"Нова Зора" - брой 22 - 3 юни 2008 г.

С голямата мярка на историята
Георги СТОЯНОВ-БИГОР
Продължение от бр. 21

Пред другарите си трябваше да бъде „огънал се”, „капитулант”, пред неприятелите - „приятел”. Не биваше да носи пистолет, бомби, нямаше да е препасан с ефектен комитаджийски патронташ, единственото оръжие, с което имаше право да си служи, трябваше да е аналитичният ум, бистрата му памет. Никой нямаше да му поднася наготово сведения, разузнавачът е длъжен сам да изтръгва сведения. Трябваше да е безупречен актьор, само че не на театралната, а на сцената на взривоопасен двубой. Неточностите, лекомислието, най-невинната непредпазливост, се наказваха с куршум. А ако се случеше да предвари куршума, не биваше да забравя ампулата със смъртоносна отрова в ревера на сакото, отровата, която носеше със снимчицата на Елисавета и Митю.
Пръв помощник му беше генерал Никифор Никифоров, русофилът, марксистът, съвипускникът от Военното училище. Невероятно осведомен, с невероятни връзки сред висшия команден и политически елит. За заслуги пред царя и царството бе удостояван с ордени, беше един от четиримата членове на Висшия военен съвет. Нему бе възложена борбата срещу комунистическата напаст в армията. Той, генералът, следеше, изучаваше хода на военните дела за „противодържавна дейност”. Измисляше си и командировки до турската граница, до Варна, Пловдив и Скопие, даваше указания на началници как да се борят срещу болшевишката хидра... и същевременно събираше информации за „Боевой”. „Антикомунистическият генерал” имаше високата чест да бъде разузнавач на Червената армия. За тази необичайна длъжност си имаше и псевдоним, беше Журин. Ведомството, за което отговаряше, издаваше смъртни присъди на хора, към които изпитваше дълбока вътрешна съпричастност, а трябваше да мълчи, да поддържа алиби на предан дворцов генерал. В сложните въртели, в които се беше завъртял доброволно, трябваше да степенува, да се въздържа, да мери думи, поведения с голямата мярка на историята.
След разконспирирането, след екзекуцията на д-р Пеев, Никифоров бе снет. При обиска в желязната му каса бяха намерени 25 смъртни присъди по военни дела, протакани и задържани уж за „допълнителни проучвания, изяснения”. Новият шеф на военно-съдебния отдел тутакси се разпореди присъдите да бъдат приведени незабавно в изпълнение. „Той беше съсипан, състари се изведнъж, побеля в една нощ”, каза ми Елена, вдовицата на Никифоров.
Кажи и ти, читателю, кой Шекспиров герой ще е преживял по-ужасяващо двойнствена драма от личната, човешката драма на ген. Никифоров-Журин? Да, играта, в която той играеше, бе двулика, лъкатушна, изключително драматична. Игра на сцената на историята. Протагонистът в тази тъй смъртоносно заплетена пиеса не бе раздвоен, беше патриот-антифашист. Доблестен син на славянството. Непринизил достойнство, чест и след репресиите, на които щеше да е подложен, но вече по времето на Вълко Червенков. Тъй като същият генерал-царедворец е водел делото и на „ревизиониста”, на „титовеца”, на „империалистическия агент” Трайчо Костов, трябвало да признае защо именно Костов, секретарят на ЦК на забранената партия, се е отървал от смъртна присъда, за разлика от другите шестима подсъдими, които са имали по-нисш партиен ранг. Защо главният, най-отговорният, е оцелял? Как, по чие указание, на каква цена?
А как да се повярва, че Никифоров е бил и Журин? Тъжно, но факт: съветското посолство се правело на разсеяно. Високите си държавни отличия набеденият ще получи, когато ще е вече развалина.
Все пак кой е той, преди да бъде Журин?
Също потомък на прочут русофилски род. Дядо му Никифор Мурдон, дошъл в град Елена от Одеса. Чичо му Константин Никифоров е първият български военен министър след Освобождението. Племенникът - Форето - също е изнасял реферати в марксическия кръжок на Военното на Негово височество училище; и той, подобно на Сашо Пеев, се влюбва от пръв поглед и се оженва за една мила брюнетка, Елена. Това ще е и претекстът да зареже офицерското поприще и да се запише в юридическия факултет. И той, както и Сашо, ще прекара шест напрегнати години по фронтовете. Ще преживее и величието, и злочестините на великия наш войник. Подир самоубийствените Цар-Фердинандови войни започва мъчителната, но възходяща кариера на съдия, пианист и вегетарианец, пословично скромен, почти аскет. През 1937 г. ще е отново военен. Генерал, началник на съдебно-следствения отдел при щаба на войската. Тъкмо в това си качество ще приеме предложението на съвипускника, приятеля си Александър Пеев, да се посвети на секретната мисия. Тоест да бъде Журин в радиошифъра на Центъра. От решаваща полза за делото щяха да бъдат позициите и връзките му сред висшия военен и политически елит, сред дворцовите величия; и не на последно място - дискретната, фанатичната му обич към Русия.
За благородната, но опасна мисия доктор Пеев ще спечели и братовчед си Янко Пеев. Опитен дипломат, представлявал царството ни в Солун, Цариград, пълномощен министър в Тирана, Кайро, а после и в Токио и Нанкинг - към прояпонското китайско правителство. Начетен, владеещ перфектно чужди езици. Комуникативен, фаворит на царя, на премиера Филов, на министри, народни представители. Баща му Панайот Пеев бил принудително пенсиониран в чин генерал, тъй като взаимно не се понасяли със суетния властолюбец княз Фердинанд Кобургготски; завършил е първия випуск на Военното училище, сред чиито първи възпитаници са и братът на Христо Ботев - Кирил, опълченци, плеяда строители на следосвобожденска България. Брат му Йордан загива като офицер в боевете за Чаталджа. След ареста на Пеев, след дешифровката на шпионските телеграми, в които фигурира и Тан, и се установява, че това е псевдоним на Янко Пеев, е автоматически уволнен от монархо-фашисткото правителство. Принуден да емигрира, напуска Нанкинг, потегля обратно и се застоява в Цариград. Тук го застига деветосептемврийският прелом. Надявайки се - като вещ познавач на българо-турските взаимоотношения, логично било - да е новият пълномощен министър в Анкара. Пише до Елисавета, вдовицата на доктор Пеев: “Застъпете се, където трябва, за моето реабилитиране и за връщането на длъжността и чина, които изгубих по повод обвинението срещу мене за пълно съучастничество със Сашо и по повод моите многобройни противогермански телеграми и доклади от Токио, които ще останат като венец на моята дипломатическа кариера и моята прозорливост. В тия телеграми аз предсказах и предвидих руските победи, германското поражение, посочвах какви са японо-немските отношения, каква е политиката на Япония към Съветския съюз и пр. Това ми прави чест и се гордея!”
За жалост не е обичайна практиката на Кремъл да разконспирира с охота разузнавачите си, особено военните. Разтревожена от нелепия случай Елисавета Пеева отива при отечественофронтовския външен министър госпоодин Петко Стайнов. Министърът посъветвал да си кротува в Цариград, докато се изясни ситуацията. Чрез Елисавета “кротуващият” праща писмо и до господин проф. Венелин Ганев, негов приятел, един от новите регенти. Регентът предоставил писмото лично на господин Стайнов. Отново обещания, “ще видим”, “ще се уреди”, па й подметнал, че Янко бил вече съвсем изкукуригал. Как е възможно, луд ли е, подхвърлил иронично господин Стайнов, да си фантазира, че служил на Русия, на руското оръжие. Странна, озадачаваща постъпка на един инак хитър, отлично ориентиран външен министър, още повече, че и де юре още Константин-Муравиевото правителство бе приело закон за амнистията. Де юре, да, но дефакто реабилитациите се протакали. Защо, до кога?
Тан, българският Рихард Зорге, бил изтощен, болнав вече, със силно увредено зрение, без средства, без семейство. Когато бил първи секретар в цариградското консулство, жена му, красивата Наталия Весова, се залюбила с третия му секретар Георги Кьосеиванов, бъдещия премиер и царски пълномощен министър до 9 септември в Швейцария. Развели се, от брака с Наталия е едничкият им син Константин, който - в качеството си на секретар във Външното миинстерство - загива при самолетна катастрофа във Виена. Така че си нямал нийде никого. Всичко, което най обичал, пропаднало, загубил; за идеала на който служил - се отплащали с неблагодарност. Да добавим, че бил и без работа. Изхвърлен и от хотела, лишен от покрив, от грижи, несретникът починал - твърди се през 1948 г., но могло да е и през 1949, 1950 г. - недалеч от Златния рог, в свърталище на клошари, на дрипльовци.
Не дочакал ордени, топовни салюти, признания, чествания, освен че омършавялото му тяло било извозено безплатно с общинска каруца и зарито без цветя, без венци, в братски гроб на окаяници, нехранимайковци, аутсайдери, гроб, който и до днес не се знае, и никога не ще узнаем къде е.
Радист на Боевой бил самият Емил Попов.
Великотърновският учител Никола Попов и жена му Паунка, далечни роднини на Алеко Константинов, имали 4 деца: първото - Иван, второто - Ирина, Емил бил третият, мъжкаранът, родил се през 1910 г. Най-малката, Маруся, идва на бял свят 4 години по-късно. Бащата бил уволнен заради левичарството си и през 1920 г. семейство Николапопови пристигат в столицата. Поради разклатено здраве Емил напуска гимназия и се отдава на голямата си страст - радиотехниката. С обявяването на Втората световна война ентусиазираният ремсист ще е вече конспиративният радист на “Боевой” с псевдоним Пар. Настанява се на улица “Цар Самуил” 25, инсталира там нелегална радиостанция и до ареста му, 15 април 1943 г., препредава чрез нея сведения на центъра "Дубок".
Предан сътрудник на “Боевой” е и Иван Владков, зет на Емил, съпруг на сестра му Маруся. Бащата на Иван е изтъкнат социалист в Дряново. След като е уволнен като чиновник в местния околийски съд, Иван се прехвърля в София. Интернират го в “черните роти” в Демир Хисар. След провала на радиостанцията е арестуван. В следствения му полицейски протокол е записано: “Ако има хора, които да са повлияли на разбираният ми, те са Емил Зола, Виктор Юго, Лев Толстой, Ремарк, Горки...”
Доктор Пеев завербува за Боевой и Александър Георгиев, талантлив икономист, експерт към световната фирма на доктор Оскар Грааверт, находяща се на "Лайпцигерщрасе" 83, в Берлин. Оттам Георгиев информирал за настроенията в Германия. Осведомител Пеев имал и в Букурещ, Тодор Константинов, легационен чиновник. Сътрудничили пряко или непряко на Пеев и културни дейци, между които писателят Павел Делирадев, журналистът Стоил Стефанов от в. “Мир”, артистът Петър Димитров, археологът Гроздан Диков. С тайна мисия пътувал до Албания и Турция театралният режисьор Боян Дановски.
11 май 1941 г.
Хитлер издава Директива N 32, прокламираща блицкрига, плана “Барбароса”, според който Русия трябвало да бъде унищожена със светкавичен удар. Предвиждало се и Япония да я нападне откъм Далечния изток. Очаквал се флангов удар и в посоката Турция-Кавказ. Там, на границата с Русия, “дежурели” 25 турски дивизии.
Зачестяват телеграми между Боевой (доктор Пеев) и "Дубок" (червеноармейския Център, Куйбишев). Морзовата фонетика зазвучава с тайнствено синкопните си удари освен в радионаправленията София-Куйбишев, Куйбишев-София, и в двупосочията Истанбул-Кайро, Токио, Берлин, Букурещ. Немските радиоразузнавателни станции са в паника. Пеленгаторните им засечки търсят ловко надиграващия ги контрашпионин.
Войната в ефира набира скорост.
Боевой, 12 май 1941 г.: По сведения на Журин германски моторизирани колони, идващи от Гърция продължават да пътуват на север.
Боевой, 13 юни 1941 г.: По сведения на Журин Хитлер решил до края на тоя месец да нападне Съветска Русия. Немците са съсредоточили на съветската граница 170 дивизии.
"Дубок": Откъде имате тези сведения?
Боевой: Това е съобщил министърът на войната генерал Теодосий Даскалов на съвещание на Военния съвет.
Боевой: В среди, близки на двореца, се говори, че германо-съветският пакт за ненападение служи на немците за прикритие да се подготвят и в най-удобния момент да нападнат Съветския съюз.
И... вероломството. Безумието!

(следва)

Нагоре
Съдържание на броя