|
„Опасно е за нас американците да вярваме , че можем да спечелим всяка война по всяко време”, предупреди през лятото на 2003 г. американският военен историк проф. Лорънс Фридмън. Бързата победа в Ирак, каза той, не означава нищо - много по-сложно е да се постави под контрол завзетата територия. И се оказа прав - на 1 май 2003 г. президентът Джордж Буш обяви края на войната в Ирак, а на 10 януари 2007 г., демонстрирайки собствената си слабост, трогателно призна вината си за провала!
Остава открит въпросът защо американската армия не може да победи „избрания” от Вашингтон противник? В очертаващия се дефицит на енергоресурси военно-политическото ръководство на САЩ реши да установи пълен контрол на Големия Близък изток, един от ключовите енергийни суровинни райони. В похода си американското командване стъпи на стратегическата инициатива от 11 септември 2001 г. и на опита от водените до този момент локални войни.
|
Въоръжените сили на Америка възложиха големи надежди, на военната техника и технология. Съвършеното въоръжение подклаждаше в американските войници усещането за непобедимост. Но се оказа, че в противоборството тук изтребителят или атомната подводница са неадекватни, те просто не са нужни.
Новите високоточни оръжия позволиха на американците да приложат стратегията и тактиката на безконтактната война. Противникът се удря по важни цели от дистанция, заставя се да вдигне ръце и да моли за пощада. Този вид война започна да се експериментира през 1991 г. в Персийския залив, после в Югославия и отново в Ирак. По време на първата война иракски войници излизаха от бункерите, вдигаха бели знамена и се предаваха дори на безпилотни разузнавателни самолети. Но този път нямаше масово вдигане на ръце, иракската армия заедно с населението оказа жестока съпротива, а след предателството на генералите при Багдад просто изчезна, за да се появи по-късно, но в нова роля. Безконтактната модерна война на американците не даде очаквания резултат - иракчаните продължиха да се съпротивляват.
По време на войната в Югославия победата беше постигната без употреба на сухопътни сили, сега тяхната роля нарасна, но структурата им не съответства на опасностите. Кампанията в Ирак показа, че танкисти и артилеристи са принудени да водят боеве като обикновени пехотинци, без да имат съответната подготовка и тренираност. Американският подполковник М. Уилкокс сравнява това положение с Гъливер, вързан от лилипутите.
Добре натренираната в локалните конфликти американска военна машина се оказа лице срещу лице с някакво архаично по организация и манталитет, слабочувствително, но свръхиздръжливо и притежаващо фактически неизчерпаеми регенеративни възможности ислямско партизанско движение. Вместо умиротворена територия, която да стане образец и пример за ефективността на американския модел за „експорт на демокрация”, американците получиха огромна зона на бойни дествия, където заедно с въвличането им в наказателни операции расте хаосът и загубите, които вече са над 3000 убити и над 10 000 ранени.
Превъзходството в огневата мощ доведе до големи загуби сред гражданското население, което разшири политическата база на антиамериканската съпротива. Непродуктивно се оказа решението на Пентагона да не спазва Женевските конвенции за отношението към лицата, подозирани в терористична дейност. В резултат съпротивата към интервентите се разширява.
Във всяка борба най-важното е да се постигне морално превъзходство. Моралното превъзходство да нападаш, се нуждае от солидна защита пред собствените войски, собственото население, съюзниците, ръководството на противника, населението на противника. Тук американското ръководство допусна неприемливи „пробиви”. И ето че над три години светът наблюдава как една велика сила безуспешно се опитва да установи контрол над две малки държави - Ирак и Афганистан - и как от това нищо не се получава.
Американската военна машина завзе чужди територии, без да знае какво да прави с тях. Търпи стратегическо поражение, стеснява се контролираното геостратегическо пространство. В историята има само един случай, когато демокрацита е установена със сила - Германия и Япония след Втората световна война.
Иракчаните и голяма част от света възприеха разгрома през 2003 г. като агресия. Днес Вашингтон открито признава, че не са имали никакви планове какво да правят след отстраняването на Хюсейн. Окупация на страната с крайно недостатъчни сили, неспособност да прикрият границата на Ирак от нахлуването на терористи, липсата на „План Маршал”, пълно неразбиране на сложностите в междунационалните и кланови противоречия - ето част от основните груби грешки на Вашингтон. А и манталитетът на арабите се оказва различен от този на немците и японците. Иракчаните бързо загубиха битката на бойното поле, но развърнаха широка партизанско-терористична война не само срещу окупаторите, но и един срещу друг.
Като задълбочават анализите си за провала, наблюдатели сочат грешката на Колин Пауъл, когато заявява, че САЩ се намират „в състояние на война” с терористите. Преди да изрече това заклинание, държавният секретар е трябвало да проучи по-внимателно трудовете на професора от Американския университет за национална отбрана Мартин Либицки, който доказва, че войната срещу тероризма е неефективна главно поради това, че военната структура на Америка е утвърдена в епохата на студената война и е подготвена към протовопоставяне на армии и държави. САЩ отговарят на днешните предизвикателства като “държава”. А тази война е срещу “недържавни” сили. Генералът добре знае, че целта на всяка война е да се ликвидира противника. Уви, не се наблюдават признаци за „ликвидиране на терористите”.
Има и още нещо, промени се и понятието победа. По-рано за това беше необходимо да се разбие армията на противника или да се окупира неговата територия, днес подобни успехи не гарантират победата. Военният конфликт може да продължава с десетилетия без перспективи за постигане на мир.
В „битката за разпространение на демокрация по света” Вашингтон не можа да си избере „подходящ противник” и въоръжените му сили се оказаха неподготвени за сблъсъка основно с две категории изключително опасни врагове - истински вярващите, фанатиците и антиподите им, лишените от убеждения, от страх пред закона, нормите и принципите на цивилизацията. Движещата сила и за двете категории врагове е ненавистта.
Противникът е непознат за американската армия, тя не е обучена и готова да воюва с него. Редакторът на британския всекидневник "Спектейтър", Матю Данкона, сочи, че терористите водят психологическа война на изтощаване, призвана да вкара Запада в „състояние на ужас”. Става дума не за „студена война” казва той, а за „война с хладно изпотяване”, която ще продължи десетки години и изисква велико търпение.
“Въпросът за противника трябва да бъде поставен на по-дълбоко ниво - пише офицерът от американското разузнаване Ралф Питърс. - Ние сме длъжни да изучаваме умовете и душите на ожесточилите се хора, опитвайки се да ги разберем на такова ниво, което нашата цивилизация игнорираше в продължение на две хилядолетия.” И той насочва вниманието към социалния аспект - разделянето на човечеството на бедни и богати, което води до сблъсъци. Авторът описва чувствата на бедните: “Америка, която те виждат, богата и солидна, не може да не бъде хищник. Без да ни граби, тя не би могла да постигне такова богатство. Тя няма право да бъде толкова богата. Несправедливо е, че ние не можем да бъдем толкова богати”. Именно тук според него са корените на ненавистта на мюсюлманския свят.
Четири източника попълват “класата на новите войници”, казва Ралф Питърс: хора от долните слоеве на обществото с главатари от висшите слоеве, прикриващи се с идеологическа риторика, компенсиращи своите жизнени неуспехи с грабеж, насилие, убийства, завземане на власт; младежи, подгонени от разрухата на държавата, разрушени училища, религиозни храмове и културни центрове, разбити семейства, нищета, хванали “Калашников” на 13 години; “патриоти”, дълбоко вярващи в етническата, религиозната или националната изключителност, фанатици, пострадали в конфликтите с лични мотиви да вземат оръжието; “изхвърлени военнослужещи” - офицери, харизматични личности, използвани от държавата и забравени с полезни знания във военното изкуство, изключително опасни потенциални главатари.
Ралф Питърс стига до неутешителния извод, че не само САЩ, но и целият Запад и въоръжените сили на “цивилизованите държави” не са в състояние ефективно да се противопоставят на “класата на новите войници” и установените от тях политически режими. Според него “новите войници” не играят по правилата, не се сражават открито, а се вдигат само ако са уверени в абсолютното си превъзходство. Те воюват скришом, устройват засади, организират провокации, употребяват снайпери, вербуват предатели.
Сблъсъкът се характеризира с аморфни самогенериращи се групи за действие, с техните силно религиозни, морални и етнически убеждения и достъпа им до съвременните системи въоръжения, предлагани на пазара. Тази война по своята форма, подчертава американският експерт, има много общо с амебата, лесно се приспособява и трансформира. Веднъж може да се появи терористична група, друг път - партизански отряд. А партизаните имат едно съществено предимство - целта им винаги е една и съща, важни са не техните загуби, а загубите на противника, за да може той да бъде деморализиран и лишен от увереността в победата. Същността на съпротивата за партизаните е колкото по-продължителен е конфликтът, толкова по-безизходен става той, колкото повече са жертвите - толкова по-големи са шансовете на слабата страна да спечели, а това за тях по думите на Хенри Кисинджър означава победа.
Мирът за “новите войници”, според американския офицер е неприемлив, те се реализират в хаоса, в състоянията на война и бъркотия. Тъй като борбата с тях се води безкомпромисно до смърт: или вие тях, или те вас, въоръжените сили на САЩ, смята Ралф Питърс не са в състояние да отговорят по адекватен начин на този кървав сблъсък.
Причина за провала в Ирак според президента Джордж Буш е отсъствието на достатъчни сили за подавяне на бунтовническото насилие.
Преподавателят от Колежа на ВВС на САЩ Джефри Рикард твърди, че традиционното военно превъзходство няма съществено значение, когато се воюва с дисциплинирани и добре въоръжени бунтовници. И това го доказва войната в Ирак.
В нарастващия сблъсък особено важно е агентурното разузнаване. Акциите на бунтуващите се, техните действия могат да се предвидят само ако има проникване в мрежите им. Но това се оказва почти невъзможно. Американският експерт Валдис Кребс в изследването си „Разкривайки тероростичната мрежа” пояснява, че в терористичните структури най-често липсва формален лидер и строга връзка между началници и подчинени. Много трудно е да се проникне в подобна структура, защото тя се базира на лични симпатиии между терористите. Унищожаването им и ареста на лидера и не могат да парализират действията на цялата структура.
За да неутрализира военнотехническото превъзходство на САЩ, противникът най-често натрапва бой в градски условия, в паркове, по тесни улички, жилищни домове. Иракската съпротива поставя под опасност живота на мирните граждани, деморализирайки “цивилизованите” американски войници.
Експерти продължават да задават все този въпрос как да се реагира, ако противникът стреля прикрит зад гърба на дете? Американците правят грешки, като нанасят бомбени удари в населени места. Само един пример показва, че днешните сухопътни сили на САЩ не са пригодни за бой в градски условия. Основното оръжие на войника, автоматичната пушка М 16, има куршум с твърде висока начална скорост, а и за да причинява смъртоносни рани, жироскопичната му скорост на въртене е подбрана така, че при попадение бързо губи устойчивост и се премята. Това създава опасност от рикошети и поразяване на собствените бойци. Тук е необходимо друго стрелково оръжие, чийто куршуми не рикошират.
В опита си да анализира причините за американските неуспехи член-кореспондент Сергей Рогов - директор на Института САЩ и Канада към Руската академия на науките, припомня, че при планиране на иракската операция министърът на отбраната Ръмсфелд е отхвърлил плана за концентрация на основните американски сили, както това е станало през 1991 г. Пентагонът решил, че иракската армия не може да окаже сериозна съпротива на огневата мощ и напора на относително малката (три пъти по-малка от тази по време на войната в Залива) групировка на американските войски. Генералите явно недооценяват лекотата, с която бе смъкнат режима на талибаните в Афганистан в края на 2001 г. Ученият подчертава и факта, че в резултат на възприетата система на ротация на бойните части - във войната взима участие само около 1/3 от личния състав. В Ирак и Афганистан постоянно се намират почти половината от 43-те бригади на редовната американска армия (една бригада - в Южна Корея и една - в Германия). По-голямата част от останалите бригади, дислоцирани на територията на САЩ, днес фактически не са готови за незабавно участие в бойни действия в Месопотамия, в афганистанските планини или в който и да е друг район на света.
Според член-кор. Сергей Рогов негативна роля играе и принудителното снижаване на изискванията за възраст, състоянието на здравето и други характеристики към наемниците, на което Пентагонът се е съгласил през 2005 г. за да комплектова армията. Около 15% от военнослужещите в Ирак са жени. Във въоръжените сили се отчита падане на дисциплината, ръст на престъпността и дезертьорството. Всичко това води към извода, че професионалните въоръжени сили са слабоефективни за водене на продължителна окупационна война.
Генералът от резерва Роберт Скайлс, бивш зам.-началник на Обединения комитет на началник щабовете на американските въоръжени сили, препоръчва на американската армия да се научи да действа не в различни страни, а в различни общества. Според него понятия като „взаимно разбиране” и „антипатия” се превръщат в оръжие на войната.
Това мнение кореспондира с формулата за водене на антитерористична операция, предложена още през 1952 г. от английския маршал Джералд Темплер, ръководил борбата с въстаниците в Малая: „В тези усилия стрелбата е само 25% от работата. Останалите 75% са привличане на хората на наша страна”.
Преди две години САЩ можеха по-лесно да се измъкнат от капан, като напуснат Месопотамия и накарат Иран, Сирия, Турция и Саудитска Арабия да се сблъскат за Ирак. Не е изключено този сценарии да реализират демократите.
С нескопосната си стратегия Буш-младши и приятели-неоконсерватори днес унищожават еднополюсния свят, сменил двуполюсния в началото на 90-те години на 20 век. Бедата е, че онези, които очакваха възцаряването на многополюсния, не са подготвени за бърз обрат и настъпва откровен хаос. Този процес беше предвиден в трудовете на професора от Калифорнийския държавен университет и Американския военен университет Роберт Дж. Банкер, който подчертава, че човечеството преживява епоха на преход от стабилност към хаос, застрашаващ с разрушение цялостната система на независимите нации-държави.
Днес президентът Буш иска да задържи стратегическата инициатива, завоювана след 11 септември 2001 г. в афганистанската и иракската кампания. Но това едва ли ще му се удаде. Анализатори са категорични - отмина епохата на „Падащите близнаци”. Борбата със световния тероризъм вече не е свещено заклинание, което да сплотява „коалиции на желаещите”.
В тези нови условия България трябва много да внимава, за да не изгори в пламъците на разгарящата се война между исляма и Америка за световно господство, война с метаморфози, включително и с хаотични непредсказуеми терористични атаки.
|