"Нова Зора" - брой 50 - 18 декември 2007 г.

Биограф на болното време
Чавдар ДОБРЕВ

Наскоро в камерната зала на Народния театър бе отбелязано 75 години от рождението на изтъкнатия театровед Владимир Каракашев. На тържеството беше представена книгата му „Последна биография". Говориха Чавдар Добрев, Георги Стоянов-Бигор, Методи Георгиев.
Тази вечер бе по свой начин необичайна. Колегите, приятелите, уважаващите културното дело на Владимир Каракашев, бяха тук да го поздравят във връзка с неговия 75-годишен юбилей. Бе представена и книгата му „Последна автобиография”. "Прилагателното „последна” - заяви Чавдар Добрев, - звучи стряскащо и твърде нерадостно, но аз си го обяснявам с натрупани мълчания и обиди, събирани в душата на театралния критик през десетилетията и особено през последните двайсетина години."
Тук поместваме със съкращения неговото слово.
"Зора"

Преди двайсетина години едно цяло поколение театрални критици у нас бяха изхвърлени извън борда на актуалния сценичен живот, без съжаления, без обяснения, камо ли с нюанси на съчувствие. Да се окажеш непотребен след четири, че и повече десетилетия труд, непотребен заедно с плеяда актьори, режисьори и постановки на българския театър от 1944 г. до 1989 г., си е постижение, на което биха завидели и най-големите пролеткултовци, и най-заслужилите соцсектанти.
В този план нашето юбилейно събиране би могло да има ефект на „кръгла маса”, която с разум и с почит към наследствата отдава дължимото на един от най-талантливите, дълбоките, полифонично звучащите представители на критическото племе в театралната област. Владимир Каракашев, заедно с неговите колеги-критици през най-творческите си десетилетия, работеше системно за превръщането на театралната критика в професия, за обогатяването на нейния арсенал с ерудиция, съвременна информираност, усети за красиво и грозно, за целесъобразност и случайност, за интуиция и възпитаване на чувствата.
Владимир Каракашев успя да създаде трайни примери на една теория в действие, на една жива театрална критика, наситена с проблеми, с публицистична или теоретична насоченост.
За разлика от нас, неговите колеги, той има това предимство, че е израснал в семейството на театралния художник Георги Каракашев, че отрано получава възможности да общува с видни фигури на българската култура, да посещава спектакли на Народния театър, да усвоява органично тънката материя на сценичното изкуство.
В историята на българския театър остават неговите тогавашни оценки на постановки на български и руски театри, полемичната му статия за „Ромео и Жулиета” в Народния театър, участието му в дискусията за условността на сцената, един въпрос, който тогава беше на гребена на сценичните ни тревоги. Факт е, че в тази дискусия наред с Вили Цанков, Каракашев стана авторът на другата, противоположната гледна точка.
Първата му книга е посветена на творчеството на поета и драматурга Камен Зидаров (1962 г.) Следват „Ние гледаме театър” (1962 г.), в която поставя методологически въпроси на съвременната театрална култура, анализира възможностите за един по-многостранен поглед върху наследството на Станиславски; доказва какво е своеобразието на актьора в сценичната действителност. С актуалното битие на театъра ни се занимават и следващите две самостоятелни книги на Каракашев: „Театър и съвременност” (1967) и „Критически летопис - 1956-1966" (1969). През 1983 г. Каракашев публикува книгата си „Драматургия и време”, в която обхваща творческите изяви на Иван Вазов, Пейо Яворов, Димитър Димов, Камен Зидаров, Йордан Радичков, Никола Русев, Кирил Топалов, Милко Милков, Божидар Божилов и др.
Владимир Каракашев вече две десетилетия е преподавател във ВИТИЗ. Започва работа в Театралната академия, след като беше работил в Театралния отдел на Министерството на културата, в Българска кинематография и главен редактор на вестник „Народна култура”.
С руския театър Каракашев се занимава в две от своите книги: „Сцена на революцията” (1984) и „Руски мотиви” (1999). По повод на „Руски мотиви” бих искал да вметна, че тя е етап в начина на анализ и обобщаване, характерни за Каракашев, оставя трайно впечатление синтезът между ерудиция и артистизъм, между познание за историята на руската сценична култура и инстинктът на критика за невидимите стойности, творени от драматурга, режисьора, актьора, художника и музиканта. Завладява ни, така да се каже, вътрешната архитектура, но и акустиката в размисъла на театралния критик.
Струва ми се, че възможностите на Каракашев като човек на театъра се синтезират, извън в „Руски мотиви”, още и в „Театърът - тайнство и реалност” и „Последна автобиография”, създадени също в годините на прехода. Тези книги свидетелстват, че критикът изпитва остра нужда да осмисли пътя на съвременния театър, да обгърне отново своя жизнен друм, да го обясни, щудира критично, дза потърси есенцията на отделни свои творчески актове, които са срещали и срещат неразбиране или укори, да обобщи смисъла на своето посвещаване на българския театър.
Според мен Владимир Каракашев е един истински носител на таланта, на прелестното познание за неповторимия свят на сценичните вълшебства. От дистанцията на времето се вижда, че името на Владимир Каракашев се нарежда до имената на хора, които създадоха смисъла на професията „критик и историк на театъра” в лицето на Любомир Тенев, Стефан Каракостов, Гочо Гочев, Пенчо Пенев и др. Би могло да се каже, че всъщност става дума за реален принос в историята на театралната ни критика през целия 20 век, тъй като големите завоевания в тази специфична професия се осъществиха през втората половина на столетието.
Убеден съм, че Каракашев все така ще бъде посещаван от музите, които даряват твореца с мъдрост и прозорливост, но и със сили да надраства скепсиса и умората. Пожелавам му здраве и още не една чудесна книга. Пожелавам му тези неща в дните, когато „падат маските”, когато „щастието е само сън - болката истинска, но и когато интелектът открива зрелия критерий за история, за дълг пред себе си и ближния.

Нагоре
Съдържание на броя