|
Повече от сто години управляващите кръгове в САЩ неуморно водеха антикомунистическа пропаганда сред населението, докато накрая антикомунизмът се превърна в нещо като религия. По време на "студената война" идеологическата машина на антикомунизма можеше да превърне всяка информация за комунистическите страни в истински враждебно отношение към тях. Ако Съветите откажеха преговори, веднага ставаха "войнствени и непоправими". Ако тръгнеха на компромис, то това било само "уловка", за да "приспят нашата бдителност". Ако са против ограничаването във въоръженията, значи те просто "демонстрират своите агресивни намерения". Не дай Боже, пък да подкрепят тези ограничения (което ставаше в повечето случаи), това било само защото са "лъжливи и хитри". Когато църквите в СССР са пусти, това доказва едно-единствено нещо - че "там се потиска религията". Ако са пълни, значи хората са отхвърлили атеистичната идеология на режима. Когато работниците стачкуват (което се случва съвсем рядко), тълкуванието е отчуждение от "колективистичната система"; ако не стачкуват, то било само защото са заплашени и нямали свобода. Недостигът на стоки за населението демонстрирал провала на икономическата система; повишаването на количеството стоки е опит на режима "да успокои населението", за да засили властта си над него...
|
Ако комунистите в САЩ играеха важна роля в борбата за права на работниците, бедните, афро-американците, жените и т.н. - това бе само изкусен метод да се получи подкрепата на тези слоеве, за да извоюват властта за самите себе си. Но никой не обясняваше как е възможно да се бориш за правата на безправните и така да стигнеш до властта.
Тук се сблъскваме с неумолимата ортодоксия, която управляващите разпространяваха толкова усърдно, че тя често поразяваше хора с противоположни политически възгледи.
Преклонението пред ортодоксията
Значителна част от левицата в САЩ демонстрира такъв антисъветизъм и антикомунизъм, че напълно можеше да се конкурира с най-заразните и груби форми при крайно десните. Чуйте например как Ноам Чомски бичува "левите интелектуалци", които сякаш се опитват "да овладеят властта на гърба на масовите народни движения" и после "с тояга да подчинят хората... Вие започвате като ленинист, който възнамерява да стане част от червената бюрокрация. После виждате, че така не може да се вземе властта и бързо ставате десен идеолог... Ние виждаме това днес в (бившия) Съветски съюз. Същите тези момчета, които бяха комунистически бандити преди две години, днес управляват банки и превъзнасят свободния пазар и американците" (Z Magazine).
Мисленето на Чомски се корени дълбоко в тази същата корпоративна култура на САЩ, която той често критикува по други линии. Той вярва, че революцията е била предадена от "комунистическите бандити", които били гладни преди, но пожелали да сложат край на глада. Всъщност комунистите "не много бързо" минали на страната на десните. Повече от 70 години те се борили с нечувани атаки, опитвайки се да спасят социализма. Вярно е, че в последните години от съществуването на СССР някои преминаха - като Барис Николаевич Елцин - на страната на капиталистите, но други продължиха да се съпротивляват на реставрацията на капитализма с немалък риск за себе си, мнозина платиха и с живота си по време на репресиите на Елцин срещу Руския парламент през 1993 г.
Някои леви и много други споделят стереотипите на представата за червените, устремени към властта, които се хвърлят към нея заради самата власт... и забравят за истинските си социални цели. Но ако е така, нима не е странно, че червените се изправят винаги на страната на бедните и угнетените в страната, дори с риск за себе си и като жертви, вместо да си заслужат наградата чрез служене на силните мира сего?
Десетилетия наред много американски дейци с лява ориентация смятаха, че преклонението пред антисъветизма и антикомунизма е необходимо условие, за да поддържат репутация. Те не можаха да напишат нито една статия или да произнесат нито една реч, без да я инкрустират с някоя антикомунистическа фраза. Целта на подобно поведение бе и си остава да се дистанцират от марксистко-ленинската лявост.
Адам Хохсчайлд, либерален писател и издател, предупреди тези леви, които не бързат да осъдят съществуващите комунистически страни, че рискуват да "подронят доверието към себе си" ("Гардиън"). С други думи, за да те вземат за достоен противник на "студената война", първо трябва да се присъединиш към нея, като заявиш, че осъждаш комунистическото общество. Роналд Радош призова движението за мир да се очисти от комунистите, за да не го обвинят в комунизъм. Ако правилно разбирам Радош, за да се спасим от антикомунистическия лов на вещици, ние просто трябва да участваме в него.
Чистката на Лявото от комунисти има дълга традиция и вредни последици за редица прогресивни течения. Например през 1949 г. Конгресът на индустриалните организации (CIO) лиши от членство 12 профсъюза, защото в тяхното ръководство имало комунисти. Тази чистка намали броя на членовете на Конгреса до 1,7 млн. работници и отслаби силно политическото му влияние.
Дори когато атакуват десните, левите критици не пропускат възможността да покажат своя антикомунизъм. Например Марк Грин критикува президента Роналд Рейгън и добавя, че "подобно на упорития марксист-ленинист Рейгън, предпочита да промени фактите, а не мисленето си". Левите подкрепят решимостта си да се борят с догматизма "както отляво, така и отдясно" - един задължителен ритуал, който се иска от тях, но всъщност укрепват догмите на антикомунизма. Левите, които участват в преследването на комунистите, имат голям принос в създаване на климат на враждебност, който позволи на лидерите на САЩ да водят горещи и студени войни срещу комунистическите страни и които дори днес затормозяват провеждането на прогресивна и даже либерална политика.
Прототип на съвременния ляв антикомунист бе Джордж Оруел. В разгара на Втората световна война, когато Съветският съюз се сражаваше не на живот, а на смърт с нацистите при Сталинград, Оруел обяви, че "готовността да се критикува Русия и Сталин, е пробен камък за интелектулна честност. Това е единственото, което от литературно-интелектуална гледна точка представлява реална опасност". Усещайки се в безопасност вътре в своето злобно-антикомунистическо общество, Оруел (с характерната за него двумисъл) представи осъждането на комунизма като единичен героичен акт на протест. Днес неговото идеологическо потомство продължава същата тактика, пласирайки се като непречупените критици на Лявото, водейки храбра борба срещу въображаемите марксистко-ленинистки орди.
Сред левите в САЩ изцяло отсъства рационална оценка на Съветския съюз. Неговите народи в самото начало на своето съществуване преживяха дълга гражданска война и интервенция от страна на други държави. Две десетилетия по-късно отхвърлиха и унищожиха нацисткия звяр и платиха огромна цена. За 30 години след болшевишката революция Съветите достигнаха индустриален прогрес, за който на капитализма му бе нужно столетие.
И те го достигнаха, като хранеха, обличаха и обучаваха децата си, вместо да ги съсипват по 14 часа във фабриките, както правеха капиталистическите индустриалци, както го правят в много страни по света и сега. И Съветският съюз, заедно с България, ГДР, Куба осигури жизнено необходима помощ на национално-освободителните движения по цял свят, включително Африканския национален конгрес на Нелсън Мандела.
Левите антикомунисти се правят, че не забелязват драматичните достижения на бедните маси по време на комунизма. Някои дори не крият презрението си към тях.
Помня как във Върмонт известният анархист и антикомунист Мъри Бакчин язвително се озъби на моята грижа за "бедните деца, нахранени при комунизма".
Лепене на етикети
"На онези от нас, които отказаха да се присъединят към антисъветизма, левите антикомунисти залепиха етикета съветски апологети и сталинисти, дори и да не обичаме Сталин и неговата автократична система на управление и че в съществуващото съветско общество има много недостатъци. Нашето истинско прегрешение бе, че за разлика от много леви, ние се отказахме да преглътнем онова, което внушаваше за комунистическите общества пропагандната преса на САЩ. Вместо това, ние твърдяхме, че независимо от добре рекламираните недостатъци и несправедливости, в съществуващата комунистическа система има много неща, които си струва да се запазят, защото биха подобрили живота на стотици милиони хора в хуманния и значим смисъл на думата.
Тази вяра бе решително неудобна на левите антикомунисти, които не можеха да произнесат нито една положителна дума за нито едно от комунистическите общества (понякога с изключение на Куба). Те нямаха търпение дори да изслушват подобни възгледи".
Мнозинството от левите в САЩ бяха пропити от антикомунистическа ортодоксия и провеждаха ляв маккартизъм срещу хората, които се изказваха позитивно за комунистическите страни. Те не ги допускаха до участия в конференции, редакционни и издателски съвети, политически кампании и леви издания. Също като консерваторите, левите антикомунисти не искаха нищо по-малко от безапелационно осъждане на Съветския съюз като сталинистко чудовище и ленинистко морално извращение. Отчасти като реакция на такава вездесъща антикомунистическа пропаганда, която наводни пресата и обществения живот на САЩ, много американски комунисти и близки до нас леви се въздържаха от критики за авторитарните страни на Съветския съюз. Така си навлякоха обвинението, че мислели за СССР като за "рай" на работниците.
Много от левите в САЩ не познават работите на Ленин и неговата политическа биография. Но това не им пречи да размахват унищожителния етикет "ленинист". Ноам Чомски, този неизчерпаем източник на антикомунистически карикатури, предлага следният коментар за ленинизма. "Интелектуалците на Запад и в Третия свят са привлечени от болшевишката контрареволюция, защото ленинизмът е доктрина, която твърди, че радикалната интелигенция има право да завладее държавната власт и да управлява със сила страната си, а това е идея, към която интелектуалците са твърде възприемчиви."
Тук Чомски създава образ на властолюбивия интелектуалец като допълнение на неговата карикатура за властолюбивите ленинисти, негодяи, които търсят не революционни средства за борба с несправедливостите, а власт заради самата власт. Когато става дума за преследване на червените, най-добрите и способни сред Лявото звучат не по-добре от лошите сред Дясното.
По време на терористичния взрив от 1996 г. в Оклахома сити чух радиокоментар, обявяващ, как "Ленин каза, че целта на терора е терор". Американските коментатори често цитират Ленин по такъв лъжлив маниер. В действителност неговите думи са против терора. Той полемизира срещу изолираните терористични актове, които всяват страх у населението, предизвикват репресии и изолират революционното движение от масите. Ленин няма нищо общо с тоталитарните, тайни заговорници, той призовава към създаване на широки коалиции и масови организации, които включват хора от различни нива на политическо развитие. Той настоявал да се прилагат всякакви средства, нужни за развитие на класовата борба, включително участие в парламента и съществуващите профсъюзи. Несъмнено работническата класа, като всяка масова група, се нуждае от организация и ръководство за водене на успешна революционна борба, и тази роля принадлежи на водещата партия, но това не значи, че пролетарска революция може да се осъществи и да победи с ръцете на пучисти и терористи.
Ленин постоянно решавал проблема как да избегне двете крайности - буржоазния опортюнизъм и ултралевия авантюризъм. Дали подходът на Ленин към революцията е желателен и въобще приложим към днешния ден?
Този въпрос изисква критично изследване. Но за разбирането на този подход не бива да се надяваме на хората, които представят неговата теория и практика в толкова извратен вид.
Левият антикомунизъм смята всяка връзка с комунистическите организации за морално неприемлива поради "престъпленията на комунизма". Същевременно мнозина от тези леви са свързани с Демократическата партия на САЩ, или като избиратели, или като нейни членове. Видимо тях не ги смущават морално неприемливите политически престъпления, извършвани от лидерите на споменатата организация.
По време на една или друга администрация на демократите в концентрационни лагери бяха хвърлени 120 000 американци с японски произход. Хвърлени бяха атомни бомби над Хирошима и Нагасаки, които костваха огромни жертви сред обикновените хора. ФБР получи разрешение за инфилтриране на политически групи. Актът "Смит" бе използван за вкарване в затвора на лидерите на троцкистката Социалистическа работническа партия, а по-късно лидерите на Компартията на САЩ - заради политическите им възгледи. Бяха организирани концентрационни лагери за политически дисиденти в случай на "извънредно положение". В края на 40-те години на 20 в., и през 50-те, осем хиляди федерални служители бяха изгонени от работа заради политическите им възгледи, а хиляди други, в различни сфери на живота, бяха преследвани и кариерата им бе разбита. Актът за неутралитет бе използван за ембарго срещу Испанската република, което помогна на фашистките легиони на Франко. Ескадроните на смъртта бяха използвани в различни държави от третия свят. Водеше се войната във Виетнам.
През по-голямата част от 20 в. демократическото мнозинство на Конгреса защитаваше расовата сегрегация и отхвърляше всички законопроекти срещу линчуването и дискриминацията при търсене на работа.
|
Но всички тези престъпления, донесли смърт и разрушение на толкова много хора, не подействаха на либералите, социалдемократите и "демократичните социалисти" да настояват безспир, че сме осъдили Демократическата партия и политическата система, която я породи.
И естествено, не чухме от тях нищо, което да напомня страстната нетърпимост, с която се нахвърляха против съществуващия комунизъм.
|
(следва)
|