|
Има арабска поговорка, която гласи: „Врагът на моя враг е мой приятел. Приятелят на моя враг е мой враг.”
Някога учителите по математика обясняваха с тази поговорка защо когато умножаваме числа с еднакви знаци, дори да става реч за минус, резултатът винаги е с положителен знак, тоест плюс. И обратно, произведението на две числа с различни знаци винаги е отрицателно, колкото и голяма да е абсолютната стойност на едното от тях. Както е известно, числата, с които днес си служим, са арабско изобретение.
|
Поговорката, която стои в основата на действието умножение, обаче явно е забравена - най-малкото от българския „политически елит”. Иначе той нямаше да реагира като ощипана мома на пуснатия в интернет видеозапис, документирал „приятелското отношение” на някои от нашите рейнджъри в Ирак към обикновените араби.
На видеозаписа, който изправи на нокти военното министерство, се чуват любезности като: „Ей, цигани! Ела тука бе мангал..”, съпроводени със споменаване на майките на въпросните иракчанчета... Добре е, че малко араби знаят български език, но представяте ли си как ще се изпълнят с „приятелски” чувства към българските си „освободители”, ако им преведат репликите от записа. Къде ще отидат уверенията на нашите политици, че са изпратили миротворци в помощ на иракския народ?
Когато говорителят на МО Владислав Прелезов увери, че е идентифициран авторът на скандалния запис - бившия рейнджър от втори контингент в Ирак Момчил Русев, съдил МО за неизплатени му пари в зелено, неволно се върнахме към изначалните си съмнения по повод тази авантюра. А именно, че българите отиват там, както и в Афганистан не за „ценности” като демокрация и човешки права, нито за България и нейната сигурност, а за пари. Това правят и повечето от останалите "миротворци". Дори да бъдат наказани участниците в скандалния запис и лицата, които са го пуснали по интернет, ще си остане фактът, че нашите в Ирак вече се чувстват като окупатори в обкръжение.
Дори да са имали най-добри чувства към иракчаните, след атаката срещу база „Индия” и последвалата гибел на техни другари - на Стефановден 2003 г. и по-късно, българските рейнджъри няма как да не са се озлобили. Те са в омагьосан кръг, от него няма излизане. Знаят кой е виновен за тяхната участ, но не могат да го стигнат. Къде е Ирак, къде са Вашингтон и София!
Поради невъзможността „да набият магарето”, нашите бият самара. Изкарват си го на местните, които симпатизират на бунтовниците и не признават такива „освободители”, най-малкото, защото са съюзници и приятели на техния враг Буш. „В Ирак се води война, нас ни убиват и ние убиваме!”- заяви Момчил Русев в предаването на Николай Бареков по Би Ти Ви на 21 март 2007 г. Да сте чували по времето на социализма в Ирак да са убивали българи?!
От друга страна, наемникът има за цел не да умира за някакви абстрактни и дори фалшиви „ценности”, а да поспечели нещо, да си купи жилище, примерно.
Българските рейнджъри не могат да си тръгнат преди изтичането на определения им срок за ротация, защото ще останат с празни ръце. Пък и как се преминава през размирната иракска територия! Могат преждевременно да си тръгнат само в ковчези или осакатени за цял живот, като автора на скандалния, но достоверен видеозапис.
Ще има съболезнования, високопарни речи за героизма, за високите оценки на американското командване, след което оживелите от ада ще бъдат забравени. Някои дори ще съжаляват, че не са загинали в Кербала, Дивания или лагера „Ашраф”. Лагерът, в който те, според преценките на премиера Нури ал Малики, охраняват не ирански бежанци, а терористи, които би трябвало да бъдат изгонени от Ирак.
Политиците в България ни успокояват, че нямало опасност за нашите войници, понеже нямали достъп до цивилното иракско население. Не е нужен такъв достъп, за да те атакува „Ал Каида”. Важното е, че така наречените бунтовници и терористи имат повод за нападение: приятелството с техния враг Вашингтон.
Както казваше покойният гръцки премиер Андреас Папандреу, който има такива приятели, той няма нужда от врагове.
„Вашингтон, общият враг”, така Джеймс Добин е озаглавил статията си в парижкия „Интернешънъл хералд трибюн”. На кого е станал общ враг Вашингтон? На иракските сунити, на иракските шиити, на Иран, който ги подкрепя, на Сирия и почти целия арабско мюсюлмански свят. „Желаейки едновременно да интервенира в Ирак и да вкара Иран в пътя, американците обърнаха гръб на целия свят. Заключение: те ще трябва да решат дали приоритетът е да стабилизират Ирак или да сдържат Иран - пише Добин. - Съединените щати се поставиха в ситуация, при която по-голямата част от шиитите, сунитите, арабите и иранците ги гледат като врагове. На практика противопоставянето на Америка е едно от малкото общи неща, които те имат. Американските сили, разположени в Ирак, са в действителност мишената на сунитските бунтовници, някогашните баасисти и агентите на „Ал Каида”, чиято враждебност към САЩ не дава никакъв признак за спад... Защо Вашингтон подкрепя едно иракско правителство, доминирано от шиитите, след като в същото време се стреми да изолира, да сдържа и дестабилизира единствения регионален съюзник на последните, Иран?”
Според Добин Средният изток е театър на растяща нестабилност, а нито правителството на Афганистан, нито това на Ирак няма да съдейства на усилията на Вашингтон да изолира Иран, да ограничи неговото влияние или да дестабилизира режима в Техеран.
„Понастоящем, усилията на американците в Средния изток няма да успеят нито да сдържат Иран, нито да стабилизират Ирак. Те имат малки шансове да доведат до нещо, докато САЩ се мъчат да преследват двете цели фронтално.
Дори единствената световна суперсила трябва понякога да избира. Ако приоритетът на САЩ е да стабилизират Ирак, както мислят повечето американци, едно урегулиране на отношенията с Иран ще се окаже необходимо. Защото това е единствената страна в региона, която може да поддържа арабски режим, подкрепян от американците. Това бе решението, препоръчано от двупартийната група за изследване на Ирак, но президентът Буш избра да го игнорира. Обаче ако искат да дестабилизират Иран, САЩ ще трябва да изоставят проиранския режим, който те установиха в Ирак.
Докато Вашингтон отказва да направи този мъчителен избор, американските войски ще останат мишена на сунитските и шиитските действия в Ирак, Иран ще продължава да налага своята доминация, а Средният изток ще бъде театър на насилие и нарастваща нестабилност. Може би САЩ все още имат достатъчно влияние, за да направят някои неща, но не всички. Желаейки да спечелят всичко, те рискуват да изгубят всичко”.
Държавният секретар на САЩ Кондолиза Райс спечели едно сражение, като обяви, че САЩ ще участват в конференцията за Ирак на 10 март, редом с Иран и Сирия. Някои побързаха да заговорят за дипломатически поврат, припомняйки затоплянето на отношенията със Северна Корея, направило възможно официалното й признаване от Вашингтон. И то след многократните уверения на Буш, че никога няма да преговаря с Пхенян.
Никога не казвай никога!
В. „Ню Йорк Таймс” се съмнява в този дипломатически поврат. Хелън Купър цитира съпредседателя на групата за изследване на Ирак, Лий Хамилтън, горещ привърженик на диалога със Сирия и Иран: „За да даде плодове една дипломация, тя трябва да се подготви грижливо и да се следва от край до край.”
Има обаче нещо, което може да ускори този поврат: положението на завърналите се от Афганистан и Ирак „ветерани”. Както пише Сара Чилдрес в сп.”Нюзуик”, след завръщането си все повече от тях се озовават на улицата! „Тези младежи, които проявяват стремеж да се отдават на пиянството и дрогата, за да се борят със синдрома на посттравматичния стрес, накрая губят подкрепата на близките си и се озовават в една низходяща спирала, която ги отвежда на улицата. И тъй като трябват общо пет до осем години на един ветеран, за да изчерпи своите финансови ресурси и своите опции за жилищно настаняване, броят на хората без подслон ще скочи до няколко години".
„Вместо да чакаме катастрофата, по-скоро би трябвало да действаме от днес”- заявява Черил Бивърсдорф, президент на Националната коалиция на ветераните без подслон. Възможностите на Департамента по проблемите на ветераните обаче не са големи. 15 000-те болнични и други легла са вече заети.
А в България, член на „коалицията на желаещите” в Ирак, която по настояване на НАТО ще издържа и 500 миротворци в Афганистан, няма жилища дори за действащите офицери и сержанти. При 14 000 картотекирани без жилища, МО обещава да раздава годишно по 700 апартамента.
Политическа нищета или нищета на политиката? Търсят се 50 млн. лева за 6-месечната издръжка на увеличения военен контингент в Афганистан.
Модернизацията и професионализацията на армията ще почакат.
Бай Ганю: - Бе жилетката добра, ама трябват и бронирани гащи!..
карикатура: Тодор Цонев
|