|
Идеалът за свобода чрез самодисциплина
Забележителната съставна част, завещана от елините на човешката културна еволюция, е концепцията за демокрация или управлението на гражданите. Сега тази идея се превръща в част от човешката мисъл: обикновените хора могат и трябва да управляват себе си, без да е нужно да се кланят на военен, политически, икономически или религиозен водач. На тази концепция предстои да играе важна роля в съвременната история, тъй като хората се връщат към идеята, че те могат да се управляват сами.
Както ще видим, този идеал за гражданско самоуправление е все още неосъществен дори и в САЩ от 21 век. Независимо от това той продължава да упражнява силно влияние над човешката мисъл и да служи за цел, към която всички ние продължаваме да се стремим.
Въпреки налагащото се присъствие на тиранията през вековете, стремежът на човечеството към свобода еволюира и в много страни това води до установяване на граждански свободи. Когато дадена култура игнорира или посегне към установени граждански свободи, то това е сигурен знак за нейното загниване и предстоящ провал.
Рим беше построен върху прекрасното наследство на идеята за човешка свобода, олицетворена в древногръцката цивилизация, но той създава военния милитаризъм, който отмени гражданските свободи и в крайна сметка този акт го срина в пропастта на падението.
Падение на Римската империя
В широко известната си история “Възход и падение на Римската империя” Е. Гибън очертава главните причини за падането на Рим, а именно:
- Правителството все повече и повече попада под контрола на богатите и военните;
- Империалистическият милитаризъм се превръща в основна държавна политика, водеща след себе си увеличаване на разходите за въоръжаване с цел обслужване на войните в чужбина;
- Патриотизмът упада, тъй като хората загубват вярата си в държавата и лоялността си към нея;
- Държавата налага прогресивно увеличаващи се данъци върху средната класа;
- Моралният упадък става очевиден - последният е описан в литературата, демонстрира се в забавленията и начина на живот с повишен нездрав интерес към секс и насилие; вихри се налудничава мания за удоволствия; спортовете стават все по-брутални;
- С намаляването на производителността Римската империя става все по-зависима от продукти и стоки, изработени извън нея (глобализъм);
- Упадъкът на традиционната работна етика срива работната сила;
- Инфраструктурата на градовете ерозира и започва постепенната й разруха;
- Издръжката на правителството, на военните, покриването на социалните разходи се превръща в непосилно бреме за данъкоплатците;
- Избухва класова икономическа война между богати и бедни;
- Части от империята се освобождават от данъци за сметка на други, които се натоварват прекомерно;
- Християнството се превръща в сериозно предизвикателство за традиционната римска религия и става причина хората да обърнат гръб на държавата, концентрирайки се върху личното си спасение; религията дегенерира в обикновена формалност, губи връзката си с реалния живот, поради което тя повече не може да го ръководи.
След няколко века варварски нападения Римският сенат губи цялата си реална власт и авторитет. Юлий Цезар вкарва някой си Гаул като член на Сената и предизвиква общественото мнение. Някои твърдят, че налудничавият император Калигула прави коня си сенатор - недвусмислен знак за умирането на културата.
По това време римляните са превърнати в сплашено стадо от набезите на варварите (т.е. неримляните, б.р.) и не вдигат глас срещу тези имперски безчинства, убиващи културата.
Въпреки че външно институциите на Римската република оцеляват в продължение на много години след началото на упадъка, те са само кухи черупки без съдържание. Накрая нахлуващите от север варварски орди разпиляват с лекота тези черупки и превръщат Римската империя в исторически спомен.
През цялата човешка история загниващи институции оцеляват дълго време след изчезването на силата или техните цели. В крайна сметка обикновено рухват окончателно под напора на някакъв вид културна революция. Четири века продължава агонията на Римската империя. Но дори и когато тя се е разпадала, в процеса на падението й се проявяват блестящи проблясъци на гениалност и демонстрация на лична свобода, представени от такива личности като Маркус Аврелий.
“Личната свобода е най-благородното постижение на западната цивилизация. Тази свобода, според която хората са свободни да вършат каквото поискат, стига да не засягат личната свобода на другите; според която всички хора са равни пред закона; според която във философско отношение животът на всеки човек е неприкосновен; когато психологически върховото човешко състояние е освобождаване от всички вътрешни и външни ограничения на естествения стремеж за самореализиране... преклонението пред свободата е определено източникът на интелектуалното господство на Запада, двигателят на изключителната му съзидателност и явната тайна на триумфа на западната култура” (Орландо Патерсън: “Концепцията за свободата във формирането на западната култура”).
Демократичният идеал в Съединените щати
От 1500 до 1800 г. след Христос Европа продължава да бъде развъдник на войни и интриги, а политическата й карта се променяла постоянно. Междувременно през 1492 г. е открита Америка. През 18 в. Европа и Америка успяват да запазят за кратко относителен мир сред кръвопролитни войни за господство и това дава възможност за раждането на ново движение, наречено Просвещение. В същността си Просвещението е преоткриване на знанията и ценностите, запазени от Вечните мъдреци.
Можем да оценим работата на просветителите от 18 в. - особено тази на философите на САЩ Бенджамин Франклин, Томас Джеферсън, Патрик Хенри, Джеймс Морисън и Джеймс Монро. Изследването на просветителската традиция им дава възможност да изградят напълно нова нация и да установят основите й върху фундаментални граждански свободи, изтъкнати в Декларацията за независимостта, Конституцията и Закона за правата.
“Просветителският либерализъм освободи индивида политически, интелектуално и икономически. Политическата вселена беше освободена от митове и мистика, тъй като магическата сила на тронове, скиптри, корони беше заместена с рационални закони на базата на съгласието. Отделният индивид (по време на Просвещението той, разбира се, е мъж и собственик на имот) не получава правителство и власт от Бога, който досега е дарявал своя светски меч на принцове и магистрати, за да управляват от негово име. Нито пък индивидът спазва повече определеното за него подчинено място в една божествено вдъхновена йерархия, в която царе и благородници са поставени над него като естествени управници на обществото.
Правителствата сега се определят доброволно от свободни индивиди чрез акт на договореност на базата на свободна волеизява. Индивидите разумно се съгласяват да ограничат собствената си свобода и да се подчиняват на гражданската власт в името на обществена защита на естествените им права. Целта на правителството е да служи на интересите на индивидите, да им осигурява възможност да се наслаждават мирно на правото си на живот, на свобода, на имота си, а не да служат на Бога или на царски династии, а още по-малко, за да диктуват морални или религиозни истини” (Исак Крамник, издател, 1995г.: “Кратък сборник от четива за Просвещението”).
Вечната мъдрост
Висшето царство създава физическата вселена и ръководи еволюцията на човечеството. Дори най-свирепото унищожение на цивилизациите не може да изтрие мъдростта, до която то се е добрало - разбрало и изтеглило на повърхността - от Висшето царство на вечните ценности и форми.
Винаги е имало пазители и съхранители на скритата Вечна мъдрост. С напредъка на човечеството в земното (физическото) и духовно разбиране реализирани учени разработват “рецепти” за лична трансформация. В тези мистерии се въвеждат само онези човешки същества, които съумеят да се подготвят за целта чрез самоосъзнаване и самодисциплина.
“За всеки мъж или жена е възможно да влязат в древното съдружие на желаещите да станат слуги на великите пазители на тайните писания на древността. В четвъртата глава на Бхагавадгита Кришна разкрива на Арюна, че когато най-великите - сега забравени - цивилизации на древността са се появили и след това изчезнали, “могъщото духовно изкуство” е било изгубено. Но въпреки че е било изгубено за мнозинството от хората, то никога не е било изгубено за всички, защото първожреците старателно са го запазили. То е било наречено Религия на Мъдростта. То е божествената мъдрост, чийто огън се поддържа от избраниците, които я въплъщават - които съзнателно са се превърнали в пазители, безплеменни и безрасови, истински свободни хора, гордеещи се с принадлежността си към семейството на човечеството. Те се различават от безкрайната сила на Божествения ум само дотолкова, доколкото божествената мисъл се различава от божествената съзидателност. Говорим за разликата между една библиотека и човека, който, ползвайки библиотеката и размишлявайки върху книгите й, и изработвайки си представи благодарение на тях, магически ги превръща в живо дело... Дарбата на осъзнат усет в човешкото същество като че ли е бездънна, неизтощима - независимо от целия дълъг каталог на издевателства от страна на силните на деня” (Д. К. Маваланкар, “Ред и хаос”).
Когато Вечната традиция е принудена да мине в нелегалност във времена на изключителна тирания и опустошение, тя съхранява безценното наследство на мъдростта и разбирането. В епохи на унищожение на културата, като тази, която преживяваме сега, съдбата на човечеството изглежда безнадеждна. Ниското ниво на култура, до което са се сринали Съединените щати, се разкрива от разпространението на безумни диваци, които не само не могат да разберат автори като Шекспир, но са изгубили дори желанието да схванат преобразяващата сила на изкуството или на литературата. Това изявление няма за цел обругаване на човечеството, а е израз на желанието да се направи откровена, честна оценка на настоящото ни декадентско състояние.
Важно е да се разбере, че дори когато пламъкът на културата едва мъждука - и като че ли всеки миг ще се погълне от пепелта - вечната Мъдрост продължава да се пази от мъдрите магове. Тези учени продължават да обучават избрани посветени - често невидими за дивашката култура. Когато тези посветени достигнат нивото на необходимото разбиране и умение, те получават достъп до скритата мъдрост.
Както Шпенглер, така и Тойнби споменават за подобни развития в процеса на възраждане на класическото (гръцко и римско) знание на Запад. В “Изследване на историята” Арнолд Тойнби отбелязва интересно обстоятелство: класическата литература става достъпна и ренесансът й възможен едва “когато западният гражданин израства достатъчно, за да чете и разбира съдържанието й”.
“Никога не е имало и миг дори - даже в най-черните дълбини на западното Ранно средновековие, когато западното християнско общество да не е притежавало физически трудовете на Вергилий - или пък не е разполагало с достатъчни знание по латински език, за да преведе изреченията му. Въпреки това изминават най-малко осем века - от седми до четиринайсети век включително - по времето на които поезията на Вергилий е била неразбираема за по-голяма част от надарените западни християнски студенти според нашия стандарт за разбиране като способност за схващане на значението, което Вергилий е искал да предаде и което е било напълно разбираемо за неговите съвременници на същата мисловна вълна, както и от следващите поколения до, да речем, поколението на Свети Августин. Дори Данте, чрез чийто дух до човечеството достига първия проблясък на италианското възраждане на древногръцката култура, вижда във Вергилий фигура, която историческият Вергилий би приел не заради себе си, а заради някакъв августейши митически персонаж като Орфей.
Освен това никога не е имало нито миг, през който човечеството да не е разполагало с философските трудове на Аристотел, добре преведени на латински от късния образован елинист Боеций (480-524 г.); и все пак изминават шест века, считано от смъртта на Боеций, през които преводите му са били неразбираеми за най-проницателните западни християнски мислители.
Когато най-накрая западните християни узряват за Аристотел, то те достигат до него по обиколни пътища - чрез арабските преводи. Като предлага на западните християни латинските си преводи на Аристотел, Боеций би могъл да бъде оприличен на щедър, благонамерен чичо, който дарява, да кажем, поемите на Т.С. Елиът на племенника си по случай тринайсетия му рожден ден. Племенникът, след кратък преглед на подаръка, тиква книгата в най-тъмния ъгъл на малката си библиотека и, съвсем логично, я забравя. Шест години по-късно - приемаме всяка една за равна на век - предвид намаления обхват от времето на индивидуалното юношество, племенникът попада на същите поеми отново, вече като студент в Оксфорд, поддава се на тяхното очарование и сила, купува ги от Б. Х. Блакуел и е безкрайно изненадан, когато, връщайки се вкъщи през ваканцията, открива, че същата книга е била в библиотеката му през цялото това време.
Историята с произведенията на Вергилий и Аристотел се отнася и до шедьоврите на гръцката литература, съхранени в библиотеките на Византия, които в бъдеще се превръщат в основен литературен източник на захранване на италианското елинистко възраждане. Западното християнство е поддържало близки връзки с Византия - поне от единайсетия век насам. По време на първата половина на тринайсетия век западните завоеватели окупират Константинопол и Гърция, но в културно отношение не произлиза нищо тогава, защото за запада класиците са били все още “черния хайвер на генерала” - тоест, не по вкуса на тълпата. Може да се прибави като обяснение, че този вид контакти са били враждебни и те не биха могли да предразположат западния гражданин към някаква си византийска библиотека с древногръцка литература. Но и на това има отговор: политическите и църковни контакти не са били по-малко враждебни през петнайсетия век, когато “Ренесансът” е бил в пълен разцвет. Причината за разликата в културните последствия е ясна; възраждането на една мъртва култура става само тогава, когато близкото до нея общество се издигне до културното ниво на предшественика по времето, когато е сътворявал постиженията, кандидати за възкресяване.”
Понастоящем гражданите на света са изправени лице в лице с опустошенията на целенасочено културно унищожение, провеждано от политиците и корпоративните им господари. Ние навлизаме в един период, когато много от богатствата на Вечната мъдрост трябва да минат в нелегалност, за да бъдат защитени от разрушителните домогвания на диваци и варвари - наричани сега “състрадаващи консерватори.
Онези, които разбират трайното значение на по-висшето знание и ценности, трябва да запазят това безценно наследство. Тези малко на брой хора трябва да провеждат прикрити операции за запазване и разпространяване на скритата мъдрост.
Това есе е призив за действие в това отношение и ще резонира у хора, съумели да достигнат достатъчно високо ниво на прозорливост.
“Човек постига простичките нещица на духа, наричани от нас обикновени добродетели, не благодарение на едно или две, или дори на дузина блестящи поколения, а чрез борба, продължаваща векове. Нека да споменем поне няколко: свещената, задължаваща сила на обещанието; чувството за морално задължение; простичката, обикновена правдивост; личната почтеност; индивидуалната свобода; елементарната справедливост...
И накрая - когато всичко друго в света се руши, превръщайки живота ни в мозайка от отломки - те са нещата, към които се обръщаме - нещата от значение. Обикновените добродетели. Духовните ценности" (Бети Уайт: “Свободната вселена на духа”).
|