"Нова Зора" - брой 15 - 17 април 2007 г.

Дъщерята на Клио
Васил КОЛЕВСКИ

На 26 март т.г. по Българската национална телевизия бе показан “документалният филм за Вера Мутафчиева “Дъщерята на Клио”, както нееднократно преди това бе анонсирано по телевизията.

“Дъщерята на Клио” изпуши пред зрителите цяла кутия цигари и през кълбетата дим разказа как са я тормозили, как са й пречели тия проклети комунисти!
Но нека отворим “Речника по нова българска литература” (изд. “Хемус”, 1994 г., издание на Института за литература при БАН, където Вера Мутафчиева е била професор). Там четем: “Мутафчиева Вера Петрова (28.3.1929 г., София). Дъщеря на историка проф. П. Мутафчиев. Завършва история в СУ (1951 г.). Асистент в Ориенталския отд. на НБКМ (1950-1955 г.), аспирант по османска история в Института по история при БАН (1955-1958). През 1958 г. защитава канд. дисертация на тема “Феодалната рента в Османската империя 11-16 в.”. Н.с. и ст.н.с. 2-ра степен в Института по история (1958-1966 г.) и в Института по балканистика (1966-1979 г.); ст.н.с. (от 1980 г.). През 1978 г. защитава докторска дисертация “Кърджалийско време”. Директор на центъра за древни езици и култура към Комитета за култура (1978-1980 г.) и на Българския изследователски център в Австрия (1980-1982 г.), секретар на Съюза на българските писатели (1982-1986 г.). През 1979-1991 г. работи в Института за литература при БАН, през 1991-1992 г. - в Центъра за демографски изследвания, от 1992 г. - в Института по история.”. Мутафчиева е член-кореспондент на БАН.
Малко са българските писатели и историци с такава биография!
По-нататък в речника се разглеждат издадените 28 книги от Мутафчиева, като се изтъква нейния талант в белетристичните произведения и приноса й в изследвания в областта на историята. Някои от тези книги имат по няколко издания, преведени са и са издадени и в чужди страни. Нека не броим милионния тираж на тези книги. Това може само да ни радва. Вера Мутафчиева е безспорно добър писател. Нека да не надничаме и в кесията й. През “проклетото комунистическо време” авторите получаваха прилични хонорари, не като сега, когато трябва да плащат самите те, за да издадат книгите си.
По-важно е друго. Какво е писала Мутафчиева до 10 ноември 1989 г. и какво след това?
Нека разгърнем книгата й “Алкивиад Малки”, издадена през 1975 г. Тя е посветена на положителния герой (не слагам кавички) от онова време, разузнавача, човека от “тихия фронт” (срещу тия хора сега се води цяла кампания!). Няма да проследявам сюжета на книгата, няма да преценявам нейните качества. В случая ме интересува позицията на авторката, нейното отношение към главния герой, към времето, към събитията: “...заринати в бомбени развалини улици, бомбени трапища, из които бликаше като сирашки изобилен плач водица, а вода в тръбите нямаше. Градът смърдеше със сто хиляди клозета, триста хиляди души стояха на опашки с ръждиви кофи и нащърбени кани. Тази вода те не успяваха да превърнат в друга, чаени листчета не бяха докосвали от години, вкусът на захарта бе забравен, кафето приказка от хиляда и една нощ” (стр.92).
Това представлява София през 1944 г., когато побеждава Отечественият фронт. Това всъщност е обобщаваща картина на цялата страна. Неведнъж и дваж в спомените на главния герой за детството и по други поводи авторката показва мизерията, която души народа.
Какво става след 9 септември 1944 г.? “Пет години по-късно. Из града се тътреха селяни в шаяк, наследен от дядо, в нещавени цървули - те продаваха тънка и жилава сланина, повече сол отколкото сланина, срещу половин градска заплата за кило, а търсеха да купуват купонен хляб. В напъна да се отърси от хилядолетния нагар на синорите земята сякаш беше се обърнала с дъното нагоре, та не щеше да ражда... Праз и зеле, малко ряпа - оттогава престанахме да ядем праз, зеле и ряпа, понеже им се наядохме завинаги” (стр.92-93).
“Още три години. Жените вече имаха по два комбинезона, новородените получаваха истински пелени - те така и навлязоха в живота, повити в чисто бяло, докато на родителите им все още по много не достигаше: ток, захар, гьон, домати, жилищна площ, вълна”. (стр.93).
“Още три години. Да, вече имаше. Имането идваше някак неравномерно, с трусове и блъскане, то се появяваше от единия край, а изтичаше от другия, помагаха му, стиснали зъби, като внасяха по една заплата за новия завод или копаеха по един месец безплатно... Сетне вече го обърнахме на супермаркети и битови механи, на международни курорти с бар-казина, на ежемесечни фестивали и много естрадни певици.
Ония, които петнайсетгодишни бяха стояли в опашка за вода с ощърбени кани, които нямаха свое кътче за домашни упражнения в обща стая, завършиха университет с по две бригади годишно, преминаха аспирантура, добре облечени, комфортно пътували, чели в мраморни библиотеки, а сега бяха преситени от зло и добро старши научни сътрудници.”
Ето това е реалната картина на онова време! И главният двигател в развитието по конституция и реално бяха комунистите. “Тия хора до днес не смогнаха да осъзнаят, че именно те извършиха дело, равно по значение с откриването на огъня и по-историческо от историческите битки” (стр.8).
Това може да потвърди всеки от нас - съвременниците на това време, на тия събития. Това казва умният, безпартийният Алкивиад: “Въпросните години вие употребихте да кооперирате и механизирате селото, да индустриализирате и модернизирате производството. Това изискваше всички средства...” (стр.90).
Но в резултат на всичко това изостаналата някога България се нареди на 27-мо място в световната ранглиста. Сега сме някъде след 72-то място, сред полуколониалните народи от третия свят...
Но как Вера Мутафчиева след 10 ноември оценява миналото и настоящето на България?
Нейното интервю “И Петър Първи, и Ахмед Трети” (в. “Народна култура”, бр.32 от 7 август 1992 г.) е посветено на колективната история на България, в която проф. Мутафчиева ще пише за времето на турското робство у нас. Едва ли е нужно да се казва колко проблеми съществуват в българската история от онова време, които рикошират и в нашата съвременност. Но историчката предпочита да започне и да акцентува върху друго. (Спомнете си разказа на Мирча Кришан за краставицата!): “Що ли ще бъде - заявява тя - ако един ден битието на България от последните петдесет години историците ще установяват по отчети от партийните конгреси и пленуми?”
Тая ирония, това негативно отношение към половинвековната нова история на България пронизваше и целия филм “Дъщерята на Клио”. Когато водещият й зададе въпроса какво ще каже за годините след 10 ноември 1989 г., тя с мефистотелска усмивка заяви, че големите събития, революциите са съпроводени и с негативни неща, плявата изплува на повърхността...
Да, това е така. (Думите са на друг човек, но да не говорим за това...). Защо обаче със същия подход тя не оценява и това, което стана след 9 септември 1944 г. При това след Девети България, както вече отбелязах, бе издигната на 27-о място в световната ранглиста, а след 10 ноември 1989 г. тя бе разрушена, ограбена, продадена... И това, което стана, не беше никаква революция, а стопроцентова контрареволюция, реставрация.

Какво да кажем за опита на Мутафчиева да реабилитира Димитър Общи, да го издигне и постави редом с Левски?! И двамата били революционери. Разликата била само в стратегията, която отстоявали. Левски бил за тайни революционни комитети. На съда не издава нито един от тия комитети, нито един от участващите в тях, който още не е бил разкрит от турците. А Общи искал да “вдигне шум”, да чуе Европа колко много българи се надигат за борба и издава... издава всичко, което знае - за комитети, хора и пр.
В древността един римлянин се провиква: “О, времена, о нрави!” Ние какво друго да добавим? Че времето ни обръща? Но докога?..

Нагоре
Съдържание на броя