|
Вече 17 години ни проглушават ушите с достойнствата на политическото дясно (пространство, ориентация, мислене, лидери, и каквото още ви хрумне). Практиката е малко по-различна - всички видяхме как се разграбва национален капитал и как може да се съсипе една държава. Видяхме как мафия и държава се сливат в единно цяло, разбрахме какво представлява неоколониалната външна политика. (Почти като “гледаш и не вярваш на ушите си”)...
Убеждават ни, че всяка година ставало все по-добре (нищо, че сме безкрайно далеч от равнището на 1989 г.). Само че усещането за качеството на живота е нещо относително. По-точно - съпоставително.
Наистина стандарът (на определено малцинство) се вдигна, но качеството на живот (на мнозинството) падна. Рекламната имитация на пазарни успехи е предимно виртуална, а масовата десоциализация - съвсем реална. Уви, качеството на живот се измерва не толкова с количеството барове и супермаркети, колкото с характера на делничните грижи и социални перспективи.
Не е тайна, че една от важните причини за организирания крах на социализма беше подценяването на консуматорските мераци, които закономерно избуяха в недрата му. Не беше нормално да се произвеждат ракети и танкове на суперсветовно равнище, а автомобилна и домашна техника - на африканско. Антиутопия беше нашият потребителски дефицит, а утопия - лъскавият кореком (и изобщо манипулативната западна пропаганда).
Утопията се премести по рафтовете на моловете и бутиците, а антиутопията - в нашите джобове. Изобилието е нещо хубаво тогава, когато е относително достъпно. Иначе може да стане източник на много по-фатални душевни травми (фрустрации), отколкото съмнителното равенство на дефицита. Не изпитвам мазохистична носталгия по него. Но искам да напомня, че процесите са неочаквано комплексни. Ето - портокали и банани има вече всеки ден. Но пък ябълки трябва да внасяме от Македония!
Справедливият протестен ентусиазъм на хората от 1989 г. беше възседнат, експлоатиран и амортизиран от една синя агитка, която се възползва от масовите антикомунистически настроения за своя партийно-властова изгода.
Няма да коментирам куриозния личностен състав и морално-идеологически облик на тази агитка - както и нейната извънредно поучителна пазарна еволюция. Това е достатъчно подробно документирано в нашенските клюкарски медии.
По-важно е нещо друго. Днешната гражданска умора е пряк резултат от користното експлоатиране - амортизиране на онази - до голяма степен опорочена - гражданска енергия.
Хората видяха как на гърба на техните искрени протести една групичка от ловки политически играчи си изплита кошничката. Младите, които бързо се ориентираха в обстановката, побързаха да емигрират. Все още живеещите в България техни връстници си вдигат адреналина по стадионите или в краен случай - при реклама на лъскав автомобил.
Вавилонското объркване на политическите ориентири доведе дясното до закономерна безизходица. БСП (най-дясната лява партия, която светът е виждал!) анексира голяма част от “изконно дясното” - и така го обезсмисли. Това се отнася както до отделни тактически управленски решения, така и до стратегическата геополитическа ориентация на българския постсоциализъм.
За всеки е ясно, че т.нар. дясно у нас беше създадено и легитимирано не съсловно-икономически, а психо-идеологически. Така да се каже, надстройката изпревари и симулира базата. Повечето “десни” са всъщност бедни хора, които трудно свързват двата края. И се чувстват двойно измамени - и от някогашния комунизъм, и от днешния антикомунизъм...
Ако трябваше да се формира “истинска” дясна партия - по класическия принцип на базата и надстройката, - тя едва ли щеше да надхвърли един процент - заедно с прислугата на вилите и компаньонките.
На този фон затихващите функции на съдебни субекти като Стефан Софиянски или политически адвокати като Петър Стоянов, се очертават безпощадно ясно. Понеже се стремим да бъдем обективни, сме длъжни да кажем, че единственият умен и далновиден политик в дясното засега е Иван Костов. Той направи няколко хода, с които опитва да спаси поне нещичко от разбитото синьо воинство в днешната бедствена шарена ситуация. Консолидира партията си като малка, но много активна (опозиционна) парламентарна бойна единица. Понеже може да му се наложи да скача непосилната вече 4-процентова бариера - се опитва да привлече част от отчаяния (не само десен) електорат с леви лозунги - особено пенсионерски. Защото десни лозунги у нас може да си позволи - лекомислено - само една (уж) лява партия, която разчита на безкрайното търпение на своя инертен електорат. И трето - сполучливо се дистанцира от останалите безнадеждно амортизирани сини лидери... Изглежда, че в обозримо бъдеще И. Костов ще приватизира синьо-десните останки, поделяйки ги - не по равно, а по братски - с “ГЕРБ”.
Засега основната революционна класа в България са пенсионерите. Защото са от друго поколение и имат социални илюзии. Пък и нямат какво да губят.
Какъв достоен и оптимистичен електорален завършек на прехода - нали, господа социолози!
Относно “великите българи”
Връщаме се към този отшумял въпрос, тъкмо защото е отминал - и може по-спокойно да видим неговите плюсове и минуси.
В печата историци и публицисти основателно изтъкват, че “сред отговорилите са по-скоро млади, отколкото по-възрастни; по-скоро граждани, отколкото селяни; по-скоро образовани, отколкото необразовани; по-скоро хора, ако не заможни, то достигнали свободата да ползват компютър или мобилен телефон” (И. Илчев).
Тук се налага да направим една социологическа корекция.
Всички изследователи на общественото мнение знаят, че има една специфична активно-амбициозна група хора, които обичат да се обаждат по медиите и направо се подмокрят, когато чуят гласа си в ефира. Те далеч не са статистически представители на целокупния народ. Те са най-активни при всички медийни ситуации от типа “имате думата”... В случаи като Биг (Вип) брадър към тях се включват множество възбудени тийнейджъри и скучаещи домакини.
С други думи, подобно гласуване автоматично изключва многобройни слоеве от българския народ - по-бедни, по-възрастни, по-необразовани, по-провинциални, по-инертни, с по-скромна техническа екипировка.
Този факт обаче рикошира пряко в резултатите. Констатацията на същия автор, че “великите се създават от медиите, учебниците и художествената литература”, е верен по принцип, но неточен по отношение на отделните групи. Най-подвластни на медиите са по-младите и по-необразованите; художествената литература е по-важна за по-възрастните, които действително са я чели навремето, когато тя заемаше по-важно място в културната йерархия; възрастните хора от провинцията са по-консервативно (не-естрадно) настроени... По-любопитното е, че в тази класация се очертава един характерен конфликт - между културна традиция и медийна актуалност. Засега - и слава Богу! - първата се оказва по-силна.
Разбира се, такава класация не би трябвало да се прави, без да се уточнят - задължително - някои елементарни параметри - като опозициите живи-мъртви; рейтинг-паметник; медийна популярност-национална значимост и т.н. Но неяснотата е удобна, защото ражда куриози, а Шоуто трябва да продължи.
Организаторите определено са се грижили повече за шоуто. Но - от друга страна - нали това е игра, а не социологическо проучване - въпреки, че може да се интерпретира и като такова.
В това няма нищо необичайно - такава е медийната практика по света. Пък и играта е взета от Би Би Си!
Най-лесно е евтиното подгавряне с куриозните съседства. Но при статистическите изследвания подобно удивление, е инфантилно - например като неособено интелигентното възмущение на Кина Андреева (ДСБ), че “диктаторът Живков изпревари Калоян, Крум и Йоан-Асен”. (В класацията има къде-къде по-големи куриози!).
Достатъчно известна е професионалната закачка - че статистиката е такава наука, която - ако ти ядеш месо, а аз - картофи, аргументирано доказва, че двамата общо ядем месо с картофи...
Без тези (очаквани) куриозни комбинации играта щеше да бъде по-възпитателна, но по-скучна и непривлекателна. Като всяка дидактика. Без конфликт, изненади и недоразумения няма развлечение...
И все пак - има ли някаква полза? И какво е съотношението между ползата и вредата? (Ползата от есемесите няма да коментирам).
Въпросът неизбежно ще остане отворен, защото еднозначният отговор е невъзможен. Да, има опошляване, но има и полезна информация. Това все пак е някакъв начин да се привлече вниманието на младото поколение към един сериозен въпрос, който - ако бъде поставен наистина сериозно - ще се окаже непривлекателен като полезните, но безвкусни зеленчуци. По този начин мнозина от онези наши по-млади съвременници, които почти не отварят учебник, а ако изобщо четат, то е съвсем друг тип литература - са научили за някои важни български имена - от редицата на наистина достойните. Другата редица те познават достатъчно.
В съпоставка с резултатите от същата игра в други (ама съвсем европейски) страни, българите като че ли са проявили повече разум и културно-историческа отговорност. Нека не се самооблъщаваме, че това се дължи на нашата изконна културност. То е по-скоро резултат на сравнително по-краткото (17-годишно) глобалистично медийно облъчване на българския народ, което все още не е успяло да затрие важните национални стожери, трасирани от миналото.
Не вервате ли? Тогава помислете - какъв ще бъде резултатът от същата игра, ако се проведе след 20-30 години!
Каква според вас ще бъде класацията?
И дали ще бъде на кирилица?
I don’t now…
|