Голямата лъжа скрита в жалката манипулация "Власт, пари, комунизъм" на в. "Труд" и "изповедта" на един финансов ревизор

Невена ГЮРОВА Продължение от бр. 10

В миналия брой разказахме подробно за някои от откровените лъжи на поредицата “Власт, пари, комунизъм” на в. ”Труд”, която целеше да се отклони вниманието на хората от привилегиите на сегашните управляващи, които количествено са много повече от “правоимащите” по социалистическо време. Както и да се внуши, че комунистическата власт чрез привилегиите на управляващите е довела България до икономическа катастрофа и е причина за днешната мизерия на хората. Мизерия, непозната през “върховата” в икономическото състояние на България 1939 г., когато страната ни “била” сред най-развитите европейски страни. Своите цели признават и самите автори на поредицата: “Скандалната поредица “Власт, пари, комунизъм” на “Труд”предизвика остра полемика. Мнозина читатели ни питаха: защо точно сега се връщате към времето на Тодор Живков. Кому е необходимо днес да се ровите в злоупотреби отпреди 20-30 години? Вижте как крадат сегашните управници!" Въпросите имат основание. И сме длъжни да отговорим. Фактите за скрития охолен живот на бившата червена номенклатура са били грижливо засекретени още през 1991 г. 16 години 80 тома ревизии на тоталитарната власт събират нейде прахоляк. Сега успяхме да ги отворим. И който и да бе на наше място, щеше да го стори. Второ, ограбването на държавата преди 1989-а има отношение и към днешниянедоимък. Протестиращите лекари и беловласи българи питат: къде се стопиха пенсионните фондове и парите за здраве отпреди 1989 г.? Поредицата ще им даде отговор.” За коректността и точността на ревизорските “данни и изводи” писахме подробно в миналия брой, но не стана дума кой и защо ги е засекретил. След 1991 г. с изключение на две години - 1995-1996 г., България бе управлявана от десни партии. Нима човек сериозно може да вярва, че ако тези 80 тома можеха да докажат мита за “икономическата катастрофа”, те нямаше да бъдат широко огласени? Дело N 4 за икономическата катастрофа също прашасва някъде повече от 15 години, защото материалите в него са неверни, в някои случаи - смехотворни. Дори по времето на Иван Костов то не беше извадено, което красноречиво говори за качеството на данните в него. Къде се стопиха пенсионните фондове и парите за здраве, питат авторите на “Власт, пари, комунизъм”. Ето един личен отговор: Майка ми е проектант, сега пенсионер. Участвала е в проектирането на много обекти, в това число и на курортния комплекс “Албена”. Комплекс, който и днес продължава да носи печалби - но на частните си собственици. Баща ми е електроинженер, сега пенсионер. Един от създателите на автоматизираната система за диспечерско управление на енергетиката. Изключително модерна за времето си, която в основни линии действа и до днес и която ни позволи да станем енергийна сила N 1 на Балканите. И каква излиза сметката - те са създали национално богатство, което и днес носи печалби - но на частните си собственици, а за създателите му остават единствено мизерните пенсии. В миналия брой разказахме подробно с числа и факти за жизнения стандарт на българите към 1939 г., 1989 г. и сега. Тези числа и факти разбиват мита за високо развита България през 1939 г. и икономически катастрофирала България през 1989 г. Днес ще продължим - пак с безстрастни числа и факти - да разкриваме истината, този път за състоянието на промишлеността и селското стопанство - през 1939 г., 1989 г. и днес. Истината за това къде бяха вложени трудът и талантът на милиони българи и какво стана с тях през последните 15 години. Селско стопанство Преди 1939 г. в селското стопанство се трудят близо 80% от населението. Отделните стопанства са примитивни, дребни, разпокъсани и нискодоходни. Разпокъсаността и малките размери на отделните парцели са сериозна пречка пред модернизацита. Почти невъзможни са машинното обработване и изкуственото напояване на земята, които заедно с подобряване на семената са основни фактори за повишаване на добивите в растениевъдството. Общата обработваема земя е 43 млн. декара, разделени на 885 000 стопанства с близо 12 млн. парцела. В основната си част техническите средства и технологиите са средновековни. Преобладат дървеното рало и диканята, сърпът и паламарката. Изкуствено се напоява само 0,8% от обработваемата земя. През 1934 г. селските стопанства притежават: 1523 трактарни плужни комплекта; 3457 вършачки; 1,5 млн. рала, дикани, плугове, култиватори, жетварки и др. По брой на тракторите, вършачките и другите модерни селскостопански машини на декар обработваема земя България сериозно изостава от развитите европейски страни. Транспортът в селата е изцяло на животинска тяга - 724 000 конски, волски и биволски коли, брички и кабриолети. Селскостопанската продукция на различните култури на декар през най-плодоносната 1939 г. в сравнение с челните европейски страни е 2 до 3 пъти по-малка - от 16-о място за пшеницата до 20-о място за захарното цвекло. По общо производство страната заема от 6-о място за тютюн до 28-о място за картофи. През 1939 г. селскостопанските животни наброяват: 706 000 коне, мулета и магарета; 315 000 биволи; 581 000 кози; 751 000 свине; 1,4м млн говеда; 914 млн овце; 11,8 мл домашни птици. Какво е селското стопанство през 1989 г.? Обработваемата земя е 46,5 млн. декара, от които 6,4 млн дка за лично ползване. Стопанствата притежават 54 000 физически трактора, които приравнени към 15 конски сили, се равняват на 152 000 трактора, 14 200 комбайна, 11 300 механизирани сенокосачки, сеносъбирачки, семечистачни, машинотранспортьори и др. Страната притежава непознатата до 1944 г. селскотопнсака авиация, снабдена с модерни самолети и вертолети и високопроизводителна техника. По използване на авиацията България е на едно от първите места в Европа, като дори работи и в чужбина. През 1996-1997 г. по брой на летателни часове и обработени декари земя селскостопанската авиация отстъпва 5 пъти на годините 1988-1989. Изградена бе модерна хидромелиоративна система, осигуряваща напояването на милиони декари и която бе унищожена след 1989 г., при връщането на земята в реални граници. Както бяха унищожени елитните стада, високо организираното ветеринарно дело, научно-развойните станции и стопанства. През 1989 г. броят на селстопанските животни и производството на яйца, мляко, вълна и месо на човек от населението България е: едър рогат добитък - 20-о място в Европа и 37-мо в света; овце - 3-то място в Европа и 7-о в света; свине - 10-о място в Европа и 11-то в света; домашни птици - 3-то място в Европа и 4-то в света; производство на мляко - 13-о място в Европа и 17-о в света; производство на яйца - 7-о място в Европа и 11-то в света; производство на вълна - 2-ро място в Европа и 7-мо място; производство на меса - 10-о място в Европа и 15-о в света. През периода 1980 - 1989 г. годишните върхови постижения в растениевъдството превишават върховите постижения за периода 1930-1939 г. от 2,5 до 5 пъти. По производство на отделни култури на човек отт населението България заема: слънчоглед - 2-ро място в Европа и 3-то място в света; ябълки и тютюн - 2-ро място в Европа и 4-то място в света; домати - 3-то място в Европа и 5-то място в света; пшеница - 3-то място в Европа и 5-о място в света; царевица - 4-то място в Европа 7-о място в света. В десетилетието 1980-1989 г. общата продукция на селското стопанство в България е 3 пъти по-висока от десетилетието 1930-1939 г., произведена от четири пъти пъти по-малко производители - 18% от населението. Продуктивните селскостопански животни се увеличават с 2,3 млн. броя при подобрено качество на породите. Това са най-високите достижения в селското стопанство в цялата история на България. За десетилетието 1991-2000 г. продуктивните селстопански животни намаляват с две трети. Никога в своята история страната ни не е имала толкова малко продуктивни селскостопански животни. Общо произведената селстопанска продукция е с 60 млн. т - 55%, по-малко в сравнение с 1980-1989 г. Ако сега селското стопанство започне да се развива с темповате от 1939 г., то ще достигне постиженията на периода 1980-1989 след 50-60 години. А ако се развива с темповете от 1980-1989 г., ще достигне постиженията на този период след 25-30 години. Това най-добре показва с колко години върна България в нейното развитие държавническата мъдрост на Желю Митев Желев, Димитър Луджев, Андрей Луканов, и пр., ипр. Индустрия До 1939 г. България се намира много назад по степен на индустриализиция в сравнение с развитите европейски страни. В промишлеността са заети около 8% от активното население - 6 пъти по-малко от тези във Великобритания и 3,5 пъти по-малко от тези в Гърция. В сравнение с напредналите индустриални страни България изостава от 10 до 16 пъти. През 1939 г. промишлеността създава едва 15% от националния доход. Преобладават дребните предприятия с примитивна материална база и занаятчийските работилници. Тежка промишленост практически няма, 70% от индустриалните предприятия се занимават с производство на текстил, храни и тютюневи изделия. През 1989 г. България е индустриализирана страна със 67,6% градско население. От активното население 37,7% са заети в промишлеността, 8,2% - в строителството, 15,7% - в транспорта, търговията и съобщенията. Общата продукция на цялата промишленост през 1989 г. надвишава 103 пъти продукцията от 1939 г. Относителният дял на промишлеността в националния доход от 15% през 1939 г. се повишава до 60% през 1989 г. А относителният дял на машиностроенето, електротехническата и електронната промишленост - от 2,4% стига 34,6% С предимство се развиват черната металургия, химическата, машиностроителната, металообработващата, текстилната, стъкларската, електронната промишленост. Дори Ричард Ран и Роналд Ът, които са приниципни отрицатели на развитието на България до 10 ноември 1989 г., са принудени в печалноизвестния си доклад “Върху проекта за икономически растеж и преход към пазарна иконимика” от октомври 1990 г. да отбележат високото равнище на посетените от тях два машиностроителни комбината - Завода за металорежещи машини в София и Комбината за тежко машиностроене в Радомир: “В България има поне два машиностроителни центъра на световно равнище - пишат те. - Предполага се, че има и други... Тези заводи са оборудвани основно с немска, японска и в по-малка степен с чехословашка техника и апаратура. За доставянето им са били направени големи дългове, които още не са изплатени.” На същото ниво са Комбинатът за тежко машиностроене в Руси и други. Впрочем, ето как се изменя структурата на брутния вътрешен продукт (Таблица 1). По време на “презрените черни социалистически години” на развитие българската промишленост усвоява производства, каквито въобще не е имало у нас през 1939 г.: промишлени парни котли, двигатели с вътрешно горене металорежещи машини, багери, булдозери, комбайни, трактори, кранове, електротелфери, електро- и мотокари, автобуси, тролейбуси, товарни автомобили, велосипеди, моторни помпи, електрически печки, електрически генератори, електрически двигатели, силови трансформатори, промишлени роботи, електронноизчислителни машини, запаметяващи устройства, дискови и лентови електроизпълнителни механизми, резистори, компресорни агрегати, асансьори, акумулатори, кабели и проводници, автоматични телефонни централи, телефонни апарати, радиоприемници, телевизори, вкл. цветни, грамофони, електромери, водомери, домашни хладилници, електрически перални машини, вкл. автоматични, електрически бойлери, сачмени и ролкови лагери, пишещи машини и много други. През последните две десетилетия преди 1989 г. с ускорени темпове се развиваше електрониката - напълно в съответствие със световните тенденции. В същия доклад на Ричард Ран и Роналд Ът за електрониката в България се дава следната оценка: “От началото на 70-те години България направи огромни капитални инвестиции в електронната промишленост, което доведе до вдъхващи уважение производствени мощности и изследователски и развойни звена в областта на микроелектрониката... Нашата преценка е, че между 70 и 80% от основните фондове са на съвременно ниво... Що се отнася до привличането на западни партньори, нашето главно заключение е, че сегашното състояние на основните фондове и работната сила при подходящи условия позволява да се проектират и произвеждат компютри и други електронни елементи, които да са конкурентоспособни на западните пазари по отношение на качеството и цената.” През 1988 г. България с годишното си увеличение от 141% на промишленото производство спрямо 1980 г. се нарежда на 3-то място в Европа и на 5-о място в света (така е според доклади на Световната банка, което пълно е отразено и в книгата на Иван Кременски "България и светът през...", б.р. ). Изключително постижение е построяването на АЕЦ в Козлодуй, което ни позволява да се превърнем енергийна сила номер 1 на Балканите. Само за 45 години България преодоля своята икономическа изостаналост и се превърна в модерна индустриална държава, докато през 30-те години е на последно място в Европа по индустриално развитие. След т. нар. реформи, проведени в следващите 15 години централизирано, административно и със закони, общото промишлено производство катастрофално спада - към 2000 г. то бе с 40% по-ниско от 1989 г. По мащаби на унищоженото национално богатство - стотици милиарди левове, и брой емигрирали в чужбина - вече надхвърлят 1 милион души, десетилетието след 1989 г. надминава всички досегашни национални катастрофи. Красноречиви са данните за развитието на брутния вътрешен продукт на човек от населението, според доклада на ООН за човешкото развитие (Таблица 2). Числата ясно сочат как за годините на прехода България силно изостава по темповете на нарастване на БВП на глава от населението в сравнение с темповете на страните от ЕС. Към момента на присъединяването ние сме най-бедната страна от всички, присъеднявали се към ЕС. БВП на глава от населението е едва 27% от този на държавите от ЕС. Днес политическата класа усилено налага няколко мита, които имат за цел да заблудят не толкова самата нея, колкото да отвлекат вниманието на хората не само от тежкото им положение в момента, а и от жалката им жизтейска перспектива. Мит N 1 - икономическият растеж в България бил висок. Той възникна в началото на века, когато икономическият растеж в страната започна да се движи в рамките на 4-5.5%. Но за да постигнем 75% от нивото в ЕС след 50 години, БВП в България би трябвало да нараства средногодишно съответно с 4,55% и 5,15%. Поддържането на такива темпове не е проблем за няколко години, но за 50 години е изключително трудно, почти невъзможно. Мит N 2 - трудът в България бил евтин. Този мит стана популярен в началото на 90-те години. Петнадесет години по-късно в него вярват само тези, които не са правили бизнес в България. Минималната работна заплата в страната не е 160 лв. (данните са за 2006 г.) Според зам.-председателя на БСК Дикран Тебеян тя е 225 лв., към 160 лв. се включват добавките за трудов стаж (средно 12% от заплатата) и осигуровките (25%). Към тях трябва да се прибавят и още поне 20-50% за нерегламентираните плащания във всички сектори на икономиката. Ако въпреки това трудът изглежда евтин, не бива да се забравя, че в България производителността е четири-пет пъти по-ниска от ЕС, а енергоемкостта на производството е около седем пъти по-висока. Доколкото все още е реалност в сравнение със заплатите на Запад, по-ниската цена на труда в България по правило вреди на икономиката ни. Дефицитните специалисти не желаят да продават способностите си на толкова обидно ниска цена и търсят работа зад граница. Липсата на квалифицирани кадри прави българските фирми неконкурентни. Евтиният труд сам по себе си не е дългосрочно конкурентно предимство на страната. България не може да се бори с азиатската инвазия на евтини стоки и услуги и трябва да формулира и следва последователно не повече от две-три ясни предимства. Те трябва да са в основата на всяко решение на властта. Мит N 3 - ЕС - рог на изобилието. Роди се скоро, след като България направи официална заявка за членство през декември 1995 г. Подклажда се периодично по различни поводи - започване на преговорите, затваряне на всички преговорни глави, подписване на договора за присъединяване и самото ни присъединяване. В голяма степен този мит е създаден и съзнателно поддържан от политическата класа, за която да си евроориентиран, е въпрос на модерност. С евролозунги лесно се печели електорат и вниманието се измества от вътрешните проблеми на страната, като същевременно се дава цел (естествено илюзорна) на нацията. От 2007 г. до 2013 г. България има шанс да получи около 11 млрд. евро от структурните фондове на съюза. Това ражда асоциации от рода: „Седем милиона души - единайсет милиарда евро. Значи - близо по 1600 евро на човек”. Истината е, че никой не дава даром - получаването на европейски пари е в пряка зависимост от качеството на предложените проекти. Освен това тези суми не се дават за харчене, а и България ще трябва да ги съфинансира. Основната цел при отпускане на средствата не е да ни нахранят, а да се превърнат в мотор, чрез който икономиката на България да направи крачка към догонването на европейските стандарти. Митът, че след приемането на България в ЕС в страната автоматично ще потекат реки от мед и масло, вече започна да се осъзнава от хората тъкмо като мит, и затова политиците започват да се отказват от него и да обръщат все по-сериозно внимание на трудностите, които ни очакват след присъединяването. Политическата класа трябва ясно, честно и конкретно да разяснява ползите, недостатъците, опасностите и възможностите, произтичащи от еврочленството. Но то трябва да е от полза на данъкоплатците. Няма смисъл от подобна стъпка, ако се прави както досега - формално, само колкото парите по поредната програма да се излеят в джобовете на поредните приближени на поредните управляващи. Мит N 4 - България като център на високите технологии. След 10 ноември 1989 г. държавната политика в подкрепа на развитието на информационните технологии бе прекратена. Финансовите потоци секнаха и добре подготвените специалисти, които следваха умело западните технологии, останаха без работа или си намериха такава в чужбина. Днес митът, че България е Силиконовата долина на Балканите и родно място на стотици хиляди компютърни гении, продължава да живее и става все по.циничен - също... като в рекламата на спрайт (виж текстовете на проф. Сапарев в "Нова Зора"). Този мит храбро се поддържа от българските политици, които чрез него се опитват да привлекат чуждестранни инвестиции. А българските фирми, които работят в ИТ- сектора, са принудени да продават услугите си в чужбина, защото на практика в България почти няма кой да им възлага работа. Защо ли? Защото няма работеща индустрия, естествено. Пада катастрофално и качеството на образованието на кадрите - добрите преподаватели също нямат стимул да се задържат в България. Добрите ученици живеят с очи, вперени в чужди силиконови долини. Мит N 5 - в България държавата изземва от населението много голяма част от БВП - около 40%. Митът се поддържа непрекъснато от хранениците на “Отворено общество”. Ако е така, Бангладеш би трябвало да е сред най-процъфтяващите държави, щом като държавата харчи само 15% от БВП. Повече от два пъти по-зле в сравнение с Бангладеш трябва да са и САЩ с 35% преразпределение на БВП. Съвсем го е закъсала Япония с 40% преразпределение на БВП, отчайващо бедните Швеция, Финландия, Норвегия, Германия, Австрия, Холандия, Франция с по 45-50% преразпределение. Как се харчат данъците, е по-важното, а не колко се събира, ако е в разумни граници. Но ето някои конкретни данни, защото и демагогията трябва да има граници. П рез 2004 г. в държавния бюджет приходите от данъци са 33, 6% от БВП (това може да се каже, че е отнето от данъкоплатците), неданъчните приходи са 6, 9% и помощите са 1, 2%. В числа данъчните приходи са около 12.8 милиарда лв. Разходите за външен дълг (главници и лихви) са около 2.7 млрд. лв. (главници 2 млрд. и лихви 0.7 млрд.). Това, което може сравнително почтено да се нарече преразпределяне на данъчни приходи, е около 10 млрд. лв. При официален БВП 38 млрд. лв., в проценти това е 26% от БВП. Ако се вземат предвид различните оценки, че неофициалният БВП е около 1/3 повече от официалния, то преразпределението на данъчните приходи става 20% от реалния БВП. Нормално е в една европейска държава (т.е. държава с известен социален уклон) общите взимания да са около 40 %. Въпросът е как те се преразпределят. В България те се преразпределят лошо: нито здравеопазването е добро, нито образованието, нито инфраструктурата, нито армията, нито съдът, нито администрацията (за лудите ултралиберали припомняме, че данъците служат именно за това). У нас куца преразпределението - това го казват малко, да не кажем нито един (без Иван Ценов) анализатори. А що се отнася до фирмите: повечето не инвестират, защото не им е изгодно: защо да плащат 100 000 щ.д. за машина като 100 ниско платени работници - половината от които на черно, - ще произведат същото по-евтино. Е, качеството няма да е високо, ама кой ти гледа. И понеже на фирмата и по-изгодно така, и понеже няма кой да я контролира и глоби, кара си през просото. Мит N 6 - “чистите” пазарни взаимоотношения водят до прогрес и икономически просперитет - нещо което се приема като даденост. Сочат се примери за това как конкретна икономика, на базата на това, че се е либерализирала, станала успешна. Такива примери са най-малкото некоректни. Проблемът идва оттам, че няма и не е имало икономика, която да се е развила на базата на въвеждането на “чисти” пазарни взаимоотношения. Подобна постановка може да бъде разглеждана изключително и само в теоретичен аспект, но не и като факт. За да се изведе такова заключение, ще е необходимо да се анализират всички фактори, влияещи върху развитието - техните динамики, връзки, отношения, и т.н., т.н., и чак след това да се правят изводи. Икономиката все още не е успяла да идентифицира цялата гама от фактори, пък какво ли остава за техните връзки и т.н. А у нас дори липсва какъвто и да е конкретен анализ на периода преди 1989 г. Съзнателно не е правен отчет, баланс, анализ, официален писмен докумеинт или източник, в който да се съдържат конкретни факти и показатели, че през периода 1944-1989 г. икономиката на България е била неконкурентоспособна, неефективна и невъзходяща. Извършените реформи и главно приватизацията през последнити 15 години също не са подлагани на анализ и отчет пред българското общество. Общонародната собственост е отнета, не са обсъждани и представяни ползите и вредите от нея за страната. Насочена основно към лична и групова изгода, законово осигурена срещу обществен и съдебен контрол, приватизацията се превърна в огромна далавера с невероятна унищожителна сила, доведе до трудноизчислими загуби на национално богатство, създавано десетилетия с труда на милиони българи. Националното богатство бе унищожено, или потъна в частни джобове. Днес то носи пари само на частните му собственици, но не и на тези, които го създадоха, които модернизираха България. Това е истината за пенсиите и за мизерията на широки слоеве от населението, уважаеми господа издатели и автори на “Власт, пари, комунизъм”. В следващия брой ще ви разкажем истината за машиностроенето, енергетиката, транспорта. тази истина трябва да се знае. И да се помни. Бъдещите български поколения ще ви питат за нея в деня на страшния съд. Както е тръгнало, скоро ще му дойде времето. (следва)

Нагоре Съдържание на броя