|
Дни преди поредното заседание на либийския съд през ноември 2005 г., отговорните фактори от МВнР и политическият елит единодушно ни уверяваха в три единствено възможни варианта. И че този път няма да има гeле... Защото либийският съд трябвало да постанови най-сетне окончателно решение. Другояче казано - четвърти вариант няма.
Оказа се, че имало. Две години по-късно медиците ни са подсъдими по не-знам-кой-си вариант. Този път за клевета. Както предупреждаваха професионалисти - още от самото начало през 1999 г., - процесът е политически мотивиран и вариантите са толкова, колкото са необходими на полк. Кадафи да разреши вътрешно- и външнополитическите си проблеми, да натрупа дивиденти като компенсация за униженията, ембаргото, разрушителните бомбардировки и, разбира се, за Локърби. Напоследък редица западни наблюдатели отбелязват, че имало сериозни основания да се смята, че осъденият за атентата либийски офицер Али Басет ал-Меграхи може и да не е действителният извършител.
|
Всъщност, какво направи нашето МВнР за медиците в продължение на осем години? Първо отрече арестите. После се опита да дезинформира, че задържаните били “свидетели”. След това открито се дезавуира от случая, обявявайки го за “частен”. Докато се туткаше, пропусна срока да поиска официално екстрадирането на медиците по силата на чл. 27 на Договора за правно сътрудничество с Либийската Джамахирия 1. Междувременно един премиер нокаутира публиката с допускането, че медиците може и да са виновни...
Така се стигна до “тихата” дипломация, която в действителност бе твърде шумна. Всяка поредна екскурзия до Триполи се превръщаше в медийно шоу с ведри прогнози от рода на: “Въпросът се урежда. Човекът каза ще видим...”
Както във всеки завършен спектакъл, хързулнаха президента Първанов да замине за Триполи. Но визитата се оказа аматьорски подготвена. Ялова сиреч. И до днес се премълчава кой подведе държавния глава? Кой скрои тази провокация? Кой унизи честта и достойнството на Република България?
Накрая и с активното участие на политиците решиха, че оглупяването трябва да залее целия народ. Направиха откритието, че не можело да се разчита на либийското правосъдие (като че ли на българското може!); че в Либия признания се изтръгвали с насилие (като че ли в България е другояче) 2. Пуснаха мухата медиците ни да станат евродепутати. И стартираха кампания за сатанизиране на държавния глава на Либийската Джамахирия: поискаха да върнел ордените, медалите, софийското жителство; дори предложиха да го доведат в чувал... С което още повече утежниха съдбата на медиците.
“През последните осем години различни български представители се опитват да преговарят с Триполи, но единственият резултат е, че сестрите са още в затвора”, иронизира официалната българска политическа немощ Еманюел Алти, представител на Международната правозащитна организация “Адвокати без граници”.
И наистина, ако отвори страницата на МВнР в интернет, човек ще остане потресен. Освен че пропуска срока за екстрадация, МВнР не отправя дори формален протест до либийската страна! Престъпното бездействие продължава цели четири месеца. Едва на 7 юни 1999 г., когато всичко е вече загубено, МВнР утвърждава план за действие. Всъщност - за по-нататъшно престъпно бездействие. “Реагирахме сравнително навреме”, прави опит да се измъкне ексшефът на разузнаването Димо Гяуров от страниците на голям столичен вестник. Което си е баш признание за бездействието. “То, какъвто шефът на дипломацията, такъв и шефът на разузнаването”, репликира по този повод известен журналист. Защото единствената реакция бе информационното затъмнение.
Години след ареста на медиците в чужбина не знаят нищо за гилотината, която е надвиснала над главите им. Проучването сред чуждестранните кореспонденти в Будапеща през 2000 г. показа, че световните медии въобще не са информирани за процеса. Ева Кекеш от "Асошейтед прес" и Олег Воловик от "Интерпрессфакт" не знаят нищо за случая. Същото споделят и колегите от ДПА и "Франс-прес". “Нямам спомен "Интернешънъл хералд трибюн", Си Ен Ен, Би Би Си, друг тв-канал или вестник да са споменали за процеса.
"Историята е интересна дори само от журналистическа гледна точка. Но оставам с впечатлението, че Западът предпочита да я игнорира”, коментира Карл Ковак - акредитиран в Будапеща американски журналист. “Много е трудно да се организира международна кампания в защита на задържаните, ако българското правителството не иска това”, добавя Ласло Сьоч от в. “Непсабадшаг”.
Публикацията в British Medical Journal 3 се оказа първият задграничен отзвук и изненада дори отлично осведомените западни медии. Заинтригуван, унгарският журналист предприе разследване как са били освободени задържаните по случая унгарски сестри. “Трябваше да бъда много упорит и настоятелен. С дни висях из съответните служби. Но успях да изискам двете сестри, да им бъдат върнати паспортите, да им бъде разрешено веднага да напуснат Либия”, свидетелства бивш унгарски дипломат в Триполи. Какво попречи и нашите дипломати да постъпят по подобен начин? Както постъпиха представителите на поляците, филипинците, украинците и на другите задържани по същата афера чуждестранни медици. Още повече, че отговорните фактори в МВнР са били предупредени своевременно за започналото разследване на СПИН-епидемията в Бенгази.
Причините вероятно са в особеностите на българския дипломатически контингент, оформил се в годините на прехода.
Тучните назначения в дипломатическото ведомство винаги са били привлекателно тихо пристанище. И в Татово време провалили се секретари, министри и пр. генерални директори и роднини биваха катапултирани като дипломати. Спомням си един случай от 70-те години на 20 век, когато федералният канцлер Хелмут Шмид пристига на официална визита в голяма африканска страна. Дефилирайки пред протоколно строения дипкорпус, германският канцлер изненадва присъстващите със специалното внимание, което отделя на българския посланик. Сърдечно му стиска ръката, води продължителен разговор, сипе благодарности, докато нашият опулено кима с “ja, ja”. И толкова. Чак на другата сутрин му светва причината: българските служби съдействали на западногерманските си колеги да заловят терористи от групата “Баадер-Майнхоф”, пребиваващи на Черноморското ни крайбрежие. Научава го от грама. Откъде другаде да научи завалията, не знае чужди езици, нито може да се информира от медиите... И все пак, тогавашният външен министър Петър Младенов полагаше неимоверни усилия и успя да наложи професионализъм в дипломатическата служба. А в случаите, когато не беше в състояние да се противопостави на роднински назначения, пращаше парашутистите на места, където вредите от евентуалните им гафове биха били минимални.
Погромите след 1989 г. изхвърлиха професионализма от дипломатическата служба. В МВнР и посолствата масово нахлуха полуграмотни партизани и роднини. Гурбетчии на прикритие като дипломати. Корупцията, далаверите, грабежът на граденото в продължение на десетилетия стават тяхно основно занимание и се издигат в норма на поведение в съзвучие с морала на новото време. Естествено, всичко това се върши под политическия чадър и с одобрението на ръководствата на дипломатическото ведомство.
Не се спират и пред убийства. До днес например, не е разкрит убиецът на дипломата Венци Маринов през 1998 г. в Будапеща. Побързаха да го обявят за жертва на хомосексуална връзка. Въпреки че пристигналият пръв на местопроизшествието унгарски топкриминалист майор Петер Доспот огласи в телевизионно интервю, че не са открити преки доказателства за подобна версия. А убийството е извършено по особено жесток начин в блок, обитаван от български дипломати, построен през 80-те години от БОДК така, че всичко да може да се чува и вижда!
Наредбата, одобрена с ПМС R252 от 2000 г. отвори още по-широко вратите за корупция в дипломатическата служба. В публичното пространство започна открито се говори, че задграничните постове се търгували. Печелел онзи, който даде по-висок рушвет. Споменава се и размерът. Споменава се и името на длъжностното лице, което събирало парсата. Споменава се и случай с изтъкнат български учен с международна известност, комуто предложили посланическо място във водеща европейска страна, но отказал да си плати и кандидатурата му отпаднала. На журналистическо запитване отпреди две години как ще коментира тази информация опровержение от страна на Димо Гяуров няма. И не може да има. Бившият шеф на разузнаването е добре информиран какво се върши в кухнята на дипломатическото ни ведомство! Днес остатъците от професионалисти се пращат в страни, където имаме символично присъствие или където не биха могли да работят активно за българските национални интереси...
Нахлуването на гурбетчии в дипломацията се оказа фатално за съдбата на българските медици. Започна политика на изолация и пренебрежение спрямо Либийската Джамахирия. Страна, с която България поддържаше процъфтяващи търговски отношения в продължение на десетилетия, където десетки хиляди българи заработваха милиони. Подобна политика се лансира и спрямо целия арабски свят. Изоставиха се стратегическите ни интереси в този район. По сходен начин рязко и трайно се влошиха отношенията ни с Руската федерация. Външната ни политика се идеологизира. Няма мисъл, няма разум, не се допитва до мнението на експерти, до фундаменталните научни изследвания. Няма национална доктрина, външнополитическа доктрина, целенасочена и координирана пропаганда на новия образ на България. Повечето от онова, което се върши, престъпва разпоредбата на чл. 24(1) на Конституцията, в разрез е с върховенството на закона. Всичко започва и свършва с НАТО и ЕС. А по-нататък? Т. нар. дипломати очевидно не са чували, че когато се градят нови приятелства не се подритват старите. И че това е фундамент на дипломатическото изкуство. Както фундаментална би била помощта на арабските страни и Русия за намиране изход от кризата с медиците.
Какво ни е виновен полк. Кадафи тогава? Нали именно българската “дипломация” от самото начало дава ясен знак, че българското Външно не се интересува от случая? Нали от официалното българско “дипломатическо” поведение либийските власти правят извод, че могат да разполагат с медиците както си искат! Защо трябва да се чудим тогава, че единствените задържани са български граждани? Защо прехвърляме вината от болната глава на здравата? Защо е тази истерия срещу държавния глава на Либийската Джамахирия?
За разлика от българската “дипломация” позицията на Запада спрямо Либия - включително тази на Великобритания и САЩ - е последователно конструктивна. Каквато и реторика да са отправяли срещу Джамахирията, не може да се отрече, че либийското ръководството винаги се е противопоставяло на фундаментализма, считан за главна заплаха и от Запада. Дори в периода на най-обтегнати отношения със САЩ, полк. Кадафи гарантираше сигурността на американските петролни компании, добиващи две-трети от либийския нефт. След Афганистан и Ирак Западът едва ли би рискувал нов фундаменталистки плацдарм - този път в богатия петролен оазис на Средиземно море. Едно слизане на либийския лидер от сцената би породило политически вакуум с непредвидими последици за арабския свят, за Близкия изток, за цяла Европа.
Не може да се отрече, също така, че 38-годишното несменяемо управление на полк. Кадафи е свидетелство за безспорните му ръководни качества, издигнали авторитета на Либия в арабския свят, в страните на Азия и Латинска Америка, в цяла Африка. Не може да се отрече и неговата политическа гъвкавост, способността му да излиза от затворени пространства, да постига компромиси, които в крайна сметка обслужват далечни политически цели.
Мисля, че беше през ноември 1969 г., когато 27-годишният тогава лидер на Първосептемврийската революция, в пламенна реч на площад "Омар Мухтар" в Бенгази, очерта пътя на развитието на нацията. Сведено до разбиранията на обикновения либиец, посланието означаваше “На всеки - по една къща, една кола, една съпруга”. Бях на 20-30 крачки от младия оратор заедно с група български специалисти, повечето от които многозначително се усмихнаха.
За по-малко от четири десетилетия обаче голяма част от пустинната територия се превърна в цветуща градина. Градовете и селата се снабдиха с изобилие от чиста питейна вода. Построиха се стотици промишлени и инфраструктурни обекти, десетки хиляди жилищни сгради. Здравеопазването и социалното осигуряване се издигнаха на завидно равнище и са достъпни за всеки либиец. Населението на Либия нарасна от един на пет милиона. Днес обикновеният либиец разполага с блага, далеч надхвърлящи тези на средната класа в развитите европейски страни.
Този забележителен социално-икономически напредък е заслуга преди всичко на полк. Кадафи. Неговата харизматична личност успя да сплоти в нация разнородните племенни групи, обитаващи огромната, но слабонаселена пустинна територия, да осигури просперитет и перспектива на либийския народ. Уместно е да се попита колко от политическите лидери на 20 век са изпълнявали обещанията си?
След като ръководството на българската дипломация не реагира на ареста на българските медици и по същество даде carte blanche на либийските служби за саморазправа, негодуванието на роднините на заразените деца бе логично насочено срещу интерпретирания като “международен империалистически заговор” срещу Либийската Джамахирия. Не трябва да се забравя, че полк. Кадафи има отколешни проблеми с бенгазката опозиция. И че противници на либийския лидер в Бенгази, чиято философия може да се окаже твърде близка с радикалния ислям, побързаха да подкрепят роднините на починалите деца. Богатите на петрол залежи се намират на територията на провинция Киренайка, в района на Бенгази - обстоятелство, което определено е в състояние да подхранва и сепаратистки нотки. В тази усложнена обстановка ръководството на българската дипломация абдикира от задълженията си, демонстрира напълно своя фалит, не се и опита дори да осмисли ситуацията, изискваща подкрепа на държавния глава на Либийската Джамахирия.
Ако има основания предположението, че външни сили стоят в основата на СПИН-епидемията в Бенгази и след като бе безспорно установено, че българските сестри са постъпили на работа в болницата година-две след началото на епидемията, не е ли логичен изводът, че истинските виновници са на свобода и могат отново да бъдат задействани да вършат злодейства?
Кому е нужен процесът тогава? Нима не е ясно, че показания са били изтръгвани с насилие именно защото е било безспорно установено, че българските медици не са могли да предизвикат епидемията? Нещо повече: полк. Кадафи бе цитиран да казва, че ако наистина са били прилагани изтезания за получаване на признанията, те не могат да бъдат валидни.
“Двуличниците стоят под неверниците” (5:140). Ислямският закон (фикх) е твърде осъдителен към проявите на насилие. Човешкото достойнство се счита за неприкосновено, не се търпят подигравки, нито потъпкване на човешката чест. Впрочем либийската страна е поела и международни ангажименти в това отношение, като се е присъединила към Конвенцията против изтезанията.
Още по-осъдително е лъжесвидетелстването. Смята се за втори по степен грях след езичеството и е въздигнато в престъпление. “Бойте се от Аллах и говорете истината”, повелява Свещеният Коран. И още: “Нека омразата не ви изкушава, когато свидетелствате”. Така ли постъпи следствието с българските медици? Вървеше ли то по пътя на исляма, по пътя на справедливостта? Следваше ли повелята на Аллах? Ами ако действително се опитва да прикрие истинските виновници? Ако съзнателно или подсъзнателно се оказва част от заговор, целящ да набута Джамахирията в нов скандал? Ако злосторниците, които и до днес са на свобода, се намират в непосредствена близост и могат да бъдат задействани за нови провокации?..
Подобни въпроси трябваше да постави на обсъждане българската дипломация. Ако беше на равнището на либийските си колеги. Ако беше професионална. Ако осъзнаваше необходимостта да сътрудничи с държавния глава на Либийската Джамахирия.
В тази обстановка какво трябва да направят управляващите осем години след началото на скандала? Ами да се придържат стриктно към върховенството на закона, да съблюдават безусловно разпоредбите на Конституцията, които имат непосредствено действие. Както непрестанно ни съветват и от Брюксел.
Това означава:
- Главният прокурор да повдигне незабавно обвинение по чл. чл. 139 и 282 във връзка с чл. 11 от Наказателния кодекс срещу виновните за осемгодишните мъки и страдания на медиците длъжностни лица. Имената им са известни: това са министърът на външните работи, ресорните заместници, главният секретар, шефът на разузнаването... Вината им също е известна: осъществили са общественоопасно деяние - престъпление по служба, като не са изпълнили служебните си задължения, не са се притекли на помощ на задържаните, в резултат на което на медиците са били причинени вреди, от които са настъпили особено тежки вредни последици. За особено тежки случаи наказанието предвижда лишаване от свобода от 3 до 10 години и лишаване от правото да се заема определена държавна или обществена длъжност;
- Държавният глава на Република България да задейства правомощията, предоставени му от чл. 98 на Конституцията и да разчисти корупцията, рушветчийството, непрофесионализма в дипломатическото ведомство;
- Държавният глава на Република България да оглави Граждански комитет от доказани професионалисти, който единствено да работи за каузата на нашите медици в Либия. Средствата, необходими за функционирането на комитета, да бъдат отпуснати безотказно от държавния бюджет, но за сметка на виновните длъжностни лица.
Онова, което преди осем години е могло да бъде постигнато със съвсем малко средства за спасяване на задържаните българи, днес струва милиони. Тези милиони трябва да бъдат възмездени безусловно на българския данъкоплатец. Ако все още искаме Република България да е правова държава, в която върховенството на закона се съблюдава единствено и безусловно!
|
Бележки:
1. Според чл. 27 на договора, в сила от 5 август 1985 г. (ДВ, бр. 65/1985), България и Либия се задължават да си предават една на друга, в съответствие с разпоредбите на този договор, намиращите се на тяхна територия лица, срещу които трябва да се предприеме наказателно преследване или изпълнение на наказание по влязла в сила присъда. МВнР обаче пропуска срока да поиска това и срещу медиците ни е издаден обвинителен акт, т.е. образувано е наказателно производство. А съгласно чл. 29, ал.1, т. “г” на договора предаване не се допуска, ако “по отношение на лицето, чието предаване се иска, за същото деяние на територията на замолената договаряща страна вече е образувано наказателно производство...”
2. Според д-р Стоян Стоев от Центъра по съдебна медицина в София през 1993-1997 г. са регистрирани 1120 случая на полицейско насилие. Ами насилието на следствието по делото "Луканов"? Това е само част от черната хроника.
3. На 3 февруари 2001 г. от автора и на настоящата статия.
|
|