"Нова Зора" - брой 29 - 24 юли 2007 г.

Поет от коляното на жертвоготовните интелектуалци
 

Минчо Минчев, главен редактор на в. “Нова Зора”, бе удостоен с Националната награда за поезия на Съюза на българските писатели. На 16 юли, в зала 7 на НДК, се състоя тържество, на което председателят на СБП Николай Петев връчи на Минчо Минчев приза на името на Георги Джагаров. Тази награда е една от най-младите - връчва се само от четири години.
Тазгодишният носител на наградата “Георги Джагаров” обаче е не само утвърден поет от златното поколение на 70-те и 80-те години, но и човек с богата творческа и професионална биография. Поетичната награда е признание както за таланта на Минчо Минчев, така и за отговорното му отношение към българската литература, публицистика, обществен и политически живот. И всички тези теми присъстват в творчеството на Минчо Минчев с яснота и непоколебимост, разработени с характерния почерк на самобитен поет.
Талантът, острото чувство за социална справедливост и вярност към каузата са сред онези качества, които Минчо Минчев пренася през годините, ведно с името на своя прадядо поп Минчо Кънчев, знаменития автор на “Видрица”. И спокойно можем да кажем, че Минчо Минчев не е обикновен лауреат, защото е изстрадал своята битка с живот и слово, извоювал е утвърденото си име на поет и публицист със собствена физиономия и неподвластен на конюнктурата.
В залата дойдоха колеги, приятели, близки и просто хора, които се интересуват от живото слово. Тържеството беше наистина монументално, защото залата се оказа тясна да събере огромното множество хора, а словата на Николай Петев и на проф. Чавдар Добрев бяха изслушани с огромен интерес.
Разбира се, тук не бива да пропускаме и факта, че наградата носи името на Георги Джагаров, който записа името си в най-новата българска история не само като поет, но и като държавник и достоен гражданин на България. Така че като честитим на Минчо Минчев наградата, добавяме, че не само е заслужена, но и отвоювана. От самия Минчо, с неговите стихове, с неговата упоритост и трудолюбие. И естествено, талант да бъде хем насаме с музите, хем да е в епицентъра на обществените бури.
Ние, от редакцията на “Нова Зора”, му пожелаваме дълъг творчески и обществен живот, вдъхновение и оптимизъм, защото той е от малцината, които обичат да казват често - победа будет за нами! Дай Боже!

Проф. Чавдар ДОБРЕВ

Когато поезията е кауза

Днес е празник за поезията ни. Колко голям - няма да го измервам. Но голям. Защото чрез националната литературна награда на името на Георги Джагаров се чества поезията на върховните страсти, на безсмъртните идеали, на радикалния революционен жест и на синовната обич към България. Георги Джагаров беше такъв поет на борбата, но и на вярата в по-прекрасния живот. Празникът става още по-истински, тъй като тази година с наградата “Георги Джагаров” бе удостоен Минчо Минчев, поет от коляното на жертвоготовните интелектуалци, от родословието на хората, които като Джагаров изповядват веруюто, че човекът е роден за свободата.
Поезията на Минчо Минчев е сравнима с тази на Джагаров и по своята изповедна сила и искрометен подем.
Някога с поета Михаил Берберов сме си говорели, че има два типа представители на лириката. Едни, които ги движи емоцията и у които всеки ред се превръща в съдба. И други, които строят творбите си прецизно, градят с интелект купола на метафората или метафорите. Георги Джагаров спада към първия тип творци. Към тях спада и Минчо Минчев. Интересно е, че и двамата са спонтанни и мощни натури, движени от високо гражданско чувство, от невъобразим стремеж да преобразуват човека и света. Продължавайки Джагаров, Минчо Минчев ще напише: “Научи се да ходиш изправен на тази земя. И падай с усмивка и пей, ако паднеш на нея”. Мъжкото начало е в душата и на двамата поети: те непрекъснато се втурват - за кой ли път - срещу злото в живота, срещу порока, който във въображението им придобива гигантски размери.
Минчо Минчев, по подобие на Джагаров, е до болка искрен поет. Той изпитва въпиеща необходимост да води “свети” беседи със своя двойник, да мълви скъпи думи пред любимата и децата, да се самобичува или прави признания пред Бога на справедливостта:

Но назад, до девето коляно,
в моя род няма мъж коленичил.
Ако името ни е останало -
всеки в своята кръв се е вричал.
Аз не мога гръбнак да прегъна.
Аз не мога на лакти да пея.
Мен земята назад ще ме върне
като камък, щом тъй оцелея.

Забележително е, че движейки се по стъпките на Джагаров, а и на други големи български поети със здрава мускулатура и с непреклонен нрав, Минчо Минчев също не допуска в стиховете си нищо изкуствено скроено, всичко протича в артериите на съвестта, всичко е динамика, всичко кипи и бърза напред. Като влак, устремен към нови светове: какво че се мяркат градове и села, гари и деца, него няма сила, която да го спре, защото знае: “В дни като сажди” “спасява ни капчица кръв - върху ризата от ветровете издухана.”
Георги Джагаров, който беше превзет от дълбоки копнежи да служи на обществото, неведнъж срещаше противодействие от идейни другари, сноби или просто от литературни бездария. През 50-те години, той, бившият политзатворник, стана водач на антисталинската опозиция у нас, после се посвети на строителството на Съюза на писателите, но и на заздравяването на социалистическата държава с нейните подеми и кризи, но и с нейната нова идея. Неведнъж го удряха стрели от недоброжелатели, които и по-късно, след 1989 г., не престанаха да го стрелят с отровните си куршуми. Пионери на новото буржоазно развитие, оглавено от номенклатурни особи, натовариха поета със своите грехове, за да ги пренесе в бъдещето. И Минчо Минчев неведнъж е бил разтерзаван като гражданин и поет. Не е тайна, че в началото на 80-те години сивите шинели на прословутия Шести отдел бръкнаха с мръсни пръсти в неговата биография и семейни спомени: сложиха забрана над негови книги, бдяха да не се пише положително за творчеството му. Но тези покушения над чест и позиции не го сломиха. След 1989 г. Минчо Минчев остана в левия фронт на обществения ни живот и написа неповторимото си стихотворение за Левия марш.
Съществува и друга сакрална връзка между големия Джагаров и мощно звучащия поет Минчо Минчев. Това е тяхното служене на България, на българския народ. През изминалите близо 18 години Минчо Минчев, като Джагаров, посвети себе си на българската кауза, на земята ни, голяма “като една човешка длан”. Той откъсна скъпоценни дни и нощи, месеци и години от дарованието си, за да служи на Отечеството безкористно и без сметки за облаги. Създаде вестник “Нова Зора”, за да стане будилник на бъдещото национално възраждане. Създаде и партия “Нова Зора”, за да съмне в живота на българина.
Георги Джагаров е роден на 14 юли, деня, когато падна Бастилията. Роден е в Бяла, в подножието на Стара планина, където още се ветреят костите на Хаджи Димитър. Роден е през 1925 г., през която българската реакция уби венценосци на българското достойнство - нейните поети.
Минчо Минчев е потомък на поп Минчо Кънчев. Преживява участта на локомотивния машинист, изживява съдбата на поет - огняроинтелигент. Остава верен на българските воеводи от 19 в., но и на безсмъртните мъченици на българската социална революция от 20 в. В неговите произведения - лирика и публицистика, оживява съпротивата срещу съвременните строители на Бастилии, които се канят да вкарат в затвор цялото човечество.
Така че традициите на българската нация и култура са живи и непрекъсваеми, както са живи и непрекъсваеми поривите на човека да живее свободен и щастлив. Тазгодишната награда “Георги Джагаров”, с която е удостоен един истински съвременен поет, също потвърждава способността на човешкия дух да остава жив и да възкръсва!

Николай ПЕТЕВ, председател на Съюза на българските писатели

Бялата риза...

Уважаема госпожо Джагарова, уважаеми приятели и почитатели на творчеството на Георги Джагаров,
Преди два дни беше рожденият му ден и вече четвърта година ние се събираме тук, за да чуем отново неговите стихове и да връчим Националната литературна награда на негово име. И така за четвърти път аз трябва да изнеса доклад за неговия живот и дела. Но аз няма да изнеса доклад, защото вие много добре знаете кога и къде е роден, какви книги е написал, за какво е работил, за какво е живял. Просто ще ви разкажа една история, която е колкото истинска, толкова и измислена. Виновник за измислянето съм аз, а за истината - той.
И така, в събота, на 14 юли - неговият рожден ден, денят, в който е паднала Бастилията, в 10 часа вечерта аз седнах да пиша доклад за поета Георги Джагаров. До дванадесет часа нищо не написах. Излезнах и седнах на стълбището в селския си двор. И беше тъмно. Само звездите, приватизирани от толкоз поети, но не слезнали никога при нас, мълчаха с мълчанието на моя доклад. Исках просто да си поговоря с поета, но мрачината не даваше никаква възможност за диалог. Тогава отидох до гардероба, извадих една бяла риза и я закачих на невидимия простор. Той винаги ходеше с бяла риза, нали си спомняте? И започна в началото един монолог от моя страна. Поех си дъх и му се оплаках: колко съм уморен - и ръцете, и душата, и мечтата; колко съм омерзен от онова, което мирише наоколо; колко трудно се обединяват писатели; колко невъзможно е да ослепиш завистта; колко е мъчително да изслушваш себеунижението на искащите награди и ордени; колко безчувствен трябва да си, за да издържиш каканиженето на държавните мъже, за които културата е подробност - да виждаш очевадно как те не си вярват на думите; колко всеотдайността е дефицитна; колко горчилка трябва да преглътнеш, за да вземеш някой лев от някой богаташ, сто процента откраднал народни пари, и да изправиш болен писател. Казвах му, че вярата ми е на свършване. Ризата, чистата бяла риза отсреща не се помръдваше, но ме слушаше, както само той умееше да служа.
Уважаеми приятели, искам правилно да ме разберете. Аз нямам претенцията да се сравнявам с големия български поет Георги Джагаров и да разговарям с него като равен. Но имам една малка лична причина, която досега съм премълчавал, която ми дава право да го питам и да му вярвам. Преди много години написах една статия, за която четири дни подред бях оплюван от радио “Свободна Европа”. Не бях толкова близък с Георги Джагаров, колкото с други висшестоящи литературни началници. Те всичките си мълчаха, все едно че нищо не е станало. Естествено, по човешки, на мене не ми беше много луксозно, меко казано. Но ето че един ден той ме видя в кафенето и каза: “Николай, искам да ти кажа нещо”. Отидохме до вратата на киносалона и там за една минута той изрече: “Сигурно сега ти е много мъчно и трудно, но по мое време убиваха с куршуми, а сега убиват с думи. Запомни, не си убит, само си ранен. Стой с истината и няма страшно, моето момче”. До този момент все ми бяха казвали “нашето момче”. А имаше разлика, огромна разлика. Така че това “моето момче” го запомних надълбоко и затова имам смелостта да тръгна на този разговор. И понеже става дума за убити и ранени, ризата се разлюля и чух:
“Другарят ми завинаги мълчи,
на мокрия цимент
с ръце прострени.
Той предпочел да падне по очи,
отколкото да падне на колени.”
Не знам защо си помислих, че май ние сме на колени. Сигурен съм, че мен попита, за вас - не знам...
Неговата религия бе България. Неговата осветена и светла църква. За този храм той бе намерил най-ярките и вечни бои, бе издълбал иконостас с длетото и на най-истинските си чувства, бе изваял история и бъдеще. Големите майстори си личат по църквите и мостовете, които градят. В българската поезия той със стихотворения, статии и кадрова политика иззида моста между традиция и новаторство, между стари и млади. Точно в този момент, там, в нощта, пропяха първи петли и аз бях готов да го попитам спонтанно: “Да ти разкажа ли за априлското поколение?” Но премълчах, разбира се, защото понякога строенето е по-важно от построеното.
Разбира се, че стигнахме до младите. Разказах му, че ясно се оформят две тенденции в съвременната млада литература. Едната крайно авангардистка, постмодернистична, вгледана в пъпа си, тичаща по крайностите, но щедро подкрепяна от държава, пребогати фондации и немски вестници. А другата - себераздаваща се за България и за бъдещето й в триста бройки тираж.
По първата тема замълча, само някакви светулки минаха пред ризата, светейки и гаснейки. А нали знаете каква е продължителността на живота на светулките? По втората тема ми каза: “И кажи на твоя приятел Гриша Трифонов, че не може да има последна България. България за поета е винаги предпоследна! Защото винаги ще има бъдеща България!” И тогава нито той, нито аз, честна дума - не знам кой, разнесе из двора, от тревите ли идваше великата строфа:
“Земя като една
човешка длан...
Но по-голяма
ти не си ми нужна.”
Ризата се раздвижи и той каза: “Дланта се състои от резки. И те са не само знаци на съдбата, но и белег за това, което сама България трябва да сътвори."
В този наш разговор нямаше дипломатичност и затова го попитах: “Ти защо напусна партията?” Стана още по-тихо. “Опитай се ти да отговориш - ми каза той. - И това е по-полезно.” Какво можех да отговоря аз, освен че това са две различни партии. Какво можех да отговоря, освен, че онази построи две Българии, а тази... Както казах в началото, измислиците са от мене. Мога да ги поема.
“Много те обвиняваха, че си близък на Тодор Живков. Сигурно са ти завиждали, че те не са.” Каза ми: “А-а-а, властта?! Всички говорят срещу властта, а всички се стремят към нея. Семейството, приятелската компания, обществото - поотделно и групово. Изглежда, че този стремеж е в природата, но тя го ограничава, а ние всякак искаме да се освободим от ограниченията. Тогава настъпва онзи ужас, който Достоевски нарича “всепозволеност”. Като всички участвах във властта, само че на по-високо стъпало. Вършил съм си работата със съзнанието, че съм полезен. Ръководил съм се от максимата “Ако можеш да направиш добро - направи го, а зло - на никого и никога. А колкото до въпроса ти, повтаряй и ти думите на Богомил Райнов: “Грешка е, когато революцията има едно човешко име!”
Някои неща не запомняме, а трябва. Докато Георги Джагаров е председател на Съюза на българските писатели не е получил една награда, не е издал една книга, с изключение на един доклад. Някои съчинени, напълно измислени дисиденти ги играеха в 26 театъра (толкова бяха окръжните театри), а филмът “Прокурорът” не излизаше на екран. Господа, господа, сложен, много сложен е животът.
Тази нощ не беше от най-топлите, а и звездите бяха прекалено безучастни, да не говорим за светулките. И всичко наоколо създаваше условия за безпределна откровеност. Знам и не знам защо му казах, че любовта си отива. Рано или късно. Но всякога преждевременно, неосъзнато или прекалено осъзнато, но става безкрайно безжизнено самотно. Казах му, че като се откажеш от любовта, все едно, че се отказваш от дишането, че лъчът мисъл за нея е като детонатор и искаш да се взривиш. Така да се взривиш, че на целия свят да дадеш малки частици от своята любов. Отговори ми:
“Някой плаче.
Защо плаче?
Няма смисъл да плачем.
Аз се сливам с вечерния здрач.
Аз горя.
Аз изчезвам сред дим,
както чезне
еретикът, осъден на смърт,
както лодката чезне
в разлюлените бездни,
както в тъмното чезне брегът.
Сбогом, казах.
Щом така си решила,
добре...
Сбогом, сбогом!
И морето реве с пълна сила,
това Черно море.”
Когато зората започна да изпраща първите си птици и се опита да подгони тъмнината в небето, ние се разделихме. И там, в края на тази рождена негова нощ, в която аз чувах и сватбен, и траурен химн, той се върна към моите жалки жалби в началото и ми каза не на висок глас, но с неговата мъжка убедителност:
“Бий се в скалите!
Направо връз тях!
Удряй, разкъртвай, руши!
Глупост, предателство,
подлост, лъжи,
всичко превръщай на прах.
Смърт на смъртта!
На живота - живот!
Ти не си само вода!
Ти си надежда, любов, свобода,
радост, окъпана в пот.
Няма кой твоята сила да спре.
Ден и нощ вечен двубой!
Блъскай се, бий се,
приятелю мой!"

Скъпи колеги, той не го каза това на мене, а на вас. Той го каза на българите. На всичките - на младите и на старите, на загиналите, на тихо починалите, но най-вече го каза на неродените.
Станах от стълбището, погледнах към светостта на бялата риза и си тръгнах. Когато се събудих по обяд, няма да ви изненадам, като ви кажа, че нея я нямаше. Тя беше отлетяла с този негов брат вятърът. И сега тя някъде лети из Българията. Ако я срещнете, да знаете, че това е той. Направете всичко възможно да я видите!

Минчо МИНЧЕВ: Това е моята молитва...

Скъпи приятели, уважаеми гости
Великият бард на революцията Владимир Маяковски нарече поезията “пътуване в неизвестното”. Някой друг по-късно, в стремежа си да уточни неизчислимите формули на поетичните азимути на поета, добави: ти го пращаш да открие път за Индия, а той открива Америка…
Когато почувствах, че съм изкушен от словото, което някои наричат изящно, а още повече, когато осъзнах, че то е и моя съдба, всички велики географски открития в поезията вече бяха направени. Беше късно да се открива Америка, пък и нямаше защо, а революцията на Маяковски сама търсеше своя път в неизвестното, свидетели на което, уви, се оказахме самите ние.
Но вече години преди днес, моят път в живота и в поезията поемаше от едно депо помежду Лъвов мост, кв. Надежда и Централна гара. Оттам тръгваха моите реални влакове, моите безсънни нощи, моите делници и моите празници. Бях локомотивен машинист, което преведено в онези години на съзидание означаваше, че съм осъден децата ми да израстат без мен, жена ми да ме чака пред киното и да знае, че няма да дойда, а в тясната машинистка квартира, когато се прибирах, моят семеен знак да бъде ключът сол от оловно безсъние.
Но затова пък окованите в железни релси посоки на света ми бяха подвластни. Аз можех с железни колела да нарежа мрака на катранени филии, можех да осмисля неотменността на ръждата, тъмна и безсмъртна като челюстта на дървояда; можех да разчитам йероглифните знаци на дивите патици в зимното небе и когато като изстрел ги застигах, след перата разлетени и след смъртния мраз в стъклото на моята кабина можех да кажа, че оттогава, щом сняг завали, все си мисля, през ято от птици съм минал.
Мойте поетични посоки бяха означавани от вдигнатите ръце на семафорите, от зелените светлини на светофарите, от червения като срязана вена знак, през който изтичаше определеното ми за осъществяване време.
Гарите по тези посоки имаха своите строги имена, но в моя свят на скорости и разстояния те звучаха по иначе: зад пулта с ръка на кран машиниста, когато пътувах за Бургас, въпреки всички служебни забрани, наред със сигналите по пътя, декламирах: повярвайте, аз всичко бих повторил, / аз всичко бих отново изживял, / изплакал, изпътувал, изговорил, / изстрадал и изсмял; Аз бих повторил целия си дивен / и кратък, кратък свой живот до днес, / със същия безмилостно наивен и въпреки това премерен жест.
Заради тези и други стихове, съвсем разбираемо, крайна гара Бургас носеше името Христо Фотев. Разбира се, там живееха и творяха и други поети, сред които и най-непрежалимият за мен Янаки Петров.
Когато минавах през Дългопол за Варна, аз знаех, че пътувам към суровия свят и шаечната правда на неповторимия Андрей Германов. Свят, в който човек, когато е реч за хляба, посяга и на красотата, и страшното е в туй, че той е прав.
Тръгнех ли към Пловдив, си спомнях Руската тетрадка на Иван Николов с неговата молитва: Гренадири, гренадири, нека бог от смърт ви варди.
Поемах ли към родната Стара Загора, непременно изричах Синя, далечна стара Загора. Стиховете са на Стойчо Стойчев, но Стара Загора е жив град с темели в кости забити, изпял е тези стихове непрежалимият за мен Михаил Берберов.
Свистяха ли колелата на моя влак към Сливен, декламирах онези стихове на Георги Джагаров, които, признавам си като грях на младостта, бях преиначил, тъй като вярвах, че те са написани сякаш за мен. “Аз бях добър, аз бях невинен, / но хваща ме и мене бяс, / щом няма как да ви задмина, / поне да дораста до вас!” и по-нататък “А ваште благородни дами / след мене гледаха в захлас, / че пишех аз от вас по-силно / и любех по-добре от вас”.
Поемах ли на юг, по едрите звезди над Сандански и Петрич се мъчех да разчета извора на необяснимата красота и мощ в поезията на поетите от южните градчета; На север течеше реката, а там живееше и поетът, написал “Сираци на вечността”.
Дълго мога да изброявам, дори си спомням как веднъж на гара Велико Търново съвсем на шега повторих въпроса на Кольо Николов: “А къде се намира тук паметникът на Матей Шопкин?”. И трябва да ви кажа, че останах слисан от отговора на момичето - В градската библиотека и в сърцата ни!
Уважаеми дами и господа,
Когато човек получава награда на името на поет, чието име е една от най-високите мерки за талант, чието име е една, нека призная, непостижима мярка за патриотизъм, е редно да си зададе и въпроса - как той, редникът от поетичния взвод на България, удостоен с награда на името на белия генерал в българската поезия Георги Джагаров, ще защити неговото име и високата мярка за честност и откритост, за служба на род и отечество, защото нека бъда честен, все още не го е направил.
Георги Джагаров заема в това отношение особено място като пример в моя живот. Във времената, когато властта също беше в името на народа, но когато работническата класа, освен материални блага, беше призвана да създава и духовни ценности, аз имах високата чест да се радвам на доверието на Георги Джагаров - този духовен баща на поколения български поети. Лаская се от мисълта да твърдя, че той повярва в онази скромна божия искра, която носех, отблясък на която бяха и моите стихове. Дълго е за разказване, и аз тук само ще маркирам спомена за онова отминало време, в което кипеше истински културен и духовен живот. Предстоеше да излезе мой цикъл със стихове във в. “Литературен фронт”. В онези времена на строги критерии това нито беше лесно, нито беше малко. Беше сряда вечер, и вестникът, който излизаше в четвъртък, се предлагаше при портиера на Съюза на българските писатели по-рано. Някак късничко се случи да мина покрай “Ангел Кънчев” 5. За зла участ вестниците бяха свършили и аз влязох в ресторанта с тайната надежда да се уверя, че стиховете са излезли. Там, на една маса, шумно се разпиваха група мои приятели. Поканиха ме, седнах, може би за да осъзная изстраданата изповед, описана от Валери Петров: “Ала не иска да се разпечата / за думичка поне половинчата / друг път така бъбривата уста”.
Така и не попитах нито за вестника, нито за моите стихове. Когато компанията бе вече в своя вихър, внезапно на масата се появи Максим Наимович, и с тон и жест, на който бе способен само той, обяви: “Заместник-председателят на Държавния съвет др. Георги Джагаров кани поета Минчо Минчев да се присъедини към по-талантливата поетична маса. - И добави: - За кратък разговор”. Не бих желал да си спомням какво прочетох в очите на моите талантливи приятели, преди да се реша да отида. Но когато все пак приближих известната маса в ъгъла, на късата страна, с гръб към стената, на която стоеше Георги Джагаров, чух следните думи: “Моля всички, които ценят моето мнение, да ме последват и да станат прави. Вдигам чаша за здравето, крепкото перо”... и пр., и пр. Нататък следваха определения, които по обясними причини спестявам. Истината е, че бяха казани много красиви и затрогващи думи. А иначе тази нощ бе първа в моя живот, в която като локомотивен машинист не се явих на работа. Просто бях освободен по нареждане на вицепрезидента на републиката, както се изрази неизменният участник в компанията на Джагаров Михаил Неделчев.
В онази вечер аз слушах до разсъмване “Запретни, Вело моме, белите ръкави”. В онази нощ аз се докоснах до легендарния свят на Георги Джагаров и в същото време се наслушах и нагледах на ласкателства и клетви, които като истински мъдрец, поетът пропускаше покрай ушите си.
Много неща се случиха след тези прекарани часове заедно. Джагаров умееше да не забравя думите, дори когато ги бе изрекъл в час на особено настроение и откровение. И аз ще призная, че винаги ме е удивлявала неговата способност да отделя значимото от неважното, умението му в центъра на общуването да поставя на първо място човека с неговите тревоги, болки и надежди. Аз обичам този поет и не се притеснявам да го кажа открито. Единствено той за мен въплъщава ботевския отблясък на любовта и омразата, силно да люби и мрази - това можеше в наше време само Георги Джагаров.
Благодаря на неговото семейство, за доверието да ме допусне до името на своя патрон. Благодаря за риска на журито от Съюза на българските писатели и лично на председателя Николай Петев, че няма да посрамя високата мярка за талант и патриотизъм, наречена Георги Джагаров. Така разбирам аз тази награда.
Благодаря на всички, които пожелаха да съпреживеят с мен това мое вълнение.
Благодаря на децата си, на моето семейство, на приятелите и съратниците от общата кауза, наречена България - наша болка, съдба и надежда.
Позволете ми и дързостта да споделя с вас своето поетическо и гражданско верую. Днес вече никой не говори за революционната романтика, която беше знак, вяра и същност на поколения български поети. Ако гледат отгоре великите мъртви, нека приемат и откровението на моята душа.
Моля се на българския бог на поезията и на живота да ме дари със сили да допиша недописаното и да извървя пътя си така, че ако не мога като великия чирпанлия, с кръвта си кръст да начертая, / от Дунав до Егея бял / и от албанската пустиня / до черноморските води; ако не успея да бъда поне четник от цялата смъртна дружина на великия войвода при Вола: то нека имам сили като лирическия пример на Георги Джагаров да предпочета да падна по очи, отколкото да падна на колене.
Това е моята молитва.
Амин!

МЪЖКА ЗАРЪКА
Сине,
свирят влакове в моите нощи.
В зениците пари
и в дланите дума тежи.
Като писмо от една неизпратена поща
мъжка заръка
в сърцето ми топло
лежи.

Ти прохождаш,
а една непокорна земя
те люлее от обич
и от обич
под теб се люлее.
Научи се да ходиш изправен по тази земя.
И падай с усмивка,
и пей,
ако паднеш за нея.

От мъжките сълзи,
сине, не никне трева.
Ала се случва
и камък,
и мъж
да заплачат.
Гледай небето тогава
да бъде резбован таван.

Нека да кажат:
пред хубост
плаче момчето-юначе.

И радост да блесне,
небе да се стъмни от жал,
буря
земята, в която си раждан,
да срива,
опази:
една песен от ясен кавал
и целувката
на една самодива.

Минчо МИНЧЕВ

Нагоре
Съдържание на броя