|
Бившият концлер Герхард Шрьодер вече пребивава повече в Швейцария, отколкото в Германия. В град Цуг заседава съветът на акционерите на консорциума "Северен газопровод", в който той е не само председател, но и един от представителите на "Газпром". В Цюрих пък се намира централата на издателския концерн "Ринигер", на който незаменимият Шрьодер е "консултант по въпросите на международната политика". Освен това той е незаменим и в Лондон, където е съветник на банка "Ротшилд".
Но това далеч не изчерпва златния дъжд, който се изсипва върху главата на височайшия пенсионер. Най-много пари печели той от лекции. През тази година Шрьодер ще споделя мислите си на над трийсет места по света. Всяка от тези изяви ще му носи по 70 хил. евро. Освен това миналата година той издаде и автобиографията си, която също ще му носи милиони.
|
Всъщност случаят с 62-годишния германец е донякъде нетипичен. Досега само малцина европейски политици са се разделили с лидерството си, без да преживяват това като вселенска трагедия. Въпреки че за тях политическото пенсиониране всъщност е времето, в което прибират дивидентите - и то какви! - от предишното си битие.
В това отношение 2007 г. ще бъде много плодоносна. Жак Ширак вече се сбогува с Елисейския дворец, но той е вече на преклонна възраст. Очаква се Тони Блеър също да напусне "Даунинг стрийт" 10 в най-скоро време. С това пред 54-годишния британец се разтваря цяло ветрило от гойни щатове в международните институции и бизнеса до евентуално ново връщане в политиката.
Според лондонския "Таймс" Блеър вече тайно е създал собствена фондация, която да рекламира по света неговото "политическо наследство". Пак тя ще му осигурява и лекции от двете страни на Атлантика. Според вестника Блеър ще получава за това по 250 хил. долара на лекция, както и милиони от авторски права за мемоарите си, които несъмнено ще издаде.
Предшественикът му Джон Мейджър си намери мястото не къде да е, а във военната индустрия. В продължение на три години бе президент на европейския филиал на "Карлайл груп", американски инвестиционен фонд, насочен главно към военните фирми и прочут с това, че привлича на работа бивши премиери и президенти. Освен Мейджър там са работили например бившият държавен секретар на САЩ Джеймс Бейкър, бившият президент Джордж Буш-старши, а също експремиерът на Тайланд, президентът на Филипините и бившият шеф на борсовия надзор на Китай.
Връзките между фонда и политиците са тема на много вицове, като този, че за удобство неговата централа е на "Пенсилвания авеню", където се намира и Белият дом.
Големите корпорации охотно назначават бивши политици в своите управи. И то съвсем не от едната празна благотворителност - височайшите пенсионери са ненадминати лобисти, пред които се отварят всички врати.
През 1992 г. тютюневият концерн "Филип Морис" предложи на Маргарет Тачър годишна заплата от 250 хил. долара плюс още толкова за нейната фондация. Бившият испански премиер Хосе Мария Аснар днес е член на надзорния съвет на концерна на мултимилиардера Рупърт Мърдок.
Но има и такива, на които не се налага да си търсят работа като наемници. След загубата си на парламентарните изборите бившият премиер на Италия Силвио Берлускони отново оглави своя медиен концерн. И както подобава на човек, който си пада по сделките, няколко седмици по-късно си купи и немския телевизионен концерн "Прозибен сат 1", превръщайки се в медиен император на Европа. Същевременно Берлускони продължава да се заканва да се върне в политиката, което съвсем не е невероятно.
Онези, които не са направили състояния преди влизането в политическите салони, се стараят да ги умножат още повече след това. Хенри Кисинджър, държавен секретар при Никсън и Форд, вече две десетилетия си пълни джобовете чрез "стратегическо консултанство". Негови работодатели са както частни корпорации, така и различни правителства. През последните шест години обаче Кисинджър подлага на риск бизнеса си поради факта, че консултира катастрофалната иракска политика на Буш.
Връщането от пенсията в политиката е рядкост. Премиерът на Португалия Анибал Кавако Силва след оставката си се подготвяше цяла година за президентските избори през 1996-а, когато понесе поражение. Десет години по-късно обаче той стана държавен глава на Португалия.
Политическа реанимация преживя и сегашният литовски президент Валдас Адамкус. След първия си мандат той неочаквано загуби от Роландас Паксас. Година по-късно Паксас бе отстранен за корупция и издаване на държавни тайни. Тогава Адамкус напусна синекурата си на посланик в ЮНЕСКО и отново бе избран за президент.
Доскоро Франция бе може би единствената страна в Европа, където изобщо не се говореше за политическа пенсия. Затворената каста на тамошните управници гледаше на многократните връщания във властта като на нещо съвсем нормално. За да излезеш от обръщение, трябваше да си успял да си заработиш влязла в сила съдебна присъда (както някогашния премиер Ален Жупе), или да си стигнал преклонна възраст като Митеран. Той завърши мандата си шест месеца преди да почине на 78-годишна възраст.
Днес обаче в Париж нещата също стоят другояче. И президентът Никола Саркози, и пропадналата Сеголен Роял са партийни ренегати, които заемат позициите си благодарение на борбата си срещу заслужилите партийни ветерани. Десният Саркози отлюспи душеприказчиците на Жак Ширак. Лявата Роял надхитри старите лисици от социалистическата партия. Включително Лионел Жюспен, който се разплака, отказвайки се от нова надпревара в президентските избори.
За аутсайдерите на вътрешнодържавните политически сцени най-сигурен приют са международните институции - Еврокомисията, НАТО, ООН буквално бъкат от бивши премиери и президенти. Сред тях има политици, чиито сънародници не могат да понасят ( като бившия френски президент д'Естен, който междувременно успя да се провали и с т. нар. Евроконституция), уморени от изборните кампании състезателни коне (бившата кандидат-президентка на Австрия Бенита Фереро Валднер, сега комисар по външната политика в Брюксел) както и такива, които заемат някаква международна синекура, дебнейки момента да скочат обратно в родната политика (както направи бившият шеф на Европейската комисия Романо Проди).
Все повече бивши величия намират призвания в неправителствените организации на най-могъщите правителства.
Тази зараза идва от Америка, където традицията изисква и по-нататъшна "обществена ангажираност". Борейки се със СПИН-а, Бил Клинтън, джелатинът на Сърбия, си създаде образа на политик, който използва популярността си, за да рекламира различни каузи пердути. На свой ред Ал Гор, който загуби президентските избори през 2000 г., стана лице на Движението за борба с парниковия ефект.
САЩ са страната, която най-добре използва бившите президенти. Специални пратеници в унищожения от цунами Тайланд бяха Бил Клинтън и Джорд Буш-старши. Те се ангажираха и със събирането на пари за жертвите на урагана Катрина. Джими Картър се изяви в ролята на дипломат и посредник за постигане на мирни споразумения, за което дори получи Нобелова награда (за мир?!). Понастоящем той се занимава и с "хуманитарна дейност", като наред с другото строи собственоръчно жилища за най-бедните жители на планетата.
От трудолюбие или за да останат - макар и за последно - в центъра на вниманието, малцина президенти и премиери избират някоя по-нископлатена (за техния апетит) работа. Така постъпи бившият вицеканцлер и външен министър на Германия Йошка Фишер. Той демонстративно се раздели с политиката и стана преподавател в Принстън, макар и да няма образователен ценз за това. Изгнанието избра и споменатият вече Ален Жупе. Лишен за пет години от правото да заема обществени постове за финансови злоупотреби, сега французинът обучава в тънкостите на управлението студентите от Националната школа за публична администрация в Монреал.
Останалият в забрава Михаил Горбачов пък се прехвърли в публицистиката - като автор на "Ню Йорк таймс", известен с щедрите си хонорари...
|