|
В два поредни броя разказахме подробно за откровените лъжи на поредицата “Власт, пари, комунизъм”, публикувана във в. ”Труд” и едноименната книга, публикувана в едноименното издателство. Тяхната цел бе да се отклони вниманието на хората не само от привилегиите на сегашните управляващи, които на брой са много повече от “правоимащите” по социалистическо време, но и да внуши, че 45-годишната комунистическата власт чрез привилегиите на управляващите е довела България до разоранието и икономическата катастрофа. И че именно политиката на БКП е причина за днешната мизерия на хората. Мизерия, непозната през “върховата” в икономическото състояние на България 1939 г., когато страната ни “била сред най-развитите европейски страни”. А истината е, че големият грабеж започна след 1989 г. и доведе до резултати, несраванми с предшeстващите социализма национални катастрофи, причинени от недалновидната политика на буржоазна България вследствие на участието й във войни, довели до хиляди жертви по фронтовете и до неминуема стопанска разруха.
Нищо обаче не може да се сравни с унищоженото и заграбено национално богатство за стотици милиарди левове и емигриралите в чужбина близо 1 милион българи само за 17 “съзидателни” години демокрация.
|
Опорните стълбове на големия грабеж в периода 1989-1996 г. бяха два - приватизацията и банковата система. В следващия период - от 1996 г. досега, банковата система бе “заключена” от валутния борд, наложен от Международния валутен фонд, но това не означава, че ограбването и попиляването на държавната, някога общонародна собственост, намаля. То просто се концентрира през каналите на Костово-Божковата скоростна приватизация и в общи линии завърши при жълтите царедворци.
Според Едвин Сугарев, който не може да бъде заподозрян като нас за ляв или “червен”, правителството на Костов е разпродало държавни активи (на стойност 27 млрд. лева) за около 1 млрд. лв. А загубите за целия период 1990-2001 г. е невъзможно вече да се оценят, но всеки гражданин ги усеща по джоба си, по здравето си, по образованието на децата си и главно по непрогледния мрак за тяхното бъдеще.
Отговорността за разрухата трябва да понесат всички политически сили, участвали от 1990 г. в управлението. Вече 17 години в България се разиграват периодични синьо-червени-жълти смени на управляващите. Сега се подготвя нова смяна и шлагерът се нарича ГЕРБ. Всичко това се прави, за да се залъгват хората, отвличайки вниманието им от течащото зад политическата завеса безскрупулно ограбване на създаденото за 45 години от българския народ, невиждано в историята на България национално богатство и концентрирането му като собственост в малък брой лица и групи. А останалите 80% от населението са обречени на икономически ужас.
През 1990 г. вместо да се заемат с абсолютно необходимите икономически реформи, политическите сили и въжеиграчи залъгваха народа ни с кръгли маси, танкови реплики, интриги, митинги и скандали, които бяха параван на започващато разграбване.
За сравнение: Унгария, която сега е далеч пред нас по икономически покозатели, се захвана с икономическите реформи, за които приемаше необходимите закони, и когато тези закони влизаха в противоречие с Конституцията, унгарците променяха и съответния конституционен текст. В един момент се стигна дотам, че от социалистическата конституция остана само текстът, че Будапеща е столица на Унгария.
България тръгна по друг път, загубвайки 2 години в едно безсмислено Велико народно събрание, родило Конституция, която сега кърпят на парче, но тъй като и това им е малко, се уговарят и за ново велико народно събрание. През 1994 г. в интервю с Андрей Луканов го запитах защо БСП не започна реформите още в началото на 1990 г. Според тогавашната Конституция президентът имаше голяма законодателна власт и реформите можеше да започнат с негови укази. Отговорът на Луканов бе: “Съзнателно не я започнахме. Аз исках всичко да става по законен демократичен път”. А всъщност държавата “законно и демократично” абдикира от своите отговорности по отношение на собствеността си. Показателен е фактът, че в новата Конституция бе записано, че частната собственост е неприкосновена. За държавната - ни дума, сиреч кучета я яли. И кучетата на демокрацията не пропуснаха да я заръфат.
Юридически неизясненият статут на държавната собственост доведе до нейното разграбване чрез т. нар. спонтанна приватизация. Тя се осъщестяваше по различни пътища, но ако ги търсите във “Власт, пари комунизъм”, няма да ги намерите. На Валерия Велева и на Кирил Лалов са им поставили други задачи.
Така например първичната регистрация на дружествата по Указ 56 в акционерни или ООД-та се извършваше по силно занижен уставен и начален капитал, т.е. собствеността върху дадено предприятие се тълкуваше като притежание на основния му капитал, без да се вземат предвид дълготрайните материални активи, създадени по време на социализма с държавни средства. Ефектът бе равнозначен на скрита приватизация под прикритието на неперфектно извършвана преоценка на активите.
При последвалото роене и повторни преобразувания се изпомпваше държавното участие, което беше приватизация в явен вид. Това ставаше чрез различни техники:
Преразпределението на портфейлите на дружествата по холдингов път им позволяваше да привличат доходоносните активи в новообразуваните дружества и да препращат пасивите към „върховете” на холдинга. С минимално частно участие се формираха смесени дружества без капитал или сдружения за извършване на съвместна дейност.
Продажбата на дялове и акции на частни лица и фирми се извършваха без ограничения, акционерните дружества продаваха на частници акции за погасяване на дългове на държавните дружества-акционери, с което се съкращаваше делът на държавното участие. Приватизация от този тип е изключително неизгодна за държавата, доколкото продажбите се извършват по номинал.
Така големи държавни фирми като “Булгарлизинг” и банки като Кремиковската, Петричката, Ямболската и др. преминаха с мълчаливото съгласие на БНБ и на два парламента, на министрите от три кабинета в частни ръце.
Шепа хора, избрани в управителните и в надзорните съвети на дружествата и банките, разполагаха с държавното участие като със собствено. Заинтересованите елити без разлика на цветове активно се заеха с масовото декапитализиране (разграбване) на държавния сектор.
Прилагаха се няколко схеми за прехвърляне на добавената стойност към частниците:
- Като доход към населението за работещите в частния сектор.
- Като инвестиции (най-изгодни) в строителството и търговията за капитализиране на частния сектор
- Като инвестиции в недвижимости и за финансови операции в чужбина.
Така добавената стойност се преразпределяше в по-голямата си част като разходи за труд. На практика начислените амортизации не се ползваха за инвестиции и основен ремонт на овехтелите мощности, а под натиска на синдикатите и на частниците отиваха за заплати, поради което пък ръботещите нямаха никакъв интерес нито от реформи, нито от какъвто и да е контрол или политически действия срещу крадливите си ръководства.
Новопръкналите се незнайно как групировки като „Мултигруп”, „Елпида”, „Туристспортбанк” реализираха огромни печалби по т.нар. схема на паяка - заставане на входа и на изхода на предприятието. При относително високи цени на суровините, материалите и горивата и по-ниски за готовата продукция, частните групировки контролираха снабдяването и пласмента, като не допринасяха с нищо за възпроизводството на държавни фирми като „Нефтохим”, „Плама”, „Кремиковци”, „Стомана”, „Девня”, „Химко”, „Арсенал”, „Булгаргаз”, „Техноекспортстрой”, ремонтните заводи на БДЖ, дори на МО и ВПК.
Само през 1993 г. нетните инвестиции (около 7 милиарда тогавашни лева) бяха съществено по-малко от 12-те милиарда амортизации. Иначе казано около 5 милиарда бяха пренасочени за заплати, лихви по кредити и други задължения в интерес на едно мното тясно малцинство български граждани.
„В бизнессредите се знае, че именно Луканов беше инициаторът и основният изпълнител на идеята за прехвърлянето на огромни държавни капитали в частни ръце в страната и в чужбина. Обмислено и грижливо, със средства, отделени от залъка на народа, се изплиташе топлият полог, в който се измътиха редица частни банки, осигурителни компании и акционерни дружества, които днес владеят икономиката и финансите на страната”, заявява депутатът от парламентарната група на БСП във Великото и в 36 народно събрание, Георги Тамбуев.
Но политическите цветове нямаха никакво значение - те бяха само за залъгване на хората, че нещо става, че нещо се развива и за да се отвлече вниманието им от реалните икономически процеси. Христоматиен пример за това е създадената с протекциите на Луканов “Мултигруп”, с която той работеше в тясно сътрудничество почти до смъртта си. Същата “Мултигруп” финансира предизборната кампания на СДС през 1991 г., а по-късно и предизборната кампания на Желю Желев за президент. В селското стопанство за разлика от индустрията, услугите и търговията дори нямаше скрита корупционна приватизация, а дивашко и безсмислено унищожение.
Поради натиска на президента Желев Великото народно събрание прие Закон за земята, основан на принципа “земята на бившите й собственици” в реални граници. Желев смяташе, че възстановяването на пълнотата на правата на частната собственост е сърцевината на реформата и така спонтанно, по силата на свободния пазар, ще се се създаде модерно селско стопанство. Но той не знаеше или си затваряше очите за това докъде се простира тази пълнота и дали тя не стига само до идеята за възстановяване на земите в реални граници.
Всъщност национализирането на рентата през 60-те години бе отделило технологичните и капиталовите условия (машини, напоителни съоръжения, агрономическо знание и т.н.) на земеделието от непосредственото обработване на земята. Затова втората страна на проблема бе придобиването на права върху тези национализирани условия. Логичното решение бе формиране на акционерни дружества, управляващи тези активи, на дружества с “реституируеми” дялове, които са равни на възстановимите права върху земята. С подобно решение бе възстановена собствеността върху земята в Чехия и Словакия.
Освен на президента Желев и земеделските партии огромна е отговорността на БСП, подчинена на волата на Луканов за приемането от ВНС на убийствения за селското стопанство Закон за земята, през 1991 г. Така БСП наруши основното си обещание от своята предизборна платформа - “земята на тези, които я обработват”, съгласявайки се с идеята на СДС “земята на бившите й собственици”. Не всички депутати-социалисти бяха съгласни с това, на тогавашният лидер на БСП Александър Лилов им затвори устата с твърдението, че това е “компромис, който партията трябва да направи” - за социалния мир.
В следващия парламент мнозинството беше на СДС. Не разполагайки с компетентност и чисто политически, егоистично, СДС умишлено, за да ликвидира социалната база на БСП, реши направо да ликвидира ТКЗС-ата. През 1995 и 1996 г. кабинетът на Жан Виденов се опита да създаде предимства за колективното стопанисване на земя, но съответните промени в закона бяха отменени от “синия” конституционен съд. През 1997 г. започва нов ремонт на процедурите за реституиране на земя.
В крайна сметка правата върху земята бяха възстановени към края на 1998 г., но стопанските резултати за периода 1990-1998 бяха катастрофални: над 80% спад на инвестициите в селското стопанство, завръщане към ръчното обработване на земята (съответно 90% спад на употребата на комбайни и 95% - на трактори), “преход” към “неполивно” земеделие (при 1/20 останали поливни площи) и завръщане към първобитното събирачество на онова, което “земята ражда”.
Унищожиха се елитни стада, плодни и лозови масиви, напоителни системи, машинен парк, агрономически стации и т.н., пропиляна беше цялата инфрастурта на селското стопанство. Появиха се отново десетки хиляди малки разпокъсани парчета земя, обработвани с ралото и мотиката от 19 век.
Правителството на Жан Виденов се опита да промени из основи икономическата схема на прехода, въвеждайки регулативната роля на държавата и подготвяйки не тотална, а една социално ориентирана приватизация. За съжаление мощни външни и вътрешни, в това число и в самата БСП, фактори не му го позволиха. Те предизвикаха не само падането на правителството, но и онази дълбока икономическа криза от началото на 1997 г., ограбила напълно и малкото останали спестявания на населението. Но това е отделна и дълга тема, за която “Нова Зора” ще пише в някой от следващите броеве.
Сега нека се полюбуваме на държавотворческата дейност на правителството на Иван Костов, дошло на власт чрез сделка с “реформаторите” от БСП. Няма да се спираме на изумяващия факт, че все още неговото място и роля не са удостоени с отделна книга от мощните и безкомпромисни пера на автори като Велева и Лалов.
Дошло на власт, правителството на Иван Костов се зае със скоростна приватизация, насочена преди всичко към решаването на политически въпрос - да създаде масова база от свои, “сини” капиталисти като баланс на дотогавашните, оценявани като “червени”. От четирите метода за приватизация - публичен търг; публично оповестен конкурс; преговори с потенциални купувачи; продажби без търг или конкурс - доминираше последният, най-непрозрачният, по правило корупционен. Приблизително два пъти по-малко бяха преговорите с потенциални купувачи и публично оповестеният конкурс - също зарадени с мощен корупционен потенциал, но по усложнена - за даващия и вземащия подкуп - процедура. Най-прозрачният и честен метод - публичният търг, бе рядко изключение. Перспективни предприятия се подаряваха на определени хора срещу определени пари за жълти стотинки.
Тогава се появи и печално известният прякор “Мистър 10%” на вицепремиера, занимаващ се с приватизацията - подвизаващият се днес вместо в Централния затвор, с диджействане в известно радио - Александър Божков.
Основна част от продажбите без търг или конкурс бяха продажби на работническо-мениджърски дружества. Така трябваше да се имитира някаква социална справедливост, но номерът не мина - хората бързо нарекоха този тип “разбойническо-ментарджийска приватизация”. Срещу комисиони, давани от мениджърите на управниците, последните им подаряваха почти без пари специално създаденото за целта РМД. По правило следваха различни хватки на мениджърите - естествено, “сини”, назначени от Костовото правителство. Най-популярната хватка бе увеличение на капитала на дружеството. Така делът на работниците се свеждаше до нула. Друг начин бе директното разпродаване на активите на предприедприето, водейки го бързо до ликвидация. За разлика от класическите капиталисти, заинтересовани от дългосрочното развитие и просперитет на фирмата си, новоназначените “сини” капиталисти се интересуваха единствено от пачките - “сега, тук и веднага”.
Огромна корупция имаше и в масовата приватизация. След придобиване на държавните предприятия по-голямата част от приватизационните фондове (вече преобразувани като холдинги) увеличиха капитала си с пари от дъщерните си предприятия, които от своя страна се превърнаха в основни акционери. Мениджърите на фондовете и скритите зад тях политици станаха техни реални собственици. Дефакто от хилядите дребни акционери вече нищо не зависеше, за тях оставанаха символичните дивиденти.
Тази супердалавера беше направена с мълчаливото съгласие на Костовото правителство. Подкрепа, която насърчаваше унищожителния грабеж над българския народ, и естествено, че тя бе дадена срещу собственост в бившите приватизационни фондове и/или срещу пари.
Кабинетът на Костов с мълчаливо одобрение приемаше присъствието на скандалния израелски инвеститор Майкъл Чорни, който бе експулсиран след срещата на Джордж Тенет с Костов. В лицето на председателя на парламента Йордан Соколов властите покровителстваха някои големи турски инвеститори на наша територия, издирвани от турското правителство за престъпления. Подпомагаха със законотворчество, удобно за групови интереси, ремедетаата, които чрез офшорни фирми с виртуални собственици приватизираха близо 80% от българската индустрия. Управниците не поискаха от нито един инвестиционен фонд, от нито една партия да декларират произхода на капиталите си.
За потресаващите далавери може да се изпишат километрични текстове с примери, един от друг по-фрапиращи. Но това ще стане сигурно в една бъдеща книга примерно Власт, пари, демокрация..., в която наред с фактите от пладнешкия грабеж ще бъдат поместени, дай Боже, и присъдите от бъдещия народен съд за рушителите на България.
Днес само ще споменем някои от “успешно” продадените фирми - “Нефтохим”, “Кримиковци”, “Химко”, “Стомана”, “Девня”, където бе престъпление да се оставят 15% акции за държавата. Останалото се харизваше на чуждия купувач. Да не говорим как бе подписана една от най-съмнителните приватизационни сделки - продажбата на трите фармацевтични завода, в резултат на което новият собственик държи 80% от производството на български лекарства.
Моделът с приватизацията на плевенската рафинерия “Плама” бе мултиплициран и за най-големите български предприятия. Характерните черти на този модел са: неизвестни купувачи, наричани “стратегически инвеститори”, източване на предприятието за 2 г., успоредно с намаляване на персонала, последващо затваряне. Сценарият се разиграваше с активното съдействие на управляващите.
“Плама” спешно бе продадена на “Евроенерджи холдинг”, създаден навремето с откраднатите пари на бившия комсомол. Държавата отхвърли реалната оферта на френската “Елфинко” и американската “Глобал ойл”. Две години по-късно “Плама” бе обявена в несъстоятелност, а “Евроенерджи” прехвърли собствеността на регистрирания в Кипър “Плама консорциум”, който включва швейцарската финансова група “Андре” и норвежката “Норуижън ойл”. При този избор бе отхвърлен световният лидер в бранша френската “Елф Акитен”. Към 2001 г. рафинерията дължеше вече 251 млн. нови лева на банки, 60 млн. лв. на бюджета и 10 млн. лв. за заплати на работниците.
На офшорната фирма “Инсайт овърсиз” бяха прехвърлени 100% от акциите на “Пивоимпекс” (заводът в Ямбол за производство на малц, който бе най-големият в Югоизточна Европа). Новият собственик се задължи да изплати старите дългове от 16 млн. марки и да инвестира 23 млн. марки в довършителни работи. Години по-късно в завода не бе вложен нито лев.
В повечето случаи купувачите бяха с офшорна регистрация, защото така купената фирма можеше да се източи в неизвестна и “необлагаема” посока. Офшорни фирми имат и собствениците на трите фармацевтични завода, касовите акционери в “Асарел Медет” и много други.
|
В статията е използвана информация на Агенцията по приватизация; Института за пазарна икономика; книгата “Фискални ефекти от приватизацията”; книгата “Записки по българските реформи” на Тошо Пейков; книгата “Проституцията на властта” на Валентин Милков; документални сведения от МВР, следствието, прокуратурата и съда, от бизнесуказателите, търговските регистри, правно-информационните системи както и материали в медиите.
|
(следва)
|