"Нова Зора" - брой 14 - 10 април 2007 г.

Писмо до приятеля
Тодор ВЕЛЧЕВ-Тато

“В реката на живота се изкъпахме, а чисти ризи не облякохме...”
“Между желанието и смъртта е моят жребий.”

Чавдар Добрев

Приятелю Чавдаре,
Воевода на своята духовна безбрежност и пиратски капитан в океана на поезията. Много старо е нашето приятелство, още от трапезните беседи с отлетелите в небитието: Павел Вежинов - двойника на Моравия, вселенския ловец Емилиян Станев, гневния философ фолкнерианец Димитър Вълев, кашалота Васил Попов, спънатия в приказката, но не в поезията Димитър Дублев, изящния Михаил Берберов, както в словото, така и в приятелството. Подвижната Александрийска библиотека - Владо Свинтила. И живите Петко Братинов и Дончо Цончев, които изтърсваха джобовете си за приятелска почерпушка и отлитаха като албатроси в нощта с някоя чаровница.
А когато под благословията на бай Добри Жотев запееше Джагара, всички плавахме в кръвта на майчината любов - България. И тогава пазачите на фарове Николай Петев, Кольо Георгиев, Никола Радев, Воймир Асенов палеха огньовете и светеше до сутринта. Велин Георгиев дереше кожата на поезията с дивашка нежност, засмукал майчина гръд, се врече завинаги в идеала. В този огън се мятаха нестинарките Ваня и Маргарита Петкови, а опърлени от финикийските знаци субекти отминаваха като птичи ята от нас.
Аз нахлух сред вас като несъстоял се ураган от мини, изкопи, бетонови възли, с пропукани длани от морета и океани. Прегърнат от моята мечта, сторена от вашата реалност! Кънтяха Ботев, Вапцаров, Смирненски, Квазимодо, Уитман, Блок, Пушкин, Багряна и Дора Габе, подала ръка за целувка към нас. В една симфония на Бетовен, над низостта на еснафите, които мразеха комунизма, но обичаха неговите началници. Еснафи, които не смееха да опровергават силата му, макар че подло я източваха, а сега храбро я храчат. Още тогава ти казваше: “Вече се размножават недоразвити мозъчни апарати и тиражираните граждани!” Изтръпвах, защото винаги съм смятал и ще продължавам да смятам, че съм част от цялото.
Приятелю, искам да те запитам, защо паразитната номенклатура предаде социализма? Дали само от алчност, за да запази натрупаното от гърба на народите? Тези, които ни преследваха, че не сме достатъчно верни на комунизма, днес крещят: “Долу социализма!” Нали великият Джек Лондон казва, че има само един строй за всички хора на тази планета - социализъм. Но в първата битка с Желязната пета ще бъде смазан, за да възкръсне след столетие и помете отровната плесен. Защо трябва да чакаме столетие? Не помогнахме ли и ние на Желязната пета, не ласкаем ли нейната смазваща верига, под която гинат милиони и блести развратен лукс? Невинните детски очи вече са просмукани от златния телец, в плен на омайващия живот, който им предлага - филмите, игрите на богатство, наркотиците, секса, оголен до извращение. И ранната импотентност, основна хранителна среда на капитала за производство на проститутки и пушечно месо. Виновен съм! - кънти в моя отхвърлен свят вик от океана и винаги ще бъда, защото съм звено от очевидно повредената човешка природа. А ние с теб вярваме, поете, и ти ме убеждаваш:

Опровергават комунизма (...)
А комунизмът
стои над нас като небе.
Прощава ни греховете,
но не и разпиляната вяра.
(“Вяра”)

Вярата е голямо нещо, тя е необяснима, прониква дълбоко в поетичните ядра на човешките неврони. Ядра, заложени в нас срещу заразната себичност от Космическия творец, създал великолепното тайнство всеки от нас да бъде неповторим. И зараза, и серум! Това не е ли изборът? И защо толкова трябва да се лутаме, когато пътят е показан от Омир, Шекспир, Толстой, Балзак, Гьоте, Достоевски, Чехов, Хемингуей, Ван Гог, Леонардо, Бетовен, Моцарт, Ботев - третия бряг на реката.
Затънали от двата бряга на реката, ние, хората, се сражаваме в подвизи един срещу друг и потъваме в кръв от мерзости, без да знаем, че нищо не зависи от нас. А може би Творецът ни показва, че всичко е в нас? Човекът е осенен от космически страх, усещам го не защото е близо краят, а защото на другия ден няма да грейнат лъчите, няма да видим отново хората, няма да ни има и това е непреодолим ужас. Затова се мятаме между Хамлет и Ричард, затова се смятаме част от Иисус и Юда, от Цезар, но още по-пристрастно от Брут, който дупчи с непоносимо упорство Цезаровата слава. Аз, човекът, съм герой на подлостта и наследник от коляното на завистта. Аз пуснах бомбата над Хирошима и плачех със стопените хора, защото бях разбил атома под звуците на Лунната соната.
Приятелю Чавдаре, не успях да нарисувам твоя портрет:

Челото - восък, нажежен от слънчева лава,
мозък стопен.
Очите хлътнали, тъмни,
Едър шрифт - некролог.
Не успя ветрилото лекокрило
да издуха саждите лепкави
от зимния ден.
(“Художник”)

Сега като крадец се промъквам в твоята близост, та да си побъбрим, че животът не е литература и онова, което пишем, не става така в живота. Но защо тогава живота го пишат великите, на които ти изпрати пространни послания, влезе в кръвта на Шекспир, Толстой, Достоевски, Чехов, Петьофи, Вапцаров, Шейтанов, Емилиян Станев, Далчев, Томас Ман...
Анархистичен, ревностен, ти сподели идеите на големите и ги оспори. Защото си един от шестте милиарда неповторими. Ти въздигаш Бога и го громиш. Аз не вярвам в него. Ако го имаше, щеше ли планетата да я залива на вълни кървавото насилие? Ако Бог спре смъртта и на едно дете, чак тогава ще сваля шапка и ще забия чело в пръста.
Религиите, поете, са измислени от ума на звяра да потискат с кадифена ласка и кинжал. Но те раждат Вярата, така както след полета на лъжите долитат ластовиците на истината. И тази голяма Вяра при теб не ще секне, защото огнените ядра на твоята поетична душа са неизтребими. Именно от тях струи огромна енергия на гняв и обич към себеподобния. Затова понякога си саркастичен, ироничен, подозрителен, но социално отзивчив, мъдър, справедлив и нежен. Причината е, че си предан на революцията, а тя е спирала от първия вик на живота.

Динозаври мили,
някога бяхте чудото на природата -
небостъргачи на праисторията.
Сега доказват, че сте изчезнали
след биомутации, катастрофи...
А вие просто се уморихте
да бъдете млади!
(“Остаряване”)

Мъдрецът Кольо Георгиев ме съветва: “Не се опитвай да оправяш света, след като не си убеден, че можеш да станеш по-добър от околните”. Аз му отвръщам: “Ти защо си по-добър от нас?”
И в твоята поетична сила, Чавдаре, откривам един от отговорите: тя се пренася от ядрата във всичките твои творби.
Понякога си мисля, че ако ти забранят да пишеш, край с теб. Ти си превъзмогнал богинята смърт, която ни изравнява. И измъкваш живота изпод огъня на алчността и финикийските знаци.
Какво се опитваш да направиш? Възможно ли е да слееш живота с поезията? Не! Но се опитваш! Тъкмо това е вярата, и тя пулсира в твоите стихове: за човека, мъченика, преродения Христос.

Инквизиторите свършиха своята работа.
Прибраха се при жените си
и целунаха невръстните си деца.
А в килията плесенясала
момчето издъхваше (...)
До него нощта побеляваше:
палачите готвеха
безутешното утре.
(“Безутешното утре”)

Твоята голяма Вяра блика, според мен, в световното стихотворение “Извор” и като река се влива в човешките изпитания:

Когато си най-отчаян, вярвай най-силно.
Повтаряй непрекъснато: “Ще оживея! (...)
Тогава ще разбереш, че всъщност не ти си отиваш,
а някакво изхабено оръдие на живота.
И ще видиш в себе си ябълков ураган,
морското синьо на залеза непресъхнал,
и дете, което само тебе обича,
и земя - топла и истинска -
готова да те прегърне.

Творението ти е повеля да крачиш сред калта на страданието и да се взираш в звездите. То е гордост за всички нас. Според мен ти показваш невероятна воля да продължиш живота и след смъртта.
За поета няма трагедия, всичко е диалектика - между живота и смъртта, той е светлина от фара на духовността. Това не е утеха и ти пишеш на Вапцаров:

Защо отминавате с небрежен жест;
животинската алчност?
Тревожеше ли Ви неизвестността -
надеждата и познанието?
В това ли е Вашата мъдрост -
Да храниш с кръвта си семената
на Вярата?
(“Писмо”)

А към Гео Милев:

Но вчера е трябвало да заплащаш
за всяко излитане в пространствата
на близкия МАЙ
с кладата на смърт пожелана.
(“На поета със стъкленото око”)

Поете, казвал съм ти, че ти като траулер минаваш в живота, обираш сътвореното от човешкия дух и му даваш мощната сила на твоите поетически ядра, това е твоята образна система - хаос и разум.
Ти се опита да ме отървеш от примитива и ме посъветва, както прави професорът със студента:
“Пиши, все едно че раздвижваш персонажите през стъкло”. Какви персонажи, какви герои имат писателите! Лев Толстой е Ана Каренина и Пиер Безухов, а Пушкин, Мопасан, Сервантес... всичко е трансформация на една неповторима енергия, попаднала в не толкова здрава душа. Братко, нима ние не създаваме свят, който за нас е реален, макар и да има твърде малко общо с живота? Нашата душа сякаш не осъзнава какво прави, освен да изригва вулканично от огнените си ядра, нещо, което не подлежи на обяснение...

Над нас е отчаянието - нашата нация загива? А ти тръбиш:
Ще издържим. Жилави сме.
На клада са ни изгаряли.
Продавали са ни на пазари,
нанизани на синджир.
Безоки са ни оставяли -
войници на Самуил.
И песни хайдушки сме пели -
за смърт или за раждане.
Ще издържим.
Жилави сме.
(“Ще издържим”)

Вярвам ти, защото и на операционната маса си издържал. На тебе мога да кажа всичко. Вярно, понякога в своята безпомощност съм те нагрубявал, но ти си разбирал патологията на отчаянието ми.
Твоите поетични творби са любов към България - свидната ни Родина. Те ме връщат към миговете, когато на хиляди мили съм се давил в океана да грабя от неговата щедрост и той ме пощади. Може би се смили над силния ми порив да се завърна в Родината, какъвто и да бъда - хамалин, миньор, арматурист, руган от моите братя, но да пия от ручеите ти, майко Българийо. Да бродя сред горите и търся билки и гъби, да дишам невероятния озон на Витоша и се гмуркам в тихите южни заливи на Черно море.
Тази любов може да усети всеки, когато е далеч от Родината. Ти си я усетил в Унгария и Русия, може би по-иначе. Това е вяра в мъжете, жените и децата на България. Тя е мотивирана от нашата древност, държавност, минало. При теб е ашладисана с висока култура, която очертава крупна личност, достойна за всяко отечество. Разбира се, не чакай признание, гениалният Мелвил го е рекъл: “Ако някой очаква признание от своите съвременници, той е идиот”.
Но все пак сме хора и можем да си кажем някоя заслужена добра дума. За мен ти си духовен анархист - това ми харесва, за теб човекът е над всичко, едва ли политиката, с която се занимават четиринайста категория особи. Обърни внимание, ако някой способен хирург или инженер, даже писател, се включи активно в политиката, той често става калпав. Защото за разлика от поезията, живописта, музиката, медицината, математиката и прочие, политиката, по-точно политиканството, е нужна дейност, в много случаи е убежище за негодника. Това е една целесъобразност, която награждава играчите с пари или с куршуми. Журналистка запитала един лидер, при това левичар, като дойде неговата партия на власт, какво ще стане? Той отговорил, че наред с осъщественото по-добро, хората от неговата партия ще имат по два автомобила, две къщи и банкови сметки, а може би и по две жени, пошегувал се той.
Но някои наши другари не се шегуваха. Начело с Белязания конник и пияния мужик, те ни харизаха на Желязната пета. А може би нямаше друг път, чувам думите на острия социален критик, писателя Димитър Вълев: “Моряк, не е ли безмислено да застанеш пред Гестапо и да викаш “Смърт на фашизма!”
Но ще те питам, Чавдаре, защо обречените Ботев, Вапцаров и Гео знаеха, че ще загинат и въпреки това... Значи не са достатъчни само огнените ядра на словото. Тези поети притежаваха и непреклонност на духа, хигиена на поведението. Ето защо стоят толкова високо. Показаха ни как се изгаря за Родината. Те ме смаляват и ме карат да се прислушвам в слабия вътрешен глас: “Моряк, ти и твоите съратници просто си живеете живота. По-добре замълчете и наведете глава. Човекът наистина е Бог, както изрича с нотки на скепсис Чавдар Добрев”.
Поете, може би не съзнаваш своя заряд да пръскаш светлина за хората. На човечеството, както вметва Николай Петев, до ден днешен са му поникнали само няколко зъба. Докато си напълни устата, то може би ще изгълта дори и себе си.
Твоята Вяра е огромна. Твоето писане е жажда за живот, а при мен е обратното. Твоето писане е свидетелство за живота, за неговите фантазии, защото той, животът, е над всичко. И никакви икони и религии не могат да спрат борбата в името на Вярата. Това те кара да бродиш с траулера си в човешката душа и винаги, все по-безкрайно, да откриваш себе си. Ти си роден за това, учил си и го правиш. Аз бях от другата страна, сред онези, които сътворявахме блага, а те ви позволяваха да пръскате светлина. Когато дойдох при вас, разбрах, че всъщност съм разрязана на две ябълка, както казва големият белетрист Янко Станоев, и никога няма да мога да събера отново двете й части.
Нерядко усещам лична вина за предаването на социализма. Изгаря ме болка, че не успях да загина за моите идеи, защото избрах живота пред идеала, проумял, че човекът се намира по-горе от свинята и по-долу от ангела.
Вие ми дадохте светлина, връщам ви я! Но защо се изяждате един друг, братя и сестри, когато има трилиони звезди, за всекиго по няколко хиляди, даже милиони? На нашата планета най-неизчерпаема е славата и тя е най-чистият мотив: Живейте всеки в своята слава и нека никой не е по-добър от останалите... Жалък е нашият живот, но неповторим.
Ядрата на твоята поезия тръбят към световния разум, те са над идеологиите и религиите и с участта на изранения интелект доказват, че човекът все пак е Бог. Такива примери на съвестта намираме в твоите “Окосена болка”, “Сфера” и “Камбанен свод”, в твоите “Възхвала на разума” и “Разстреляна носталгия”.

Не мога да се отрека от тебе, Разум -
заслон срещу страстта да се самоизтребваме.
Не мога да се отрека...
Душата ми разцъфва и хората се будят от сънища
върху студени камъни.
И плава нашият ковчег към новите земи...
И гълъбът със клонче от маслина се завръща.
Ще бъдем, знам. На острова, на който ни очаква
Свободата.
(“Възхвала на разума”)

Какво по-справедливо доказателство, че българската поезия има всеобщо, би могло да се добави - планетарно звучене, че нейните рицари и амазонки са звездни разбойници, отдавна разбили световните хранилища, посипали ги с огнени ядра. Всичко е сторено, само светът трябва да ни го признае, а той, днешният свят, иска бели робини за забави и гениални поети да го възпяват с песни.
Но тая няма да я бъде! Всяка империя рано или късно загива, особено тая, която се е залавяла с нас. Може би сърцеведът писател Йордан Вълчев е прав, като напомня, че с прабългарското си потекло сме в основата на живота и творчеството на това земно кълбо.

Приятелю Чавдаре,
Въпреки философското ти проникновение в стихотворението “Реквием в червено” (“Пустиня е земята, не е рай,/ и смисълът, заровен в нея, е нищожен - / черупчица на орех, проядена от катерица...”). Въпреки твоя красив ум, дори когато тялото изстива и “само разумът целомъдрен събира дрипите на опита”. Дори и тогава ти подпалваш поетичните ядра в прослава на Човека:

Роден си да летиш (...)
От смърт белязан,
благословен за труд,
ела на нашата земя,
ти -
син на двама грешници,
изкупили безсмъртната любов-познание.
(“Човек”)

Така с Вярата си, поете, оплождаме Живота.

Твой Тодор ВЕЛЧЕВ-Тато
Започнато 1980 г.
Реализирано 2006 г.

Нагоре
Съдържание на броя