"Нова Зора" - брой 16 - 24 април 2007 г.

Митовете и лъжите за Жан Виденов и неговото управление
Невена ГЮРОВА
Продължение от бр. 15

В миналия брой разобличихме някои от митовете и лъжите, свързани с управлението на Жан Виденов, според които правителството на Демократичната левица и лично той са основният виновник за икономическия крах в началото на 1997 г. Днес продължаваме с един от най-големите приписвани на това управление “грехове” - обвинението, че то е съсипало банковата система и е предизвикало финансова криза през 1996-1997 г.
Тъй като темата за банките и тяхна сатанинска роля в разрушаването на българската икономика и държавност е твърде дълбока, сложна и специфична, оставяме отворени страниците на в. “Нова Зора” и за други мнения, анализи и експертни становища по засегнатите проблеми.
За една толкова сложна сфера като банковото дело усилията на редакцията и на Невена Гюрова са все пак недостатъчни.

"Зора"

През 1995 г. банките бяха неспасяеми - заяви Жан Виденов като свидетел по делото за фалита на Туристспортбанк. Мнозина финансови спецове са съгласни с него. Но как и защо се стигна дотук?
Периодът 1991-1996 г. бе период на “източване” на активи. По време на т. нар. преход ролята на банковата система в българската икономика беше или подценявана, или преувеличавана. В продължение на години тези институции бяха използвани не само като механизъм за поглъщане на спестяванията на граждани, но и за облагодетелстване на определени политически и икономически фигури и организации. Обирането на индивидуалните спестители беше само върхът на айсберга.
До 1996-1997 г. в българската икономика имаше значителен и неефективно управляван държавен дял. Натрупани бяха много активи, които при съществуващия дълбок конфликт на интереси и възприетия курс към "демократичен капитализъм" се прехвърляха по най-различни начини от баланса на държавата към частното потребление. Банките, според експерти, бяха активни участници в процесите на преразпределение - най-често чрез отпускане на принципно, а и реално, несъбираеми кредити. Тази дейност беше подпомогната и от липсата на ефективен банков надзор.
На практика правителствата и БНБ в този период пожънаха плодовете на едно безотговорно отношение към банките, ако може да се опише така меко политиката към тях. Стимулираната инфлация и последвалата обезценка на националната валута принуждаваха правителствата, с подкрепата на БНБ, да се включват активно на пазарите, а нарасналото търсене на пари завърташе още по-силно колелото на инфлацията.
Различни фактори подготвиха този резултат. Вместо финансово посредничество, банките активно участваха в декапитализацията на икономиката. Много от тях, особено малките, трудно се различаваха от т.нар. финансови пирамиди. И се налага въпросът: Кой позволи банковата криза да се случи? Когато говорим за банковата система, основната отговорност лежи върху тези, които създават нормативната база - парламент, правителство и тези, които отговаряха пряко за банковия надзор. Именно банковият надзор трябваше да налага стабилност и доверие в банките и да предприема всички мерки за ограничаване на възникналия системен риск.
Банковият надзор обаче не съумя (поради неопитност, политически натиск, лоша законодателна основа, понякога и неприкрита корупция) да въведе принципите на прозрачност в банковата система. За правителствата банковата система бе източник на финансиране, а БНБ - зависима институция. На практика тези институции показаха неспособност да решат два много важни за прехода проблема. В дългосрочен план от тях се очакваше да проведат решителни икономически реформи, включително приватизация, либерализация и налагане на пазарните принципи.
Втората пропусната задача бе да създадат институциите, които прилагат правилата на така наречената пазарна икономика.
Централно място в тях се пада на банковата система. Вместо това правителствата, а под техния натиск и БНБ, заложиха на експанзионистична монетарна политика, която в комбинация с чисто българските особености в поведението на политическия елит предопредели логично кризата от 1996 г.
Една от митичните фигури на деформираната и мафиотизирана банкова система бе личността на проф. Тодор Вълчев, а за неговата роля в ерозирането на българската икономика, а оттам и държавност, може да се напише цяла докторска дисертация, че и научноизследователска студия.
След като спечели парламентарните избори през декември 1994 г., Социалистическата партия декларира старт на радикална икономическа реформа. Привлечен бе чуждестранен капитал, който поддържаше валутния курс стабилен. Централната банка обаче не регламентира увеличението на чуждестранните активи и паричното предлагане нарасна по-бързо от инфлацията и реалния растеж.
През 1996 г. Централната банка продължи да печата пари и да рефинансира търговските банки, натрупали лоши кредити. През 1996 г. средната лихва на държавните ценни книжа достигна 262.8%, а разходите за лихви достигнаха 63.5% от всички разходи на бюджета. В края на 1996 г. бюджетът бе неспособен да обслужва държавния дълг и еднократно монетаризира всички плащания.
Паричното предлагане почти се удвои и продължи да расте и в началото на 1997 г. Така щатският долар поскъпна почти шест пъти от края на 1996 г. до средата на февруари 1997 г.
Истинските реформи в българския банков сектор стартираха малко преди 1989 г., когато социалистическата централизирана банкова система беше заменена с двустепенна - централна банка и търговски банки, повечето от които създадени чрез трансформиране на бившите клонове на БНБ и ДСК. Първоначално новосъздадените банки функционираха на базата на Правилника за банките, приет в средата на 1989 г. Две години по-късно тяхната уредба беше разделена. През 1991 г. беше приет Законът за БНБ, който послужи като основа за създаване на формално независима централна банка. Формално, защото в практиката през целия този период до 1995 г., а и по-късно, тази независимост беше фактически нарушавана чрез оказване на законов натиск (посредством Закона за държавния бюджет) върху БНБ да отпуска кредити на правителствата.
Изграждането на нормативната база за развитие на банкова дейност протече в условията на мащабна финансова либерализация.
Първите стъпки в тази насока се изразяваха във формалното оттегляне на държавата от административното определяне на лихвените проценти по депозитите и кредитите, освобождаване на цените, замяна на фиксирания с плаващ валутен курс, либерализация на външната търговия, премахване на държавния монопол върху търговията с чужда валута. Постепенно се премахнаха кредитните тавани и други непазарни мерки за “борба” с инфлацията, които не постигнаха никакъв значим резултат. Наред с това нормативната база беше допълнена с нов закон за счетоводството (1991 г.), търговски закон (1991 г.), поредица закони за чуждестранните инвестиции (първият от тях приет през 1991 г.) и т.н.
Съгласно Закона за БНБ (юни 1991 г.) БНБ формално се обособи като независима от правителството централна банка. Основната й задача бе поддържане на вътрешна и външна стабилност на националната валута.
БНБ получи значителни правомощия, най-важни от които бяха правото да разработва и провежда национална парична и кредитна политика и да установява и поддържа международен (валутен) резерв. В закона ясно бяха определени взаимоотношенията на БНБ с държавата и търговските банки. Ръководството на банката се отчиташе пряко на парламента и имаше точно определен мандат. Не се предвиждаха възможности за предсрочно прекратяване на правомощията на членовете на УС по политически причини. Това позволи на БНБ в периода 1991-1996 г. да разработва и провежда в голяма степен самостоятелна парична политика и политика по отношение на структурата на финансовата система чрез лицензионни режими, но тази политика не винаги кореспондираше с политиката на съответното правителство. Липсата на собствени валутни резерви обаче ограничи избора на валутен режим и възможностите за въздействие на БНБ при избрания от правителството (ПМС 15/8.02.1991 г.) режим на плаващ валутен курс.
За финансовия и за банковия сектор прекалено либералната лицензионна политика на УС на БНБ не бе полезна. Като основна слабост се открояваше фактът, че БНБ не изработи дългосрочна стратегия за провеждане на своята лицензионна и парична политика. Управителният съвет се подчиняваше на групови и конюнктурни интереси. Доведените до фалит банки бяха поставени в условията на „меки бюджетни ограничения”, вместо да бъдат заставени да съберат вземанията си. Главната стратегия на търговските банки (след приемането на Закона за опрощаване на „лошите кредити") след 1993 г. се заключаваше в трупането на нови лоши кредити, които „чакат” за ново опрощаване и превръщане в държавен дълг. Всичко това доведе до непосилно за бюджета увеличаване на държавния дълг, и следователно до огромни тежести за населението.
Законът за банките и кредитното дело (март 1992 г.) регламентираше банковите сделки и банковата тайна, най-общите правила за учредяване и управление на банките, за тяхното лицензиране и надзор, за водене на банковата отчетност, за взаимоотношенията на банките с техните клиенти и за някои специфични изисквания при осъществяване на банкови сделки. На банките се позволяваше да управляват инвестиционни портфейли, а изискванията за капиталовата адекватност и големите и вътрешни кредити съответстваха на препоръките на Базелската банка за международни разплащания. Едва с приемането на ЗБКД (Закон за банките и кредитното дело) през 1992 г. се създадоха условия БНБ да започне да упражнява и банков надзор.
Вредна роля изигра забавеното създаване на Сметна палата. На 2 октомври 1991 г. ВНС прие Закон за Сметната палата. Седмица по-късно, под влияние на финансовия министър Иван Костов, вместо да го публикува в Държавен вестник, президентът Желев върна с Указ 319 Закона за сметната палата в Народното събрание „за доизкусуряване”. Така в продължение на пет години страната остана без контролен орган върху дейността на държавните финанси и на Народната банка.
БНБ бе единствената институция в България, оставена на пълен самоконтрол. Централната банка и цялата банкова система на страната не се управляваха от Управителния съвет, нито от Пленарния съвет, нито от Народното събрание, нито от Министерския съвет, а от някаква нерегламентирана групичка извън БНБ, извън парламента и правителството на България. Резултатите бяха трагични.
Като отложиха създаването на Сметна палата, управляващите от 4 правителства и 3 парламента нарушиха изискването на чл. 22, ал. 1 от Закона за БНБ - вътрешният контрол върху финансовата дейност на банката да се осъществява от главен ревизор, назначен от Управителния съвет след одобрение от председателя на Сметната палата, а отчетите по бюджетните разходи на банката да се проверяват от комисия, назначена от същия председател. Умишленият отказ от контрол доведе България до нова, още по-тежка национална катастрофа, която се изразява в стотици милиарди загуби и кражби. Демографски и морално това означаваше, и означава и днес, битова и духовна мизерия и несекващ срив.

(следва)

Нагоре
Съдържание на броя