"Нова Зора" - 23 - 12 юни 2007 г.

А какво мисли Русия?!
Минчо МИНЧЕВ
гл. редактор на в. “Нова Зора”
и председател на партия “Нова Зора”

На 4 и 5 юни в гр. Москва се състоя заседание на патриотичните партии от православните страни. В него участва и делегация на партия “Нова Зора”, в състав Минчо Минчев, председател на партия “Нова Зора”, и Ива Вацева, член на изпълнителното бюро на партия “Нова Зора”.
Тук поместваме изказването на Минчо Минчев пред участниците в съвещанието.

Уважаеми дами и господа,
Както е известно, на 17 май опозицията в българския парламент провали ратификацията на договора за нефтопровода Бургас-Александруполис. Разбира се, последва нов опит за ратификация и на 29 май тя бе осъществена. Тук обаче не става дума за една нормална демократична процедура, а за една илюстрация на низходящия път на развитие, нежели на дълбоката криза в отношенията между България и Русия от последното десетилетие на 20 век и първото на 21 век.
Публична тайна е, че България отдавна не е между приоритетите на руската външна политика. Това особено силно се почувства след вестта от върха на Кремълската игла, добила усмъртяваща публичност: “Берите всю заграницу!” Днес българската държавна политика има нова ориентация: България вече е член на Европейския съюз. И на НАТО! С други думи, налице е промяна на геополитическата и културно-историческа същност на ориентацията на България, с всички произтичащи от това последствия, най-важното от които е откъсване на страната от ареала на източноевропейската и православна култура и превръщането й в съставна част на западната католическа и протестантска култура. Това, ако се запази като тенденция, неминуемо ще доведе до загърбване на проверените и изработени български духовни модели през вековете.
Вече 17 години протича процес, в който по чужд сценарий определени среди, с определена възлова роля в политическия живот на България, проектират и провеждат така наречения нов цивилизационен избор. Забележително е, че той се осъществява върху враждебно-конфликтна основа спрямо Русия; като се отхвърля славянско-православната същност на българския народ; чрез разрушаване на сътворения от историята геополитически съюз между българи и руси; на подменяне на менталната същност на българското мироздание.
Лицемерни актьори в българската политика вече повече от десетилетия пропагандират този “нов цивилизационен избор” като някаква идеална цел. Вече се виждат и първите плодове. В резултат на целенасочени действия взаимоотношенията и взаимодействията между българската и руската култура затихват с нарастващо темпо и може да се каже, че днес са в откровен упадък.
Руският език, който дори и в царска България беше задължително изучаван, вече е изваден от програмата за обучение в българските училища; делът на великата руска литература, на фона на субсидираните издания на автори от англосаксонския свят, е нищожен; отсъства руската музика, а в редките случаи, в които се представят руски филми, те са подбрани така, че да уплътняват пропагандната теза за тъмния варварски изток; за Русия, която принадлежи на скитско-номадската, да не кажа варварска, Азия; за Русия, която е органично въплъщение на “империята на злото”.
В ръцете на силите, работещи за пълното цивилизационно откъсване на България от Русия, е предоставен могъщият инструментариум от времето на студената война: стипендии и покани за четене на лекции в западните университети; издаване на книги на български автори в западни издателства; награди и премии за деятели на науката; участия във филми, конгреси и симпозиуми; спонсориране на “правилните” вестници и списания, радио- и телевизионни програми; създаване и финансиране на частни изследователски центрове и “институти”. И никой не бива да мисли, че това многообразно усърдие остава без последици, особено за младото поколение.
Според американския политолог Уилям Блум само в първите месеци на т.нар. нежна революция в България през 1989 г. САЩ са вложили 10 млн. долара за създаването на т.нар. демократични и опозиционни партии и движения. Днес се счита, че е проява на лош вкус и тон да се попита кой финансираше тези партии през всичките 17 години? Кой финансира днес и над три хиляди “граждански движения” в България? За разлика от президента Путин, който не си затваря очите по тези въпроси, българските държавни, законодателни и правоохранителни органи сякаш толерират този процес. Те знаят добре, че плаща този, който поръчва музиката. И нямат нищо против тази музика. Това е пътят, по който арията на клеветата към Русия става постоянен музикален фон в България.
Забелязва се обаче странна зависимост. Координационният център на тази русофобска по своята същност пропаганда действа в пълен синхрон в България, в другите славянски страни и в Русия. В Русия пропагандата убеждава руснаците, че българите са неблагодарен народ, че искат да разрушат Альоша и Паметника на Съветската армия; а в България убеждават българите, че никога не са искали Русия да ни освобождава; че с печат “одобрено от НАТО” България вече е “западна страна” и значи е завършена оградата, отделяща я от руските мечки.
Топографията на новия цивилизационен път на България се сдоби и със своите насочващи знаци. “Българолюбци” като австрийския професор Ото Кронщайнер съветват българите да изоставят светите букви на светите братя Кирил и Методий и да възприемат латиницата; филантропи от “Славянския комитет” като Джордж Сорос работят за “отварянето” на българското общество по отношение на различните етноси в него, каквото и да означава това; тревожат се за правото на ефтаназия, за узаконяването на дрогата, за свободата в избора на сексуална ориентация... Странното е обаче, че те получават най-високите държавни ордени. Награждават се дори и откровени хулители на България като Дими Паница - главен координатор на антибългарската пропагандна истерия за т.нар. българска следа в покушението на покойния вече папа Йоан-Павел Втори. Наистина все още не са наградили радетелите за издигане на паметник на Сюлейман паша на Шипка, редом до паметника на падналите руски солдати за освобождението на България от турско робство, но нищо чудно по новия цивилизационен път, по който се тика България, и това да стане. И утре българските деца да учат, че на Шипка са се сражавали рамо до рамо за свободата на България не богатирите от Орловския и Брянския полк, заедно с българските опълченци, а американската морска пехота.
В порядъка на тези горчиви думи не бих желал да отмина и знаменателния факт, че бившият български президент Петър Стоянов, провъзгласил споменатия “нов цивилизационен избор”, бе поздравен на 9 юни 1999 г. не от някой друг, а от поетичната легенда на Русия Андрей Вознесенски, който напечата в българския вестник “Сега” следните стихове:
Президент Стоянов / сказал без стонов: / Идиотов бы поубрать в двойне / и в твоей стране, и в моей стране /.
За съжаление, както пише великият български поет Ботев, свестните у нас считат за луди. Затуй пък лудите са оставени в последните 17 години да управляват съдбините на народа и държавата. Пред в. “Вашингтон таймс” бившият министър-председател на България Филип Димитров заяви на 20.9.1999 г: “Любовта на българите към Русия е просто мит и след почти 50 години комунизъм страната отново преоткрива себе си и по тази причина, напълно естествено е, че неин приятел са САЩ.”
Друг бивш министър-председател на България - Иван Костов (1997-2004), заяви на 13-ата конференция на Съюза на демократичните сили (СДС), проведена на 9 и 10 март 2002 г.: “Под моето ръководство ние изтръгнахме България от съветско-руската сфера на влияние и я ориентирахме на Запад”. Интересно е, че цялата агитационна кампания за проведените на 20 май т.г. в България избори за депутати в Европейския парламент, партията на г-н Иван Костов, която се нарича “Демократи за силна България” (ДСБ), проведе под същия този лозунг. Българското общество обаче удари оглушителна плесница не само на тази партия. Целият т. нар. политически елит получи презрението на повече от 70% от българския народ, който не участва в изборите. И това бе форма на протест, защото този елит вече 17 години отравя съзнанието на българите с измислени ценности. И през целия този период той имаше могъщи трибуни, неизчислими финансови средства, подкрепата и поддръжката на Запада. Но ако засега цивилизационните трансформации все още срещат съпротива, утре едва ли ще е така. Нали диалектиката учи, че количествените натрупвания водят до качествени изменения! И значи целта ще бъде постигната.
И се налага въпросът: защо една велика държава като Русия възприема така безропотно промяната на националната ориентация в страна, която е толкова близка до нейния исторически и цивилизационен път, чиято възстановена държавност е в резултат на руски проект, на руска воля и щедро благородство?
Защо с такова барско безхаберие и неуместна аристократичност се отнася тя през годините към дирижираната и грижливо отглеждана русофобия у нас? Защо нито веднъж не реагира на последователното и тенденциозно изличаване на руския език в народностната памет на българина? Защо мълча когато “правилните” български власти отказаха въздушен коридор на руските самолети в помощ за десантния батальон, завзел летището в Прищина, след войната в Югославия (1999 г.)? Защо руското посолство се държа чинно и неутрално при закриването на Славянския университет в София?..
Пишещият тези редове беше на трибуната в Народното събрание, когато след няколко изказвания на български депутати в защита на съществуването на Славянския университет - последен прозорец към руската наука, литература и култура, излезе на трибуната да говори тогавашният зам.-министър-председател и министър на образованието Веселин Методиев: “Защо се горещите? - риторично запита той. - Закриването на Славянския университет аз лично съм договорил с посланика на Русия Леонид Керестеджиянц.” В този миг погледнах към мястото, на което седеше Негово Превъзходителство и видях, че той вече бе тръгнал да излиза. Окуражително и убедено казах на моите приятели: утре ще последва протестна нота на руското посолство, или поне опровержение за медиите. Такава лъжа не може да се преглътне.
Протестна нота обаче не последва, не последва и опровержение - нито на следващия ден, нито през следващите седмици и месеци. Тогава аз си припомних последното изречение, казано ми на раздяла при първата моя среща със същия посланик: “И запомни - каза ми посланик Керестеджиянц, - никога не разчитай и не се надявай на славянството. И на православието!”... Няма да говоря за студените тръпки, които ме побиха при тези думи, но аз си ги припомних, когато следващият посланик на Русия, който смени Леонид Керестеджиянц, проведе своя разговор с министъра на отбраната на България Бойко Ноев, негов съвипускник от МГИМО на... английски език! Както би казал Шекспир, останалото е мълчание.
Мълчание, мълчание, но как да премълча и следното: по същото това време в посолството на Русия пристигна нов секретар по печата Самарин, Александър. Бащиното му име вече не помня. Срещата бе организирал по своя инициатива бившият посланик на България в Москва Георги Панков. Тогава в България над 200 интелектуалци - учени, историци, писатели и журналисти, хора от техническата интелигенция, бяхме основали комитетите “Не” - за неприсъединяване на България към военни съюзи. “Нова Зора” активно пропагандираше идеята, обществеността се отнасяше със симпатия към целите, които си поставяше организацията, на която аз бях съпредседател на централното ръководство. Господин Панков ми бе обяснил, че срещата със Самарин ще има опознавателен характер. Аз приех поканата с радост, и поканих и него да присъства. За мен тази среща бе твърде интересна доколкото тогава, след повече от 10 години, в битността си на главен редактор на вестник “Нова Зора”, аз щях да се срещна за първи път лице в лице с така да се каже колега, събрат по перо, и надявах се - по дух. Когато по-късно изяснявах вижданията ни по въпроса за влизането на България в НАТО, г-н Самарин ме прекъсна не много тактично и дипломатично: “Вие - казва, - г-н Минчев, сте човек на вчерашния ден. Вашата представа за Русия е остаряла. Русия е друга, променена, демократична. Тази Русия се отнася с приятелство и разбиране към политиката на един такъв солиден и уважаван военен съюз като НАТО. Той не е насочен срещу нейната сигурност. Русия не се чувства заплашена от политиката на неговото разширяване и не си струва и българските интелектуалци да се тревожат. Ние с НАТО заедно решаваме всеки проблем тук, на Балканите, включително и в България”.
Твърде мъчително е за мен като български патриот да си припомням този разговор, но това са точно предадени думи. Спомням си, че докато Самарин говореше, аз станах прав. Той сякаш не забелязваше това и продължаваше да ме убеждава в безкористното разширение на НАТО и в безполезността на нашата съпротива. Прекъснах го, за негова голяма изненада, и казах, доколкото бях способен да го направя все пак вежливо: “Г-н Самарин, днес е знаменателен ден в моя живот. Аз няма никога да забравя, че съм чул от устата на официален представител на Русия уверения, че НАТО е приятелски военен блок и че не си струва патриотите на България да се борят срещу членството на страната ни в него. Дано историята не предяви онази проверка, при която Русия, с цената на 20 млн. жертви, ще осъзнае истината кой е враг, и кой приятел.” Не му подадох ръка, обърнах се и напуснах залата на посолството.
Тези няколко примера споменати от мен, не са така да се каже изобличения на бездуховността на руското чиновничество с късна дата. Примерите за това в руската литература са недостижими. Реч е за неминуемия поведенчески анализ. Съзнавам, че той не е любима тема за политиците. Неговото отсъствие обаче е породило не малко трагични грешки и човешки трагедии. Включително и между цели народи. Така че за всичко, което се случи и се случва днес в т.нар постсъветско пространство, включително и в моята страна, вината не е едностранна. И тя би следвало да бъде поделена. А в случая с България и Русия - по братски, както в онзи известен анекдот.
Не ми се ще да продължавам темата за пакостното влияние на определени политически лица, домогнали се и до държавното кормило на България, но от друга страна, и с просто око е видно безхаберието на част от руския политически и дипломатически елит. Нереалистично е да се смята, че руското влияние в България, а и на Балканите, ще се самовъзобновява само от корените и соковете на историческите връзки и заслуги на Русия и руската политика.
Не бива да бъде заблуждаван нито руският народ, нито отговорните фактори в Кремъл, с една невярна оценка за резултатите от обработката на младите мозъци в страна като България, довчерашен стратегически приятел на Русия.
Съвременните средства за масова информация - печат, радио и телевизионни мрежи, са в състояние да променят неподозирано дълбоко човешкото съзнание. Проводниците на антируските настроения и нагласи залагат обаче не само на тях, но и на инстинкта за социално адаптиране, на приспособяването заради оцеляване за сметка на устойчивостта на националното поведение. Народите, приятелски настроени към Русия, винаги са гледали на нея като на генератор на големи идеи в политиката, във философията, културата, литературата, изкуството. Русия винаги е била привлекателна чрез големите си идеи за човека и човешката история въобще. Днес тези идеи отсъстват от националния ни живот. Какво обаче да противопоставим като аргумент, когато представят Русия само като суровинен придатък на “цивилизования Запад”, и когато младите поколения я възприемат именно като такава? Поетичната формула на Тютчев ли: “В России надо только верит!”?
Когато говорим и разсъждаваме върху въпросите, които ни поставя времето, ние, патриотите на България, винаги стигаме до извода, че всичко е възможно не само у нас, не само в Европа, но и в света въобще “Пока Россия не встанет!”. И все с надежда повтаряме, че руският народ е жизнен, че той като никой друг, е духовен, с едно неповторимо усещане за състоянията на вътрешния човек, за трагедиите и разломите в трагичната участ на народите ни във времената на Антихриста. И в този смисъл все чакаме откъм руските духовни пространства възраждащия полъх на идеи, обусловени от вековния човешки опит и осветени от историята. Без тези идеи едва ли бил възможен истинският диалог между руската и българската духовна мисъл, между българската и руската интелигенция, между руските и българските патриоти, между Русия и България. Това - в областта на духа.
В практичната политика би следвало да се започне с друго: в прав текст да се изяснят позициите.
През юни 2001 г. бе проведен Конгрес на славянските народи Беларусия, Русия и Украйна. Присъстваше и българска делегация. Тя бе водена от видния български духовник Галактион, сега Верейски митрополит. Един от участниците в делегацията сподели с мен: “Ти разбираш ли, нито веднъж на конгреса сред участниците не бе споменато името на България. Сякаш тя не присъства в славянския свят. Дори когато се качвахме на трибуната, край нас на висок глас повтаряха - “Сърбите идват!” На самия конгрес, в хода на дебатите, обикновено се стигаше до македонците и сърбите”.
И се налага изводът: някой причислява ли България и българския народ към славянския свят? Ако не ги причислява - кога са ни изхвърлили от него? И какво мисли по този въпрос Русия?
И бих допълнил: в чия воденица наливат вода подобни примери? Не са ли те в подкрепа на разколебаващото твърдение, че за първи път от 300 години България отсъства от руския проект?
Ние, българите, имаме следната поговорка: “Брат брата не храни, но тежко му, който го няма”. Независимо че на географската карта България и Русия са несравними, една загуба на по-малкия брат, според мен, а и според моите приятели, не би била безболезнена за Русия. И ми се струва, че мога да запитам - ако дори България, която е дала на Русия азбука, църква, която е взела участие в изграждането на нейната държавност, която й е предала факела на своята култура, когато тази България бъде откъсната от нея, то кой ще остане тогава до Русия?!
Няма съмнение, моето Отечество се намира в тежко положение. Бих казал дори, че то се намира в трагично положение. Против българския народ се осъществява тотална идеологическа, икономическа и етническа инвазия. Само по себе си това е ужасно, но още по-ужасен е и безпрепятственият цивилизационен геноцид, който се провежда.
С други думи, реч е не само за съществуването на България, но и на българския народ като православен и християнски народ. И това не са голословни твърдения. Вече прозират и някои от целите, които са си поставили за нашето изличаване: искат замяната на българската азбука кирилицата - с латиница; искат да унищожат българската култура, наука и образование; искат да ликвидират българската православна църква; искат да изтрият историческата памет на българския народ; искат да федерализират държавата ни в полза на други етноси...
Аз мисля, че срещу тези стихии България няма сама да оцелее. Разбира се, народът се бори, борим се и ние като синове на този народ, и вярваме, че той все още има съпротивителни сили, но пак ще повторя: целият въпрос е в това какво мисли Русия!
Защото се получава нещо странно. От една страна, президентът на Руската федерация Владимир Владимирович Путин, чиито речи и обръщения в. “Нова Зора” превежда и отпечатва в пълния им обем, заявява: “Именно с Болгарией, наверно, у нас культурные связи могут и должны развиваться най-более интенсивно. И именно с етой страной учитыватся близост култур Болгарии и России, ето сфера сотрудничества является особено важной, и уверен, будет именно той базой, на которой можно развивать вес комплекс межгосударственный отношений.”
От друга страна ехото заглъхва по иначе.
На 13 април 2007 г. в София се проведе първият руски бал. Изглежда, по примера на виенските балове. Като подминем неясните и най-малко съмнителни цели на начинанието, безумните за българските условия цени на кувертите, предопределящи присъствието на златна, платинена, или диамантена маса, неминуемо ще стигнем и до партньора на руското посолство в това начинание от българска страна - одиозната фигура на г-н Евгени Минчев. Изборът е не само странен, направо е позорен. Каквито и да са били мотивите на чиновниците от посолството. Защото чувствата на българите към Русия нямат нестандартна ориентация или скандална слава, каквито в пълна мяра притежава този светски лъв...
Ако в Русия мислят, че за запазването на руското влияние в България в помощ на нейното цивилизационно оцеляване е достататъчно икономическо присъствие, суровинен и енергиен натиск и демонстративен флирт на руските дипломатически представители и на руския бизнес с най-крайните български русофоби и русопаразити, такива хора просто не са във времето. Времето е за сериозно обсъждане на балканските проблеми, на ситуацията в България и на отношенията на моето Отечество България с Русия.
Светът днес е свидетел на несъмнения възход на Руската федерация. И ние, българските патриоти, най-много и най-искрено се радваме на това. Но точно в този момент, когато проблем за Русия не са нито брутният вътрешен продукт, нито милиардите долари в резервния фонд, се очертава като най-належаща потребността да имаш приятели. Русия да има приятели. Русия да печели приятели! Или поне да не ги губи.
Така че не е необходимо в София да се изпращат хора, които обичат България. Би било добре да се изпращат хора, които обичат Русия. Велика Русия трябва да бъде велика във всичко. Иначе тя ще бъде само една много голяма по територия страна. Такива има и други в света. Струва ми се, че Русия може да направи много повече на Балканите, което значи и в България. Достатъчно е да се мисли не само за днешния, но и за утрешния ден.

Нагоре
Съдържание на броя