"Нова Зора" - брой 21 - 27 май 2008 г.

С голямата мярка на историята
  • “Тук, Боевой”
  • 400 телеграми за победата на човещината и демокрацията
  • Георги СТОЯНОВ-БИГОР

    На 22 ноември 1943 г. в столичното гарнизонно стрелбище бяха екзекутирани трима съотечественици, обвинени в “шпионаж в полза на чужда държава”: доктор Александър Пеев, Емил Попов и Иван Владков.
    Пак за шпионаж, на същото място, бяха разстреляни и генерал Владимир Заимов, поети, студенти, войници, парашутисти, подводничари, партийни дейци. Всеки от тях е знаел отлично, че такава дейност, “предател на родината”, отвежда към стрелбището, на бесилото или куршума “при опит за бягство”.
    Когато прелиствах полицейските преписки на следствието им, мислех си за историята, за нейните превратности, постоянства- непостоянства, алтернативното-съдбовното. Питах се кога един и същ човек е герой, кога - враг на народа? Патриот или военно-престъпник? Били ли са възможни и други решения, компромиси, и на каква цена? Лесно ли е да се намират отговори от името на тия, които вече ги няма; и които при съвсем други обстоятелствата са търсили себе си... Времето си.

    В арестантска преписка N 357, съдържаща 490 листа, се установява, че от 1941 г. до момента на задържането му д-р Александър Костаки Пеев е ръководил “специална разузнавателна служба, която имала за задача да събира сведения в полза на Червената армия. Александър Пеев получил шифър, по който съставял текстовете на телеграмите. Пряк отговорник за връзката с Москва бил Емил Попов, той адресирал телеграмите до Дубок, тоест до съветския разузнавателен център”.
    “Аз не съм целял да увредя на интересите на България - заявява Пеев в показанията си. - За мен като българин не можеше да има колебание. Моите симпатии бяха на страната на руския народ, с който при това България не беше във война. Прецених, че след като Германия ще се увлече във война с Русия, ще загуби, както в 1918 г., и страната ни ще се намери отново в още по-плачевно състояние от това през 1918-1919 г. А сега ролята на една велика сила при уреждане на международните отношения ще бъде от решаващо значение за България. С моите сведения, като информирах Русия, че България не ще участва със свои войски в най-трудните моменти на немското нашествие на Източния фронт, смятам, че бях полезен както за нашата освободителка, така и за България."
    Биографиите в полицейските досиета са кратки, стереотипни, схематични. Да речеш, всичко се е свеждало до показания, признания, конфискувани писма, дневници, бележки, сведения от приятели и от неприятели...
    И тъй, “шпионинът” се родил в семейството на Костаки Пеев, първия пловдивски кмет след османското иго, дългогодишен депутат на народната партия, изтъкнат русофил. През 1904 г. синът, Сашо Пеев, постъпва във Военното училище, ръководи там... марксически кръжок. Чете реферати за произхода и развитието на държавата, за “Силата на една личност, която обичаме и в която вярваме”. Запазени са тетрадки, в които юнкерът цитира стихове от Надсон и Яворов. Записвал е: “Моят живот е непрекъснато стремление за красота и истина”, “Аз знам, че вашето малко “аз” е вашият кумир”, “Относителността на щастието не унищожава неговата реалност”.
    Сега да разгледаме една снимка.
    В нея сякаш е събрана, кодирана, драматичната, кръстопътната, прокълнатата ни участ българска. Фотографирали са се юнкери - марксисти в цитаделата на монархията. Събрал ги е светъл порив към мечтан свят. Неколцина ще се борят неотклонно за тоя идеал. Впоследствие на арената на историята ще застанат един до друг или един срещу друг, и никой няма да е неутрален. Ето, този е Александър Пеев. Един ден той ще бъде разстрелян като резидент на червеноармейското разузнаване в България. Оня, дребничкият, крайният, е Форето, бъдещият генерал Никифор Никифоров, началник на съдебно-следствения отдел при щаба на армията. Но и висш редови разузнавач на... Червената армия, тоест на страната на Съюзническата антихитлеристка коалиция, псевдонимът му ще е Журин. Сред младите марксисти е и Константин Лукаш, и той ще се домогне до генералското звание, ще бъде началник-щаб на царската армия, и също ще бъде разстрелян, но от съда на народа. Това е Петър Славов. Той ще е вещ търговски експерт, ще е предан на социалистическия си идеал и въпреки безукорната си честност ще бъде оклеветен, ще загине като трайчокостовист в годините на култовския тоталитаризъм. До него е Иван Икономов, бъдещ военен съдия, ще е обвинител срещу атентатора на храма “Света Неделя” Марко Фридман, а след години - и защитник в процеса срещу червеноармейския агент доктор Пеев. И още един от марксическия кръжок - някой си Каракашев, той няма да е нито герой, нито изменник, ще приключи кариерата като бохема, без да оставя други следи. От окото на всевиждащия фотообектив е отпаднал юнкерът Христо Топракчиев, изключен за рапорт “против свещената особа на княз Фердинанд”; и пак той, Топракчиев, ще е първият летец на планетата, който ще бомбардира военен обект, Одринската крепост, по време на Балканската война.
    Какво странно поколение! Тук не присъстват хиляди от съвременниците им, но и техните съдби ще са полярно разнопосочни.
    Съученик на Сашо Пеев в пловдивската прогимназия е Богито - Богдан Филов, блестящ бъдещ археолог, ерудиран учен, професор, премиер, регент на България, присъединител на царството към оста Рим-Берлин-Токио, обявил война на Великобритания и Съединените щати, инициатор на закони за репресии срещу евреите, срещу антифашистите, срещу демокрацията. Баща му е подполковник Димитър Филов, убит от стамболовисткия режим като фанатичен русофил, синът му Богдан, също ще е разстрелян, но като преусърден германофил, главен виновник за национална катастрофа. Съученик на Сашо Пеев в Пловдивската гимназия е Първан Драганов, царски офицер от кариерата, пълномощен министър във Виена, Берлин и Мадрид, външен министър в губещ профашистки кабинет и като такъв ще бъде осъден на смърт след 9 септември 1944 г.
    Със спомени и другарство от военното училище се засичат и други личности. Форето - Никифор Никифоров дружи с Тедката - Теодосий Даскалов, който е с два випуска по-старши, но и двамата ще другаруват и като кадети, като спортисти, заедно ще ходят на купони, на журове. Даскалов ще е генерал и като военен министър ще бъде екзекутиран от Народния съд. В междучасията Форето е в общи компании и с Христо Луков, и той ще бъде генерал, покровител на легионерите, и ще бъде застрелян като нацист от антифашистка бойна група. Другарство обвързало Форето и с Владимир Заимов, сина на апостола, на Ботевия сподвижник Стоян Заимов; и той ще е един ден генерал, герой от Балканската война и... резидент на руското военно разузнаване, разстрелян в името на Негово величество Борис Трети. Куриозно-парадоксалното е, че съдебното му дело е придвижвано - „за алиби” - от царския генерал Никифоров и едновременно, както споменах, разузнавач на червеноармейския център.
    Каква зла ирония, какъв трагизъм!
    През 1906 г. Александър Пеев е вече подпоручик, встъпва в брак с Елисавета, момичето, на което още като юнкер е писал: „Аз настоявам за среща. Но защо? Нима само за размяна на няколко милувки. Мен ми е необходимо да виждам преди всичко моята другарка”. После двамата ще следват в Брюксел, той - право, тя - историкофилологически факултет. Членуват там в социалдемократическа група, пращат за левия български печат дописки за лидера на Втория интернационал Хюсманс. Пак в Брюксел, в аулата на университета, слушат с Елисавета беседа на Ленин по националния въпрос.
    Започват войните, несвършващите български войни: Балканска, Междусъюзническа, Световна. Шест години студентът ще е строеви офицер на фронта, ще е повишен в чин капитан, ще бъде декориран със златен кръст за храброст, и бидейки пряк свидетел на кръвопролитията, ще сподели: „Моят живот има по-високи цели, които аз преследвам упорито”. Или: „Аз съм това, което съм и мисля да си остана последователен като цялостна личност. С войниците се отнасям не просто добре или лошо, а по човешки. Обаче злините са в такова изобилие, че мнозина се учудват как не ме виждат с камшик в ръка. Стадна психология!” От Родосто, от брега на Мраморно море, изпраща на Елисавета снимка - войниците са накитени с червени карамфили, празнуват 1 май. И надпис: „Макар окован в мундира, както толкова наши другари, аз ще празнувам този ден заедно с цялата съзнателна част от класата, към която принадлежа”.
    След демобилизацията се установява на частна адвокатска практика в Карлово, бил е депутат на тесните социалисти в 19-ото народно събрание. Кипяща е дейността му и в Пловдив, където редактира всекидневника „Правда”. „Винаги на страната на онеправданите, защото - пише той - и правдата е на тяхна страна”. Изявява се като трибун, организатор, безплатен консултант, наричан „адвокатът на бедните”. Необхватни са разностранните му културни интереси, хобита. Изследва антики, стари крепостни стени - публикувал проучване за „Ситовския надпис”, учредител на Съюза на археолозите. Пише трудове върху житния проблем, цвеклото, царевицата, производството на захар. Съосновател на кооперативната банка, неин юрист. 1939 г. е щастливата му година: посетил селскостопанската изложба в Москва, видял най-после митичния Кремъл, внушителния паметник на Минин и Пожарски, архитектурния шедьовър „Василий Блажени”. Впечатления и епоха, която ще го застави да канализира своята енциклопедичност и да заеме мястото си спрямо надигащия се откъм Запад ураган. И развръзката ще е внезапна, в „случайна” среща с руското военно аташе полковник Иван Фьодорович Дергачов.
    - Ще работим заедно, товаришч Пеев, нали?
    - Да, другарю полковник! - ще се съгласи спокойно без колебание докторът.
    Гьобелс изгаряше картини на Шагал и Пикасо, книги на хуманисти, в това число и на великите си съотечественици: Шилер, Хайне, Томас Ман, Ремарк. Булевард "Унтер ден Линден" бе осветен от нощни факелни шествия. Германия маршируваше, готова да последва фанатичния фюрер. Самолетите, танковете, пехотите, щурмоваците, есесовците чакаха команда. И тя не закъсня. Нахлуха в Чехословакия, Полша, Великобритания обяви война на Германия, Финландия обяви война на Съветския съюз. Мусолини се провикна за пълно единомислие с фюрера. Германия окупира Дания и Норвегия, завзе Холандия, под парижката Триумфална арка маршируваха синеоките натрапници. Италия нападна Гърция, към Албания се насочиха 16 италиански дивизии.
    Раздвижваха се армии, разузнавания, дипломати, прокуратурата, висшите административни йерархии. Още не бяхме влезли в тристранния германо-италианско-японски пакт, а нацистите се разпореждаха като колонизатори. Военното аташе полковник Брукман изискваше с господарска повелителност от генерал Лукаш, шефа на българския Генерален щаб, да му предостави незабавно сведения „за числеността на гръцките дивизии срещу нашата граница, а също и за числото на турските дивизии по Марица”. Шпионажът в полза на Хитлер не се наказваше, напротив, ценеше се, правеше се чрез него кариера. Съдействаха му подмолно и подло и трите разузнавателни служби на армията - РО 1, РО 2 и РО 3. За шпионаж в полза на Русия, с която не бяхме във война, и англо-американците, които бяха в една коалиция с Русия, антифашистката, се издаваха присъди, арестуваха, разстрелваха, бесеха. Съществуваше българо-японско дружество, но нямаше го вече дружеството за приятелство с Русия, активистите му бяха арестувани, пращани „превантивно” в лагерите Гиген, Гонда вода, Еникьой, Свети Врач, въдворяваха патриоти из Лудогорието, из затънтените краища по Струма, по Места. Разгромена, разграбена бе столичната книжарница за руски книги, цензурираха се, изземваха се вестници, отстояващи мира, неутралитета. Забраниха съветските филми, съветските пиеси. Премиерът, а после и регент, проф. Филов, имаше амбицията да надмине някогашния си колега Стефан Стамболов, който се пъчел, че щял да изкорени русофилството поне за 100 години. Маджарският професор Геза Фехер „установяваше”, че българите нямали нищо общо със славянството, назоваваха ни ту прусаците, ту японците на Балканите. Правителството забрани честването на 24 май, Кирило-Методиевската, славянската ни гордост.
    Със строго поверителна заповед на просветния министър Борис Йоцов свалиха в гимназиите портретите на Христо Ботев, тъй като поетът-революционер бил „обсебен от пораженски елементи”.
    В София се настани - на улица "Патриарх Евтимий" 57 - доктор Делиус, пълномощник на адмирал Канарис, шефът на военното разузнаване, абвера. Пълномощният министър в България Рихтхофен предприе оживена задкулисна дейност. От 25 ноември до края на декември у нас се приземяват неофициално 5 немски самолета с 260 сандъка оръжие, прехвърлят ги в Русе, където ги поемат специално пристигналите по Дунава терористи от диверсионно-бандитския полк на абвера „Бранденбург”. Настаняват ги като „туристи” в хотелите, след което ги разпращат из „неутралното” Сакскобургско царство. Не след дълго пристигат още 3 роти от въздушните сили, с численост 800 души, преоблечени в български военни униформи... Идва по инспекция и командирът на немския авиационен корпус, чакащ заповедите на Вермахта. След него пристига и ген. Грайфенберг, началник-щаб на определената за навлизане у нас 12-а германска армия. Състоя се и тридневна тайна визита на фелдмаршал Лист, с осведомителна цел, за предстоящите му инвазии.
    Монархизмът подготвяше масови убийства, но форсираше чрез фашизацията и... самоубийството си. Най-десният пронацистки съюз, легионът, подмени традиционния си поздрав „За България!” с „осъвремения” според българския му гаулайтер Иван Дочев „Хайл Хитлер!”
    1 март 1941 г.
    С личния самолет на Хитлер и личния му пилот Бауер премиерът Филов отлетя за Виена. В двореца Белведере, в обстановка на тържествен церемониал, бе сложен подписът на предателството. И само след час и половина немците прекосяват построените вече понтонни мостове по Дунава. Пак предварително, още същата нощ - 1 март - части от авиационния 8-ми корпус се дислоцират в столицата. В Пловдив, Варна, Русе и Шумен затрещяват немски танкове. Югославия влиза в тристранния пакт, но веднага бе извършен контрапреврат и веднага хитлеристите навлизат в нея като окупатори; и веднага крал Петър емигрира в Лондон. В Берлин преценяват за недостатъчно деен пълномощния си министър Рихтхофен и го подменят с предостатъчно дейния Адолф Бекерле. Дворецът веднага бива известен. „Ваше Величество, узнах че господин Бекерле, човек на около 42 години, строен, сериозен, е пристигнал на гарата в обикновено второкласно купе (по липса на специален вагон) заедно с жена си, пълна, руса, повече от среден ръст, по-скоро с енергичен израз, не толкова красива и елегантна, колкото я описваха първоначално. Хора немци, близки на доктор Делиус казвали, че сега при Бекерле тепърва ще се види какво значи организирано сътрудничество между две страни... На Ваше Величество предан служител Ст. Балан. София 30 юни 1941 г.”
    Кремъл през този период имаше функциониращи в Европа легации само в Берн, Стокхолм и София. Понеже не е имало друг избор, червеноармейското разузнаване потърси опора в русофилството, разчитайки на най-неизкоренимото, обичта към освободителя ни дядо Иван.
    България пряко не взе участие във войната. Де факто обаче се превръща в плацдарм на Вермахта за агресия и на Балканите. Възложена й бе ролята на жандарм в разгрома на съпротивителните патриотични движения в Южна Сърбия и Северна Гърция. По цялата наша територия действаше невидим фронт. Поляризирани са политическите сили, засичат се две големи разузнавания - нацисткото и руското. Предстояха битки на живот и на смърт. Разузнаванията са винаги във война без фронтова линия.
    Царството минаваше под знака на военни маневри, паради, кухи патриотарски речи, водосвети, молебени. Дворецът бързаше, съсредоточавайки в свои ръце властта. Хладнокръвно застава на своята барикада и Александър Пеев. Ала не такава, за каквато копнеел. Еднообразен, не романтичен е маршрутът му: банката, в която беше юрист, Съдебната палата, една бозаджийница до улица „Алабинска”, където ще се среща с млад мъж, който ще държи отворен вестник, трамвайната спирка на площад „Света Неделя”, кръчмите по улица "Сердика", кафене „Палма”, разговори с приятели, един час табла и към 15 ч привечер в дома си на булевард „Адолф Хитлер” 33, ще прелисти Алеко-Константиновия „Бай Ганьо”, на стр. 107 беше ключът на шифъра. На горния етаж живееше Марин Маринов, секретарят на царедвореца Багрянов. И всеки месец на 29-о число във Военния клуб ще се среща с приятели от 29-и випуск. Събираха се тук на приятна раздумка армейски командири, членове на Висшия военен съвет, генерали, полковници... Нямаше ги партизанските землянки, походите, сраженията, партизанските огньове. И все пак онова, което вършеше, беше барикада, въображаема, но не нереална, изглеждаща монотонна, изопваща нервите до скъсване.
    Участваше в опасна, скришна война, навсякъде и отвсякъде с неизвестни, чиито отговори обуславяше необичайната житейска алгебра.

    (следва)

    Нагоре
    Съдържание на броя