|
Вече в няколко броя публикуваме поредицата “Голямата лъжа”, за да опровергаем с числа и факти и да разкрием полуистините, неистините и откровените лъжи в поредицата “Власт, пари, комунизъм” на в.”Труд”, която едноименното издателство наскоро издаде и в отделна книга.
“Власт, пари, комунизъм” целеше да замаже очите на народа за причините за сегашното му положение, като посочи измислен виновник. И още една задача си поставя тази скромничка книжка на голямата лъжа - да подмени историческите факти с лъжата, че през 1989 г. България е била в икономическа катастрофа и че причина за нея била БКП и лично Тодор Живков.
Големият интерес на читателите на “Нова Зора” ни накара да продължим да опровергаваме лъжите, онези, големите лъжи, с които ни облъчват медиите и политиците в своя наемен поход срещу народа. Облъчват ни, за да не разберем или да забравим истината за всичко, което се случи през т.нар. преход, който постави на колене българския народ, и който заплашва държавата ни да изпадне от историята.
Днес започваме поредица статии за един от най-оспорваните и най-оцапани с лъжи периоди от най-новата ни история - управлението на БСП през 1995-1996 г. Това, че СДС и обслужващите го икономисти и политолози умишлено насаждат лъжи за това управление, е разбираемо. Но защо БСП срамежливо мълчи и досега, защо и досега не е дала оценка за това управление? “Нова Зора” ще се опита даде отговори и на този въпрос.
В този брой продължаваме поредицата “Голямата лъжа” със свидетелствата на авторката Невена Гюрова. Това, че тя е била главен съветник в пресслужбата на правителствното на Жан Виденов и че изнася факти, които никой друг никъде не е написал, е само достойнство на един свидетел от първо лице.
"Зора"
|
За управлението на Жан Виденов са изречени и изписани толкова лъжи, че се смята едва ли не за признак на лош вкус всеки опит за обективен анализ - както на управлението, така и на причините за падането от власт. Всъщност и думата “падане” е лъжа - властта бе сдадена, но не от Виденов. Обаче за това по-нататък.
Основните “грехове” на Виденов бяха два:
- Опитът да води независима българска политика в защита на националните интереси.
- Опитът да се спре разграбването на България от страна на групировки, групи и отделно взети лица.
Това не можаха да му простят външни и вътрешни фактори, включително и в самата БСП.
Всъщност тогавашното СДС не бе никаква опозиция на властта. То бе в насипно състояние и трябваше да решава вътрешните си проблеми. Истинската опозиция на Жан Виденов се намираше вътре в БСП и неин идеолог бе покойният Андрей Луканов.
Самият начин на съставяне на кабинета изначално връзваше ръцете на Виденов за пълна самостоятелност. Близо половината министри му бяха наложени от крилото на Андрей Луканов и в един или друг момент буквално предаваха своя министър-председател. От етични съображения няма да споменавам имена, но първият знак за начеващата битка (която Виденов не желаеше да води, но му бе наложена) бе историята с “Бялата книга”. Написването на такава книга, която да разкрие завареното от БСП във всички области на обществения и икономически живот на страната бе обещание от предизборната програма на БСП. Виденов възложи на министрите - всеки за своя ресор - да направи анализ на завареното и после тези анализи да бъдат обединени от пресслужбата в цялостна книга.
Близо месец повечето министри буквално не си мръднаха пръста, а останалите дадоха формални или безлични кратки текстове. От тях не само “Бяла книга”, ами нищо не ставаше. На няколко правителствени заседания Виденов искаше от министрите да си свършат работата - но резултат - никакъв.
Тук трябва да засегна един друг широко разпространен мит за него - че бил авторитарен, едва ли не диктатор и командвал, без да се вслушва в чужди мнения. Като пряко работила с него, мога да свидетелствам, че това е пълна лъжа. Колкото и странно да е, Виденов бе либерал по нагласа и демократ по убеждения. Неговият възглед за управлението се основаваше на един принцип - делегиране на права и отговорности. Което ще рече - всеки да си върши работата в своя ресор, за което има пълни права да решава как, а от друга страна, всеки да носи отговорност за свършеното или несвършеното.
Виденов не се бъркаше в конкретната работа на министрите си, камо ли да отнема техни права. И сега няма да се намери министър от неговия кабинет, който да опровергае този факт, дори и тези, които и днес удобно са наместени във властта.
Може би някои негови личностни характеристики допринесоха за формирането на мита за авторитаризма му - сравнително слабата му комуникативност. И затвореност. Той не обичаше фамилиарниченето и твърдо разделяше работата от личните отношения.
Но нека се върнем към “Бялата книга”. Идеше месец, а работата бе до под кривата круша. Това го притесняваше и ядосваше, защото БСП бе поела този предизборен ангажимент, а Виденов бе човек, който твърдо държеше обещанията и ангажиментите да се спазват - независимо за какво. Между другото тази непримиримост към неизпълнените обещания също допринесе за мита за авторитаризма. След като се убеди, че не може да разчита на министрите си, той се реши на нестандартен ход - пресслужбата да напише “Бялата книга”. И тъй като, естествено, пресслужбата не разполагаше с конкретни и пълни данни от ведомствата, а също така в нея не работеха специалисти по отделните ресори, така че тя да бъде написана на публицистичен принцип, сиреч като журналистически текст.
Съзнавайки слабата си икономическа компетентност, в пресслужбата взехме друго нестандартно решение - да се обърнем към външен журналист, специалист в икономиката. Отидохме с молбата си при Григор Лилов, един от най-добрите български журналисти и чест му прави не само че прие тази огромна задача, а и че я свърши буквално за няколко дни, работейки и по нощите.
Получи се добър и интересен текст, който бе анализ не само на завареното от кабинета на Беров, а на целия преход от 1990 до 1995 г.
Анализът бе безпощадно точен и обективен, като Лилов не спестяваше и отговорностите на БСП за грешките, особено на двете правителства на Андрей Луканов, както и за компромиса, направен със Закона за земята, който се оказа пагубен за българското селско стопанство.
Виденов нанесе саморъчно известни поправки, но като цяло хареса текста и го внесе на заседание на правителството.
Реакциите бяха нееднозначни. Някои министри го харесаха, други имаха възражения, но най-остри бяха реакциите на вицепремиера Кирил Цочев и на външния министър Георги Пирински. Цочев като вицепремиер в кабинета на Беров смяташе, че критиките към този кабинет засягат и него. А Пирински?.. Нямам друго обяснение за него освен това, че като твърде приближен до Луканов беше против сериозните упреци срещу двете негови правителства през 1990 г.
Въпреки това “Бялата книга” бе приета на първо четене, като се направиха препоръки какво да бъде променено и така редактирана, да се внесе на второ четене за окончателно приемане. Поради това и сега трябва я има някъде в архивите на Министерски съвет като официален документ, разглеждан и приет на правителствено заседание.
И тогава започнаха проблемите. Върху Виденов бе оказан силен натиск, главно от страна на Луканов, който дойде лично в Министерския съвет - меко казано - в бясно състояние. Пирински заплаши с оставка, ако този документ бъде приет. Няколко дни Виденов бе мрачен като черен облак - трябваше да вземе решение какво да прави, а решението не бе лесно. Като цяло той приемаше философията на книгата, а от друга страна - не бе човек, който с охота влиза в битки. Това е също един от митовете за него - че търсел непрекъснато конфронтация с кого ли не. Виденов винаги търсеше да постигне възможния компромис, стига той да не нарушава основни принципи на БСП.
И така, след няколко дена труден размисъл, Виденов се отказа да води битка, изтегли документа и от материалите на министрите бе сглобена една безлична и доста необективна “Бяла книга”, приета без проблеми от Министерския съвет, но непредизвикала особен отклик в обществото.
И досега смятам, че това бе кардинална негова грешка. БСП бе в началото на управлението си и самият той се ползваше с огромно доверие не само в БСП, но и в цялото общество. Ако бе настоял да се излезе с първоначалния документ, това щеше да предизвика трусове във върхушката на БСП, тъй като щеше да засегне хора от червената олигархия, но огромната членска маса щеше да приеме истината и щеше да застане зад Виденов. И това можеше да е начало на обновлението на партията, по-скоро на върхушката й, която по-късно изигра фатална роля не само за него и за правителството, а и за цялата страна.
Поради склонноста си към компромиси и нежеланието за самоцелни битки, той не прие този вариант. Мисля, че не оцени, че една такава битка не би била самоцелна, а принципна - за това каква партия е БСП - на трудовите хора, или на шепа олигарси. Проблем, който и днес не е решен и който, смятам, тепърва ще ражда горчивите си плодове.
Но този компромис не бе оценен от Андрей Луканов и приближените му, които го приеха като признак за слабост. От друга страна, обаче ясно си дадоха сметка, че Жан Виденов не е от тяхната “кръвна група”. И е опасен за тях с принципите и идеите си.
Всичко това в крайна сметка доведе до много проблеми в управлението, някои от които мога да нарека откровен саботаж, а накрая и до оставката на кабинета. Последвалата икономическа катастрофа и сдаването на властта от наследниците на Виденов са неща, пряко свързани със саботажа на вътрешнопартийната фракция.
Между другото, в личен план, пропадналата “Бяла книга” и колизиите около нея костваха немалко и на мен. Андрей Луканов, с когото дотогава имахме нелоши отношения, ме прие за свой личен враг, за което по-късно и аз си платих. Причината бе проста - никой не знаеше, че книгата е дело на Григор Лилов, такава ни бе уговорката с него. И министрите, също и Луканов, мислеха, че съм я писала аз, тъй като бях единственият професионален журналист в пресслужбата. Съобщавам този факт, тъй като оттогава минаха повече от 10 години. Главните засегнати - Беров и Луканов, не са между живите. Другите са добре устроени по фирми и холдинги, банки и в чужбина.
А другото е известно - победи линията на социаллиберализма, сиреч на интереса не в полза на България и народа й.
Но моята лична история няма никакво значение на фона на всичко, което се случи по-нататък през следващите две години и катастрофалния начин, по който завърши управлението на Жан Виденов.
В следващия брой ще разкажем за проекта “Топенерджи”, който с чиста съвест може да се нарече предателство на националните интереси, за проблемите на банковата система, за нейния крах и причините за него.
(следва)
|