|
Според някои американски леви драматичните промени в Източна Европа не са поражение за социализма. Той не бил съществувал никога в тия страни. Твърдят още, че комунистическите държави не предложили нищо друго освен бюрократичен, еднопартиен “държавен капитализъм” или нещо подобно. Дали ще наричаме бившите комунистически страни “социалистически”, или нещо друго, било само избор на епитет. Достатъчно е да кажем, че те са нещо различно от онова, което тогава имаше по света - системата на капитализма, ориентирана само към печалбата. Даже самите капиталисти признаха този факт незабавно.
|
Първо, в комунистическите страни имаше по-малко икономическо неравенство отколкото при капитализма. Привилегиите на някои партийни и правителствени елити бяха скромни в сравнение със западните. Същото може да се каже и за личните доходи и стила на живот. Съветските лидери от сорта на Юрий Андропов и Леонид Брежнев не живееха в разкошни вили и апартаменти от типа на Белия дом, а в сравнително по-просторни жилища и в блокове, близо до Кремъл, които бяха предназначени за лидерите на правителството. На тяхно разположение имаше лимузини (както и при повечето правителствени глави) и достъп до правителствени дачи, където приемаха чуждестранни гости. Но те нямаха нищо от личното богатство, което притежават повечето от лидерите на САЩ. Разкошът, на който се радваха партийните лидери на ГДР, и за който много се изписа в пресата в САЩ, се състоеше от 725 долара за годината в твърда валута, и в жилище в затворен комплекс в покрайнините на Берлин. В него имаше сауна, закрит басейн и спортна зала, които можеха да ползват всички жители на комплекса. Те имаха и възможността да пазаруват в магазини, където се продаваха западни изделия (за разлика от днешното “покитайчване” на стоките, и особено в САЩ), банани, джинси, японска електроника.
Американската преса така и не разказа, че обикновеният германски гражданин ползваше безплатни басейни и спортни зали, купуваше си джинси и електроника (и съвсем не задължително вносна). Тази преса така и не сравни “разкоша” на ръководителите на ГДР и истинския разкош на западната плутокрация.
Второ, в комунистическите страни производството не беше ориентирано към получаване на капиталистическа печалба и лично обогатяване. Обществената собственост върху средствата за производство замени частната. Частните лица не можеха да наемат други хора и да трупат огромни състояния за сметка на техния труд. Повтарям, в сравнение със западните стандарти различията в доходите и спестяванията бе 1 към 5. В САЩ разликата в годишните доходи на групата на мултимилиардерите и работещите бедняци е 10 000 към 1.
Трето, приоритет бе социалното осигуряване и социалните служби. Въпреки че при комунизма имаше какво да се желае по повод тези служби и качеството на работата им, комунистическите страни гарантираха на своите граждани поне минимално ниво на икономическо оцеляване и безопасност. Включително гаранция за образование, трудоустрояване, жилище и медицинско обслужване.
Четвърто, комунистическите страни не целяха да проникнат с капитали в чужди държави. Гонитбата на печалба не беше движеща сила за тях и не ги принуждаваше да търсят непрестанно възможности за инвестиции на капитал. Комунистическите страни не експроприираха земята, работната сила, пазара, природните ресурси на по-слабите нации. Казано с други думи, не практикуваха икономически империализъм. Съветският съюз търгуваше и предоставяше програми за икономическа помощ при условия, които бяха изгодни на народите от Източна Европа, Монголия, Куба и Индия.
Всичко казано дотук в една или друга степен бяха принципи на организация за всяка комунистическа система. Нито един от тях не бе приложим към капиталистически страни като Хондурас, Гватемала, Тайланд, Южна Корея, Чили, Заир, Индонезия, Германия или САЩ.
Истинският социализъм, както твърдят критиците, би бил под контрола на самите работещи чрез прякото им участие в управлението, ако ги нямаше ленинистите, сталинистите, кастроистите или други злонамерени, властолюбиви, бюрократични клики от негодници, които предават революцията. За жалост тази гледна точка за “чистия социализъм” е неисторична и затова не може да се опровергае. Тя не бива да се проверява и в действителната история. Подобен подход сравнява идеала с несъвършената реалност и затова няма нищо чудно, че реалността губи.
“Чистите социалисти” си въобразяват какъв ще бъде социализмът в света - много по-хубав от съществуващия. Това ще е свят, където няма нужда от мощни държавни структури, и съответно от сили за безопасност, няма да има експроприация на работническия труд, та дори и нищожна. Няма да има нужда от защита при реформа на обществото и за да се защити от нахлуване на вътрешния саботаж.
Идеологическите прогнози на “чистите социалисти” остават незабравена практика. Те не обясняват как ще се организират многобройните функции на революционното общество, как ще се отразяват атаките отвън и саботажът вътре, как да се избегне бюрокрацията, как да се разпредели оскъдния ресурс, как да се изгладят политическите разногласия, как да се реши кое ще е приоритет и как да се организира производството и разпределението. Вместо това предлагат мъгляви разсъждения как работниците сами и пряко ще владеят и управляват средствата за производство и че ще намерят свои собствени решения в процеса на творческа борба. Хич не е за чудене, че тези “чисти социалисти” подкрепят всяка революция... освен победилата.
“Чистите социалисти” пропагандират образа на ново общество, което създава нови хора и ще бъде изградено от тях, общество дотолкова преобразувано в основите си, че в него няма почва за злодеяния, корупция, престъпно използване на властта. В него няма да има бюрокрация и егоистични клики, няма безмилостни конфликти и трудни болезнени решения. И когато действителността се окаже различна от идеалите, някои леви започват да я обсъждат и да заявяват, че една или друга революция ги била “предала”.
“Чистите социалисти” виждат социализма като идеал, който бил опорочен от продажност, лъжовност и поради властолюбието на комунистите. “Чистите социалисти” отхвърлят съветския модел, но предлагат малко доказателства за възможните други пътища, че други модели на социализма - плод не на въображението, а на историческия опит, - могат да оцелеят и да работят по-добре.
В тези обстоятелства дали е възможен открит, плуралистичен, демократически социализъм? Историческите факти говорят, че такъв няма. Политическият философ Карл Шеймс твърди: “Откъде знаят левите критици, че фундаменталният проблем е “природата” на управляващите (революционни) партии, а не примерно глобалната концентрация на капитала? Тя унищожава именно независимите икономики и националния суверенитет. И ако това е именно така, откъде се взема тази “природа”? Съществувала ли е отделно и изолирано от обществото, от обществените отношения, които й влияят?... Има хиляди примери, че централизацията на властта е необходимият избор, за да се осигурят и защитят социалистическите отношения. Според моите наблюдения съществуващите комунистически общества са позитивни, т.е. “социализмът”, а негативното е бюрокрацията, авторитарността, тиранията и те са взаимно преплетени във всички области на живота.”
Чистите социалисти регулярно обвиняват самото Ляво за всяко поражението, което то търпи. Техният арсенал от обяснения е безкрайно разнообразен. Чуваме как революционната борба претърпяла поражение, защото лидерите са чакали прекалено дълго, или са действали прибързано, че били много нетърпеливи, твърде прями или пък доста неустойчиви. Чуваме, че революционните лидери са склонни към компромис или авантюра, към бюрократизъм или опортюнизъм, че са организирани ту твърде крайно, ту твърде слабо, че не са демократични, или не са способни да осигурят силно ръководство. Но тези лидери винаги търпят поражение само защото не разчитат на “прякото действие” на самите работници. А те очевидно могат да издържат и да победят всяка трудност, освен ако критиците им са неспособни да приложат революционния си гений и да създадат успешно революционно движение в собствените си страни.
Тони Фебо поставя под съмнение описания синдром на чистите социалисти, нарича го “виновно е ръководството”. Ленин, Мао, Фидел, Даниел Ортега, Хо Ши Мин, Робърт Мугабе са смятани за предани, способни, героични, различни, също както милионите обикновени хора-герои, които ги следват и се сражават под тяхното ръководство. Но когато нещата завършат почти еднакво, това означава, че причината е в онзи, който взел това или друго решение, на едно или друго събрание. Има значение дори колко е голям домът, където лидерите отиват да си починат после...
Но тези лидери не живеят във вакуум. Те се намират в окото на бурята. И силата на този водовъртеж, който ги затяга и завърта, деформира нашата планета повече от 900 години. Ако виним един или друг лидер, една или друга теория, то това е примитивна подмяна на анализа, към който призовава марксизмът”.
Трябва да кажем, че чистите социалисти не винаги са лишени от конкретен план за действия. Сандинистите свалиха диктатурата на Сомоса в Никарагуа, а ултралява група призова към пряко работническо управление на предприятията. Въоръжените работници трябвало да вземат в свои ръце управлението на производството, но без правата и привилегиите на мениджърите, държавните плановици, бюрократите и професионалните военни. Следвайки този лозунг, революцията в Никарагуа не би издържала и два месеца под напора на опустошителната контрареволюция, а зад нея стояха САЩ. Революцията не би могла да мобилизира достатъчно ресурси, за да изправи на крака армията, да осигури безопасност пред вътрешния враг, да проведе и координира икономическата програма и социалните служби в национален мащаб.
Децентрализация или оцеляване
За да оцелее народната революция, тя е длъжна да завземе държавната власт и да я използва за:
- сломяване съпротивата на класата, владееща институциите и ресурсите на обществото
- да отблъсне атаката на реакцията, която е неизбежна.
Вътрешните и външните заплахи за революцията изискват централизация на държавната власт, което никой не обича и не е обичал особено, нито в Съветска Русия от 1917 г., нито в сандинистка Никарагуа от 1980 г.
Енгелс предлага добро описание на въстанието от 1872-1873 г. в Испания, когато анархистите завзеха властта в муниципалиите. Поначало ситуацията изглеждала обещаваща. Кралят се отказал от престола и буржоазното правителство могло да събере няколко хиляди зле обучени войници. И не по-малко пъстрото войнство победило, защото имало работа с доста провинциално раздробено въстание.
“Всеки град се провъзгласил за суверенен кантон и формирал революционен комитет (хунта) - пише Енгелс. - Всеки град действал сам за себе си, заявявайки, че важно е не сътрудничеството с други градове, а отделянето от тях. Така се изключвала възможността от съвместна атака (срещу силната буржоазия).” В резултат причината за поражението била “фрагментация и изолация на революционните сили, които позволили на правителствените войски да разбият въстанията едно по едно.”
Децентрализираната провинциална автономия станала гроб за въстанието.
Това е една от причините никога да не се случи анархо-синдикалистка революция. Идеалното би било да има местно работническо самоуправление с минимална бюрокрация, полиция и армия. Вероятно това би било и развитието на социализма, ако му бе позволено да се развива без пречки по линия на контрареволюционните атаки и подривна дейност.
Нека си припомним как през 1918-1921 г. четиринадесет капиталистически държави, включително и САЩ, нахлуха в Съветска Русия в кръвопролитна, но неуспешна битка, за да свалят революционното болшевишко правителство. Годините на чуждестранната интервенция и гражданската война означават твърде много за засилване на отбрантелната психология на болшевиките, защото изисква строга партийна дисциплина и репресивна тайна полиция. През май 1921 г. сам Ленин, който по-рано поощряваше вътрешнопартийната демокрация и се изказваше срещу Троцки, Ленин, който искаше повече автономия за профсъюзите, сега призова да се сложи край на работническата опозиция и другите фракции в партията. “Край на опозицията сега, дотук с опозицията” - казваше Ленин на десетия конгрес под буря от аплодисменти. Комунистите си направиха извода, че откритите спорове и опозиционните течения вътре и вън от партията пораждат разкол и слабост, и провокират атаките на страховити врагове. Няколко месеца по-рано, през април 1921 г., Ленин призоваваше за увеличение броя на работниците в ЦК. С други думи, позицията му не е против работниците, а срещу опозицията. Това е социална революция, която, както и другите, не може да развива своя политически и морален живот безпрепятствено.
Към края на 20-те години на 20 век Съветите имаха два пътя - да продължат в посока на по-голяма централизация, към командна икономика, принудителна аграрна колективизация и ускорена индустриализация под ръководството на партията с неограничена власт - този път избра Сталин, или да тръгнат към либерализация, да разрешат политическото разнообразие, повече автономия за профсъюзите и други организации, открити обсъждания, дискусии и критика, повече автономия на различните съветски републики, развитие на сектора частно дребно предприемачество, независими селски стопани, повече производство на стоки за потребление за сметка на ниско интензивно натрупване на капитал, нужен за мощна военно-индустриална база.
Ако беше избран втория път, мисля, че той би довел до по-удобно, по-човечно и пригодно общество. Обсаденият социализъм би бил заменен от социализма на работниците-потребители. Единственият проблем тук е, че в такъв случай страната можеше да се окаже неспособна да издържи нападението на нацистите. Тогава Съветският съюз щеше да тръгне по пътя на принудителната индустриализация. Точно този курс често бива наричан “едно от престъпленията на Сталин срещу собствения си народ”. Тази индустриализация се свежда до създаването за десетки години на съвършено нова индустриална база на изток от Урал, сред голата степ, където бе построен най-големият в Европа стоманодобивен комплекс, тъй като се предвиждаше нападение на Запада. “Парите течеха като река, хората мръзнат, гладуват, страдат, но строителството продължава независимо от отделната личност и с масов героизъм, който рядко се вижда в историята”. Сталин бил прав в предвиждането, че на страната й остават 10 години, за да направи нещо, което в Британия постигнали за 100 години.
През 1941 г. нацистите нахлуват, а индустриалната база, сигурно прикрита на хиляди мили от фронта, кове оръжието. В края на краищата точно това оръжие обърна в бяг нацистките нашественици. Цената на оцеляването включва 22 милиона съветски граждани, загинали във войната, неизброими разрушения и страдания, чиито последици изкривиха съветското общество за десетилетия. Това не означава обаче, че всичко, направено от Сталин, е било исторически необходимо. Нуждата от революционно оцеляване не прави “необходимо” безмилостното изтребване на стотици стари болшевишки лидери, личния култ към вожда, който си приписва всяко революционно завоевание, подтискането на политическия живот на партията чрез терор, смазването на дискусиите за темпа на колективизацията и индустриализацията, идеологическото регулиране на умствения и културния живот, масовите депортации на “заподозрените” националности.
И други страни изпитаха последиците от контрареволюционните атаки. Сандинистката офицерка, която срещнах през 1986 г. във Виена, подчерта, че никарагуанците не са “войнолюбив народ”, но трябвало да се научат да се бият, защото се изправили пред разрушителна война на наемниците, подкрепяни от САЩ. Тя разпалено описваше как войната и ембаргото заставили страната й да отложи повечето от социално-икономическите си планове. Същото стана и в Мозамбик, Ангола и доста други страни, където наемниците, финансирани от САЩ, разрушиха селското стопанство, медицинските центрове, електростанциите, убиваха и обрекоха на глад хиляди хора.
Така революционното дете бе задушено още в пелените или безмилостно обезкръвено. Тези неща трябва да се признаят, също както се признава натискът върху дисидентите в каквото и да е революционно общество.
Много леви интелектуалци поздравиха свалянето на комунистическите правителства в Източна Европа и в СССР. Сега вече ще има демокрация - твърдяха те. Хората ще се освободят от юздите на комунизма, левите в САЩ ще се усетят свободни от албатроса на съществуващия комунизъм, или както каза левият теоретик Ричард Лихтман, “свободни от инкубуса Съветски съюз и субкубуса комунистически Китай”.
Всъщност капиталистическата реставрация в Източна Европа отслаби сериозно многобройните освободителни движения в страните от третия свят, които получаваха помощ от Съветския съюз. Това доведе до поредица десни режими, които рамо до рамо работят с контрареволюционерите от САЩ навсякъде по света.
|
Свалянето на комунизма даде зелена светлина на западните корпорации с неограничената им жажда за експлоатация. На тях вече не им трябваше да убеждават своите работници, че живеят по-добре от събратята им в Русия. Не им беше нужно да спазват определени рамки заради наличието на система-съперник. Тъкмо затова капиталистическата класа изземва победите на работниците на Запад, постигнати с многолетна борба.
Днес, когато най-злокачествената форма на капитализма триумфира на Изток, тя ще победи и на Запад. “Капитализмът с човешко лице” ще бъде сменен с “капитализъм по лицето”.
По израза на Ричард Левинс, “в новата жизнерадостна агресивност на световния капитализъм ние виждаме, че днес комунизмът и неговите поддръжници бяха държани на гонка”.
Комунистическите държави имаха роля в сдържането на най-лошите инстинкти на западния капитализъм и империализъм. Левите антикомунисти възприемаха комунизма като страшно зло, но не предвидиха загубите, които ни предстояха. Някои от тях и досега не го разбират.
|
|