|
Преди петнайсетина години литературният критик, литературният историк и изследовател Свилен Каролев в поредицата на БАН издаде една обстойна анкета с Петър Караангов. В нея между многото друго поетът си мечтаеше някога от своите стихосбирки да си направи едно избрано, което може и да не е хронологично, но да бъде от него си композирано, обобщено, избрано - да бъде като негов поетичен автопортрет.
Ето го този автопортрет, разкошно издание на “Захарий Стоянов”, автопортрет на един от най-интересните български поети от втората половина на двайсетия век, един от най-развълнуваните и вълнуващи анализатори на това време и най-яркият словесен живописец, най-цветният български поет.
|
Казвам тези кратки определения твърде категорично и твърде в началото на моите думи, но не се колебая, защото обичам поезията на този автор и за да я заобичам, той ме е засипвал през годините с рой доказателства за художествената й мощ. Тя е богата на мисли, изказът е изящен, фразата е естествена, звучи на сладък български език - разговорната ритмика те води в диалог с автора очи в очи, образът ти дава простор за въображение отвъд дословните думи, всичко е казано интимно и доверчиво с некрещящи декларации, а с багрена реч, в която има внушаваща мелодия.
Големият руски поет, тогавашният главен редактор на “Новый мир” Александър Твардовски, като идвал в редакцията с тежка чанта с ръкописи, които бил чел в къщи, вадел някой от предложените за печат романи и казвал обичайната си фраза: - Пагадаем поглядим, что нам скажет Никадим. И започвали разговорите. Да "пагадаем" и "паглядим" какво ни казва Петър Караангов със своето избрано.
Улеснен съм да подкрепя началните си определения за него със сума ти доказателства от страниците на поетичния му том.
Той е цветен поет: при него лопените са есенно златни, дъжд баирите мие, жълт минзухар блясва в яворова кория, греят червени прежди по каменлии къщи, зад хълма глинен свири самотен влак, жена с червени обувки и червена чантичка го очаква всеки ден, всеки ден го посреща и изпраща без да очаква някого, там птицата е със златна човка, а под нея кършат рога млади елени. Там бадемите с розов пушек прииждат от хоризонта, времето се мери от минзухар до минзухар, лятото пасе конете си по хълма, паун разперва опашка зад моста, яловите крави яростно газят есенните праскови, слънцето залязва зад крайречните орехи, по нашите градски металически обуща съхне кръв от пъдпъдъци, вечерта люлее жълти лампи в късните дюкяни, оркестър свири в градчето, наречено провинция, някой пее “лампата, масата, чашата с бирата, хей”... Бялата къща глинена вървяла, вървяла, вървяла, цялата земя минала, под баирчето спряла, а пък баирчетата светят прашни като училищни глобуси, но се надигат да видят, че тъпанът е луна от ярешка кожа и като гръмне, люлее цялото градче, а като се заслуша това градче в песента за Иван Шишман, две слънца греят и две месечини, два се байряка веят - един цървен, други - зелен.
Кои са тези градчета, в които скита само поетът? Кое е това градче? То е заветното място - от едната му страна Беласица, от другата - Пирин, от третата Огражден, от четвъртата - Али ботуш. Там е вековният чинар насред Свети Врач (аман от нашите пренаименования), там ручат топли извори с вода от 86 градуса, там таят легенди византийски мозайки.
Към този заветен кът бягат от чуждото владичество дедите и бащите, от милия Кукуш бягат родителите на Караангов, изоставят праг, стряха и дом да стигнат “горна Бугария”, защото сладко е да дишаш свобода. Защото “Бегайте да бегаме, гръчката кавалерия иде, ке ни изколе”.
Петър Караангов казва “аз не мога да напиша нито ред, ако не си го представя зрително”. И ние зад неговите редове зрително си представяме юначния юнак, ранения млад Стоян, който лежи на Беласица и моли сестра си да му донесе студна вода от бел Дунав. Защото малкото градче е родна люлка, но люлката българска за поета е и там, където тичат уличките на Трявна, свети мелнишката луна, минзухарите със своите златни куршумчета пронизват снеговете на българските планини, белее Балканът, плиска Черно море, езерата повдигат снежните си клепки да пратят водите си към нашите бегонии, мъжете се връщат при жените си и през нощта пружините на леглата звънко пеят, има надежда пред всеки праг да кривне дъгата си подкова от кон.
Мама става във тъмното, излиза навън,
после отново се връща във къщи;
пали кандилото, казва:
“Духа долният, морският вятър.
Ставайте! Пролетта е дошла!”
Ето ви региона на поета. Не, това е само привидно. Макар че там е така привлекателно. Бяхме там със Станка Пенчева на гости. Мама Велика и татко Киро бяха още живи и читави. В уютната кухничка къкреше тенджерката. - Готово е, каза мама Велика, ке му сложам дафиново листе. Излезе на двора, в двора им растеше дафиново дърво, откъсна пресни дафинови листа, изми ги и ги сложи под капака. Да ви даде господ слука някога някъде при такива добри хора да топнете залъка си на такава сладка трапеза.
Казах ето ви региона на поета. Но ще повторя: не, това е само привидно.
Да, шарен е човешкият живот и на поета понякога в душата му е пусто като в училищен двор в неделя, горчи му небето, той ще простене “Сляпа майко, бяла Беласица”, но от дън клетките ще се обади кръвта българска, която остава, която е блага. От преданията и страданията на бежанското минало ще отзвънява и ще отзвънява винаги една трагика, която е и героика. И поетът който може от един хълм, от една улица, от едно градче да извиси образа на Родината, родината да види кръга на времето и света ще може да ни предупреди нас, континента, земята, човечеството, вселената, че е гибелно това обратно броене, което води към нулата. Защото е път към нищото. И вижда друг по-светъл символ - как от оръдейното дуло бяло гълъбче литва като в латерна магика. И ни казва “дано не се окажем по-стари с още една война”. И ни казва, че “животът се измерва не с годините, а с дирята оставена след нас”.
Слушал съм неведнъж чудесното актьорско изпълнение на поемата на Караангов “Ахилесова пета” от Продан Нончев. Говори се, че ще я чуем и сега. Но разбира се, забележителна актьорска интерпретация е възможна там, където има такава словесна партитура. Там няма външна красивост, Караангов бяга от гладката красивост, от гоблените и от рицарските замъци, при него искри светлата хармония на природата, той е сред оголените жици с високо напрежение на съвремието, в което иска да спаси континента от забрава и да ни внуши, че “градовете са големи не със своите площадки, а със своите поети”.
Така се твори поезия, така се пишат стихове при нашето печално днес, когато духовното е тикнато в девета глуха, когато вкусът, художествената висота, подборът боледуват, застрашени от количеството любителство и графоманство, когато по думите на поета “побеснялото човечество крещи, кръщавайки най-известните си проститутки с имена на мадони”, когато се шири тържеството на кича, на субкултурата, на мелодии от няколко тона, които пълнят скали и екрани с ширпотребски продукт, а вестникът на писателите в броя си от предния четвъртък ни радва в стихотворението “Хотелско” с ей такава изящна словесност:
Предмет на аклиматизация
чрез повсеместна изолация.
Уютна стая, асансьор,
чаршафи чисти, няма спор!
Обслужване като за ВИП,
забравяш и за птичи грип.
Сериозно ви казвам, не в хумористичната си страница, в страницата за поезия. Добре че издателство “Захарий Стоянов” държи ниво в качествената подборка, издава стойностна продукция, създаде поредици, в които съхранява най-ценното от творчеството на българските писатели.
Ярък пример за такова присъствие е двутомникът на Петър Караангов. Аз се разприказвах преди всичко за поета, а във втория му том е неговата пиеса “Състезанието”, негови студии, статии и портрети на наши и чужди писатели, негови бегли и небегли профили за имена като братя Миладинови, Иван Вазов, Димчо Дебелянов, Гео Милев, Елисавета Багряна, Димитър Талев, Валери Петров, Павел Матев, за негови полски приятели Ярослав Ивашкевич, Карол Войтила - Папа Павел ВториІ, Тадеуш Ружевич и други.
Там са статиите за неговото творчество на Петър Динеков, Кръстьо Куюмджиев и Свилен Каролев, там са неговите позиции в интервюта и отзиви, негови филипики, неговата публицистика за парещото последно време, за което той казва в стиховете си “рони моето лято”, трябва всичко да си кажем, защото скоро ще почнем да се разотиваме.
Така е, поете, и това ще стане, но както се пее в песента - то ще стане някога, но не сега. Този втори том ярко допълва авторския и гражданския портрет на Петър Караангов.
Тук ще направя за минутка една вметка.
Напоследък четох един ръкопис, едно томче друго избрано, което мисля, че също ще защити името на издателството. Там поетесата разказва как капитан Енглендер, когото Ботевите четници принуждават незаконно да спре “Радецки” при Козлодуй, та този Енглендер, когато вижда как момците целуват земята за свобода, на която са тръгнали да мрат, застава мирно на своята палуба и им отдава чест. Поетесата ахва от почуда как когато си тръгва от града на поета, за миг щяла да пропусне да види как “звезди обсипват свода небесен”, радва ни със спомена как дядо й се среща с Яворов, който е в един чирпански файтон, удивително съвременно ни рисува как гълъбчето вади от под крилцето си своя часовник, вижда, че е време да загука и загуква, справедливото слънце се надига над софийската улица да огрява до обед четните, а след обед нечетните номера. Тази посестрима на нашия поет е Лиана Даскалова.
В поезията на нашия поет има история, има народна съдба, има Отечество с изстрадал народ и с природа, на която всеки би завидял - за дъжда й, преди да стане сняг, за есента й, в която дърветата съзнават, че имат златно минало, а планината бяло бъдеще, за зимните недели, в които ветровете с тромпетите си тръбят зимни химни, жените ги слушат със скръстени ръце, на които блещукат фалшиво златни пиринчени пръстени. Какво малко градче, какъв “Мъничък свят”, както бе казал Георги Райчев и каква планетарна космогония в поезията на Петър Караангов.
С една поетика, която е само негова, в която той мина на пръсти покрай строгия сонет, в която се сбогува с изсечената строфа, залюби се с асонанса, насели стихотворенията си с по-свободен синкопиран стих, избра си негова си ритмическа структура. Той плаче за простреляните два бели лебеда, иска да спаси хубавия бял свят, живота, континента, иска да спаси континента от забрава, който е такъв и такъв и такъв, но на който все пак той сваля борсалино.
Поете, аз съм с бяла гола глава, няма как да ти сваля борсалино, но за твоята дарба божия, за твоята поезия ти поднасям в този хубав ден една българска роза от мен.
|