, само защото е прав, а пък самият той с правдата не е в крак, живее си и разчита да си живее по други закони. Но истината винаги е нужна, обаче и тя като че ли е уморена от своето многократно повтаряне. Затова някой път е по-полезно да си замълчиш. Но какво бихте казали за най-важното - за Родината? - Родината е най-вече духовна земя, в нея се съединяват миналото и бъдещето на твоя народ, а едва после е “територия”. Твърде много неща са скрити в тези звуци!.. Има ли човек Родина - той обича и защитава всичко добро и безпомощно на света, няма ли - ненавижда всичко и е готов всичко да разруши. Това е нравствената и духовната скрепителка, смисълът на живота от раждането до смъртта, и тя ни сгрява. Аз вярвам, че и там, отвъд прага на живота, ще живеем също така топло в своите деца и внуци, безкрайно. Безкрайно, докато има Родина. Извън нея връзката се къса, паметта слабее, родството се губи. За мен Родината е преди всичко Ангара, Иркутск, Байкал. Но тя е и Москва, която никому не бива да отдаваме. Москва събира Русия. Не можем да си представяме Родината без Троицата на Сергиевата лавра, без Оптиновата обител, без Варлаам, без Куликовското и Бородинското поле, без многочислените поля на Великата Отечествена... Родината е нещо по-голямо от нас самите. По-силно от нас. По-добро от нас. Днес нейната съдба е в ръцете ни - нека бъдем достойни за нея. - Ще Ви задам един въпрос, умишлено и нарочно примитивен и праволинеен на пръв поглед - защо ни е патриотизмът? Мнозина смятат, че подобно чувство просто не бива да го има, или слагат знак за равенство между патриотизма и фашизма. Смисълът на това понятие днес според мен е изцяло размит. Наричат фашисти и патриоти хора, които просто говорят нещо си за националните интереси... - Защо ни е патриотизмът? Ами за какво ни е любовта към майката, святото чувство към нея за цял живот? Тя те е родила, изправила те е на крака, пуснала те е в живота - ами това е достатъчно, после, всеки по своя път тръгва. В благословения Запад тъкмо така се и прави - оставят те на годините, и вместо чувства - всякакви там задължения. Любовта към Родината е това същото, както чувствата към майката. Вечната благодарност към нея и вечната тяга към най-близкото същество на света. Родината ни даде всичко, което имаме, всяка наша клетка, всяко родилно петънце, всяка гънчица. Неведнъж ми се е налагало да говоря за патриотизма - това е не само постоянното усещане за неизличима и кръвна връзка със своята земя, но най-напред дълг пред нея, усърдие в името на нейното духовно, морално и физическо благополучие, циферблат, по който си сверяваш часовника на сърцето с нейните страдания и радости. Човекът в своята Родина е сякаш вграден в огромна семейна рамка, където дедите съдят за живота и постъпките на потомците и където са начертани едро повелите на рода. Без Родината човекът е духовен дрипльо, всеки вятър може да го подхване и понесе във всяка посока. Ето затова безродието се напъва да направи целия свят като себе си, защото така ще му бъде по-леко да управлява с помощта на пари, оръжие и лъжи. И знаете ли, ще кажа нещо повече - човека, носещ в сърцето си Родината, не се обърква, не потъва, не озверява, понеже тя ще намери как да го изпрати по истинския път и да помогне. Тя дава и сила, и вяра дава. Е, кои са тогава ненавистниците на патриотизма? Или другите, които не признават род, освен своя, или легионерите на новия световен ред - ред на обезличаването на човека и на унификацията на всичко и всеки, и разбира се, за такива цели патриотизмът е губивреме и пречка. За съжаление, ние имаме невярна представа за възпитанието в патриотизъм, като го приемаме понякога за идеологическа надстройка. Речите на политическите митинги не могат да заздравят това чувство, но виж, от народната песен, от Пушкин и Тютчев, от Достоевски и Шмельов и в най-изсушената душа може да поникнат благодатно-благодарни кълнове. Аз се зарадвах на предложението на руския певец от Австралия Александър Шахматов да обяви 1994 г. за година на руската култура и духовност, да организира празници във всички големи и не толкова големи градове. Когато нашето се разпукне и набъбне, святото наше, по-леко ще се изправим срещу калта и срама, които се срутиха върху народа. Бесовете си имат своя длъжност, а ние ще правим нашето. На това ниво, на което живее народната душа. - Вие живеете и в Москва, и в родния Иркутск. Интересни са Вашите наблюдения как живее днес Русия в глъбините? За какво мисли, на какво се надява, към какво се стреми? - Глубинна Русия, както никога, е отделена. През декември се изказах на Всемирния руски народен събор и говорих за това - как се държи властта, сякаш съвсем не се нуждае от народ, подхвърля повече от скромни залци на възрастните. А народът й отговаря с равнодушие и недоверие. Избухналата за кратко надежда, че новият президент ще потърси опора вътре в страната и ще съумее да мобилизира народа, окончателно изтля, на мига, в който видя, че той се братски пое към американците. Народът е особено чувствителен за такива работи. Трябва да кажа, че той се научи да оцелява - къде с пресилване, къде с хитрост, с изтощение, къде с хищничество към тайгата и реките, сред които живее. Организира се в трудови и духовни общини, като при родовия строй, разбирайки, че сам не се живее, и още тайничко разчита, че всичко, което се случва днес в страната, е временно, че ще настъпят дни, когато ще го призоват в служба на държавата. Отгледа миналата година богата реколта, а хлябът стана ненужен. Осланяйки се на инстинктите си за живот, започна да ражда повече деца, обаче не ги пуска по занимални, и на училище не ги праща - че нали всичко наоколо е все чуждо и уродливо. И сигурно е така, защото народът ни доживя пълното безволие, и не е способен да се опази, но все още стои търпелив и се удържа, обръща се към запасите, които държавата отхвърли, към съхраненото от деди и бащи, и към храната, която земята му е скътала. Живее - както и нашата днешна страна - само с днешния ден. Не обича Москва, която вече не му е родна, не разбира за какво толкова говорят неспирно политиците, и нищо хубаво от тях не чака. И това е общото впечатление, а в частност картината е пъстра. Но някак не оставя надежди, че спасението сега не е в него, в народа ни, в неговата издръжливост и в здравия му ум.

Нагоре Съдържание на броя