"Нова Зора" - брой 20 - 22 май 2007 г.

Слънчевият мъжки глас на поезията
Странички за Андрей Германов
Найден ВЪЛЧЕВ

- Ела - казва ми редакторът на вестник “Нова Зора”, - ела да поговорим за Андрей Германов: годишнина от смъртта му се задава, кръгла годишнина от рождението му...
Да, Андрей си отиде през май, в тази 2007 година можеше да вдигне чаша за своите 75 години. Но не бе му съдено. Откъсна се ненавършил и петдесет, замлъкна един от светлите и тъжни гласове на българската поезия, угасна една от нежните и гневните мелодии, в която се възпяваше цветчето, птицата, живота и ненавистно се жигосваше нечовеколюбието, измамата и коварството, вещаеше се “смърт на вълците”. Секна един от силните гласове на нашата лирика, който в началото пристъпваше бавно и тихо сред по-шумните си връстници, но крачката му беше стабилна, тежка и равноускорителна. Погледнато от днешния ден, е странно как през 1957 г. Георги Джагаров чете в Съюза на писателите доклад на младите поети, а Германов не се споменаваше, как сме отпечатали в списание “Септември” подборка от 30 млади автори, а Германов го няма. Нали е далече от София, учител в провинцията... Дори в 1962 година в статията на Пенчо Данчев за младата поезия го няма. Но в 1968 година същият този Пенчо Данчев дойде на работа в редакцията на списание “Септември” и ми вика: "Знаеш ли, аз в последните години малко се бях пооткъснал от поетите - какво ново, какво интересно и какво значително?" Говорихме дълго, донесох му цяла чанта разни книги, разменихме думи за различни поети. Идва един ден и сияе: - Какъв солиден поет бил станал Германов. Браво на Андрей!
Той наистина вече бе показал своето можене, изявил се беше като автор, умеещ да види явленията, да осъзнае идеите, да ги въплъти в художествен изказ. В стиховете му се открояваха релефни образи, живописни рисунки, показваше се като певец на делничния свят, на безшумния подвиг, на когото крясъкът е по природа чужд, помпозността му е противна, биенето по гърдите би го огорчило, далече е от елементарността и веселяшкото викане на ура, при които щръква лекомисленият удивителен знак.
Ако светът се обитава от две категории хора - искрени и ловки, битието им съпътстват позиции и пози. Андрей щеше да живее искрено и честно при позициите, щеше да заявява че “самоубийствено” ще живее, под “яростно слънце” ще блъска, сред “взривни зони” ще върви с “душа незащитена”.
Така го и проживя този живот, този спонтанен и дълбок автор - физиономичен, емоционален, образен и мисловен, с устойчив характер и с ярка багра. Поезията му е естествена и земна, нещо първично и сочно я кърми със силните си сокове на живота, на делника на хората и затова тя е сладка, горчива, лютива, солена, стипчива, но никога дестилирана, безцветна и безвкусна. Нещо подемно я извисява над факта и явлението на деня, за да бъде тя съвременна, актуална, мащабна.
Поетът ни говореше топло, сърдечно, човешки, неговата щедра ръка на художник ни даряваше и светли детски рисунки с цветни тебешири, и прозрачни въздушни акварели, и тежки, плътни мазки на широка четка. Иван Николов писа някъде, че когато сме го носили в ковчега, съм казал: - Тежка беше думата ти, Андрей, тежиш на раменете ни и сега.
Кой от критиците не писа за него, кой не отбеляза одъра и хармана, ракетните жироскопи и клеветомери, към кого от чуждите поети не посегна преводачът Андрей Германов, как се прегърна със стиховете на Григор Пърличев... За поезията му са казани и ще бъдат казани още много думи, защото тя е с траен отзвук, спечели много почитатели, нека има много интерпретатори и анализатори.
Като свидетел на дните му аз ще разкажа тук само за някои наши общи пътувания, за това как той реши да превежда Сергей Орлов, как се захвана с беларуския “Зубър”, какво стана след това. Такива бележки също допринасят за очертаване на авторовия портрет.
Беше през 1970 година, когато за Москва тръгвахме със стария Сидер Флорин - побългарения руснак от Днепропетровск, с Андрей Германов, Кръстьо Станишев, Йордан Милев, Никола Инджов. Джагаров - председателя на Съюза, определи за водач на делегацията Инджов, но той щеше да се отдели, та си избрахме за отговорник “най-младия” - Андрей. Пък и по тогавашно правило - водачът трябваше да бъде партиен член. В Москва, още докато си чакахме куфарите, попитаха “Кто глава делегации?” и понесоха Андрей по списъците. И съобщиха: “Прибыла болгарская делегация во главе с Андреем Германовым”. За главата на делегацията - самостоятелна стая. Другите по двама.
На четвъртия-петия ден със самолет само за нас отлетяхме за Уляновск, стария Симбирск. Към стотина души - преводачи, руски поети, теоретици, организатори. В самолета нашата група сме насядали почти компактно един зад друг. По едно време към нас се приближава някакъв отговорник с папка в ръка, оглежда ни и се спира пред олисялата глава на Сидер Флорин:
- Болгария. Это Вы Андрей Германов?
- Нет - отговаря Флорин.
- Кто Андрей Германов? - пита човекът с папката.
- Я - отговаря Андрей.
Човекът стои малко учуден, оглежда ни пак, трудно му е да възприеме “аномалията”.
- Вы действительно Андрей Германов? - пита чиновникът.
- Да - с хитро пламъче в очите загадъчно усмихнат отговаря Андрей.
- Это точно, что Вы глава делегации?
- Кажется.
- Нет, надо точно. Ребята, я серьозно...
- Тогда точно.
Поетът Петър Вегин, който превеждаше някои български автори, приятел на Андрей, прикрепен към нашата делегация, се смее:
- Андрей, им не вериться, что ты можешь быть главой делегации!
Така или иначе Андрей получава програма за дните в Уляновск, за мероприятията, в които ще участваме, списък с номерата на стаите в хотела. Главата на делегацията - в самостоятелна стая.
На срещата с председателя на градския съвет от нашата страна ще присъства един човек - главата на делегацията. В литературната вечер в театъра от българската делегация ще участва един човек - главата на делегацията.
- Вие не знаете какво значи система! - пояснява ни патилият и препатил Сидер Флорин. А Андрей:
- Хубаво ме наредихте вие, но и съпровождачката на унгарците е много хубава. Полуунгарка, полуеврейка, живяла в Лвов, учила в Латвия, сега е рускиня от Москва.
Пристигаме в Уляновск. Във фоайето Андрей ме дръпва встрани:
- Бачо Начо, я да дойда аз при теб, а да оставим дяда Флорин в моята стая.
- Готово!
Казваме идеята си на рецепцията.
Що ни трябваше да питаме! Флорин е подразбрал за нашата безобидна диверсия.
- Вие не знаете какво значи система! - повтаря той.
Но отиваме към асансьора. Момичето няма да дойде да ни проследява я! Хвърляме чантите си и дръпваме завесата. Прозорецът гледа към Волга. Какво ти към Волга - към безщрая.
Хубави бяха дните в Уляновск. Както и онези, когато тръгвахме по дългия маршрут за Псков, Новгород, Санкт Петербург. Два големи автобуса - единия за преводачите от капиталистическите страни, другият - за социалистическите. Бяхме се поопознали, напъхахме се с чехите, поляците, сърбите (Андрей дружеше с тях), с унгарците, с монголците в автобуса. Ще тръгваме, ще тръгваме, но нещо се бавим. Идва отговорник и пита:
- Тук ли е делегацията от Югославия?
- Тук е.
- Вашите места са в другата кола, моля последвайте ме.
Голям смях падна в нашите закачки към югославяните - капиталисти ли са, социалисти ли са...
В тогавашния Ленинград ме намери моят вече отдавнашен пирятел Сергей Орлов:
- Довечера - казва - изоставяй всички официални вечери и мероприятия и си ни на гости. Ще те чакаме в Виолета, ще поканим и Миша.
- Ще взема още един от нашите поети - му казвам.
- Пожалуйста.
Андрей отлично знаеше автора на “Его зарыли в шар земной... солдат без званий и наград...”, вечерта гледаше с удивен поглед горялата му в танка кожа, караше Дудин да каже стихотворението си “Соловьи”, после пак дълго разговаряше със Сергей и в среднощните хотелски часове ми каза:
- Този човек аз не мога да не го преведа.
И го преведе.
Друг път бяхме с Андрей в Беларус и когато в университета той прочете стихотворението си за беларуските снегове и за Зина, студентките се изпотрепаха да тичат за автограф, за адреса, за телефон, “если можно”... Живеехме в хотел “Минск”. Известно е, че през войната целият град е бил сринат, а виж - затворът, който беше срещу нашия прозорец, беше оцелял. Разговаряхме в стаята с отдавнашните си приятели Нил Гилевич, Анатол Вяртински, Генад Буравкин, Васил Зуйонок, разпитвахме за новостите.
- Най-новото у нас е най-старото! - казваше ни Нил Гилевич - Язеп Семяжон публикува “Песен за зубъра".
- Кой е този Семяжон? - питаше Андрей.
- Ами този, който има седем жени! - смееше се и продължаваше игрословицата Гилевич, а аз добавях на Андрей, че познавам от отдавна симпатичния, тихия, скромния ерудит Йосиф Игнатиевич, който за беларуската литература беше перо със значение. Полиглотът беше превеждал Шекспир, Байрон, Бърнс, италиански поети, френски поети, Марк Твен, поляците. И ето че сега беше публикувал дългогодишния си труд, превеждайки от латински една поетична хроника, за която бях чувал да се говори, но за която дотогава знаех малко.
- Основа на основите! - казваше за “Песен за зубъра” Анатол Вяртински, Андрей дигаше и събираше гъстите си вежди и любопитството ни нарастваше.
Когато гостите си отидоха, гледахме към просторния площад, към столичния съвет, към университета, виждаше се червеният католически кастьол “Симон и Алена” - прекрасна гледка, а обърнехме ли поглед към другата страна - озъбваше се старовремската обла кула на затвора и Андрей съчиняваше:
- Това е, братче. Там - пей, студентска младост, там - моли се и пали свещички, ако не те е страх, че ще те видят, там - въздишай в тюрмата, затворнико. Животец! Хрускаше любимите му “хлебци”, развяваше си “эстонский сыр”, рисуваше дебелите зидове на затвора, огромната порта и си пееше:
Солнце всходит и заходит,
а в тюрьме моей темно...
Разлиствахме и четяхме “Зубъра”. За пушчата, за лова, за войниците, за смелите и страхливите, за нрава на бизона. За престъплението и наказанието, за княза и за болярите, за святата Божия майка.
- Аз това нещо ще го преведа! - пална се Андрей както при срещата ни със Сергей Орлов.
Не му се удаде да довърши всичко до край. От онази стая срещу минския затвор беше минало много време. Делникът беше ни грабнал с делничните си грижи.
- Аз онова нещо го чопля от време на време - ми казваше Андрей, - но така, между другото. - Докато веднъж в болницата ми вика: - Бачо Начо, една заръка ще ти заръчам. “Зубърът” да не остане недопреведен!
Не бях отдал особено значение на тези думи.
Те зазвучаха съвсем иначе, когато Андрей се откъсна от нас. Пак минаха много години, докато през 1998 година “Песента за Зубъра”, преведена от Андрей Германов и Найден Вълчев, стигна и до българския читател.
Румяна Недялкова от Трявна ме питаше преди време: “Кое е първото нещо, което изниква в паметта Ви при споменаване името на Андрей Германов?”. Отговарям й тук с думите, че чувам слънчев мъжки глас, който ме отвежда към дните на шаечните момчета, опива ме с пиршеството в селската гостилничка с една копърка, сияе по пъстрите панаири, където се пилеят каймета, каймета, люлее ме сред пейзажа на Лонгоза, на полето, на Балкана и ме хвърля в дълбочините на човешката душа.
Душата, която съзнава, че в този свят оня, който има топла къща, не прави бунт, че в този свят косът може да бъде чут, но може да бъде и изяден.
И добавям определението, което бях казал за Първан Стефанов и което повтарям и за Андрей Германов:
Той никога не беше шлагер, но беше винаги поет.
И виждам щастливата му съдба в това, че заради ръката му на художник и нравствената му душа бъдещето ще го цени повече, отколкото го ценяха житейските му дни.
Нагоре
Съдържание на броя