"Нова Зора" - брой 23 - 10 юни 2008 г.

С голямата мярка на историята
Георги СТОЯНОВ-БИГОР
Продължение от бр. 22

22 юни 1941 г. Пламват ниви, слънчогледи, къщи, училища, поликлиники, заводи. В пепелища и гробове се превръщат славянските земи.
"Дубок", 20 септември: Съобщете пак дали българските власти подготвят война срещу Съветския съюз?
Боевой: Журин ни уверява, че българското военно командване не възнамерява и не допуска, че може да бъде изпратена българска войска срещу Съветския съюз.
Боевой, втора телеграма: Няма изпратени български войски в Украйна. За фронта замина мисия на българските лекари и медицински сестри.
"Дубок", 26 септември: Установете веднага количеството в България и Румъния на германските парашутисти, на зенитните групировки и техните местонахождения. Проверете има ли групиране на транспортни самолети на военните аеродруми в България и Румъния, отделно по аеродрумите във Варна и Бургас.
Боевой: Няма транспортни аероплани и парашутни войски. Черноморското крайбрежие се охранява от немците, защото се опасяват от руски десант.
Пак Боевой, 11 ноември 1941: Според Журин преминаващите през България немски войски се насочват към Гърция и оттам през Крит се прехвърлят в Либия. На българската граница има значителни части германски войски. На 8 ноември царят е бил в Сливница, където е имал среща с високопоставен германец.
"Дубок": Вашата телеграма за движението на германски войски е от значение. Трябва да научите какви задачи имат от фюрера пристигналите от Гърция войски, а също и номерата на дивизиите и частите.
Пак "Дубок": Имам сведения, че 3 немски дивизии от север преминават на юг през Гърция за Африка. В Солун има една немска дивизия и в Свиленград концентрация на немски войски. Съобщете номерата на дивизиите. Повтарям, на юг през Гърция, за Африка, Солун, Свиленград.
Боевой: Журин съобщава, че според сведения на военното министерство германците нямат намерение да защитават Африканския континент и че техните войски ще се прехвърлят в Гърция, за да я защитават.
Русия държеше армии и в Кавказ, и в Далечния изток. За Върховното командване не е било безразлично какво е положението й откъм “неутралния тил”.
"Дубок": Вярно ли е, че немците подготвят нападение срещу турците?
"Дубок" отново: Донесете срочно какви немски и български войски има на турската граница?
И още една припряна телеграма: Центърът има сведения, че по посока на Свиленград се придвижват 3 немски дивизии.
Атаката от питания продължава.
"Дубок", 10 октомври: Какво е постигнал Фон Папен, ще отиде ли Турция с Германия и ще открие ли нов фронт на Кавказ?
"Дубок", пак алармира: Има ли в Турция немски войски?
Боевой, след щателна проверка: Засега немското командване не подготвя нападение на Турция. Сведенията имам от Журин.
Боевой, повтаря телеграмата: На 10 декември ще бъдат изтеглени Втора и Единадесета българска дивизия от турската граница.
Боевой, 4 декември: Тан осведоми, че с издигането за министър-председател на Турция господин Сарачоглу е надделяло проанглийското течение и с това е нанесен удар на мисията на Фон Папен.
Боевой: Саботажните действия в България се засилват.
15 декември 1942 г.: Георгиев известява от Берлин, че Хитлер подготвял масиран удар срещу СССР. Но германското население вече не му вярва. Храната в Берлин е само кисело зеле и картофи без никаква мазнина, защото такива липсват на пазара.
И друго, извънредно стойностно сведение.
Боевой: Япония няма да воюва със Съветския съюз.
"Дубок", 8 ноември, нетърпеливо: Срочно повторете какво е казал японският пълномощен министър? От кого имате сведения?
Боевой, 10 ноември: Сведенията имам от Георги Говедаров, който е председател на Японо-българското дружество и се среща често с министъра и секретаря на японската легация. Същото ми каза и професор Генов.
Тази вест изпращат до Центъра и Янко Пеев, и Рихард Зорге. А навярно и други предани антифашисти.
Руските дивизии, които бяха струпани на японската граница, можеха вече да прекосят шестте хиляди километра и да се отправят като пресни попълнения при завоя на Волга. Към Сталинград се съсредоточават и резервните дивизии откъм Кавказ.
Доктор Александър Пеев беше баща, имаше 24-годишен син, Митю, и преля от щастие, когато видя годеницата му, бъдещата снаха. Беше адвокат, притежаваше заложби на учен, икономист, публицист. Имаше силни връзки, с които би постигнал шеметна кариера. Можеше да има имоти, важни постове, пари. Можел е да има военното поприще на съвипускника си генерал Константин Лукаш. Можело да е посланик, па и външен министър подобно на своя съученик Първан Драганов. Владеел отлично френски, руски. Предпочел обаче да отдаде разум, дарби, енергия, воля, а накрая и кръвта си за идеал - Мира, Братолюбието, за Европа без фашизъм. Прокурорът го упрекнал, че служил за пари, макар че в показанията си обвиняемият изреждаше дълговете си, получил бил на два пъти заем по 50 хиляди лева от режисьора Боян Дановски. На обвинението, че е родоотстъпник, обяснил, че според силите си е изпълнил дълг както към българския народ, тъй и към нашите освободители русите; и към съюзниците им в антихитлеристката коалиция. “Не ме засягат, пише той в предсмъртните си редове до най-обичните му Елисавета и Митю - неблагоприятните критики, а сигурно и презрението на тези, които се плашат от конвенционалното понятие шпионаж. Не съм бил никога шпионин в този смисъл на думата. Не съм издавал никакви новини, пазени тайни, и не съм се стремял към овладяването на държавни тайни, засягащи българските интереси. Поставял съм се в услуга на Съветския съюз съзнателно, поемайки всички рискове, защото бях и съм убеден в правотата на каузата, за която се боря в момента. В конфликта между Германия и Съветския съюз мястото на всеки българин и на всеки славянин е на страната на Русия”.
Трогателни са чисточовешките му тръпки, грижите, молбите, наставленията на съпруга, на таткото: “Настоявам Митю да се ожени и по-скоро да си създаде челяд. Да не се задоволи само с едно дете, както направихме ние с майка му. Децата са най-голямата радост в живота и всичко се ражда с късмета си. Елисавета и за мен ще обича тези деца. Уважавайте и обичайте баба и Мирчо, не ги огорчавайте с нищо. Също живейте в мир и съгласие, с най-добри чувства към всички роднини, помагайте им, бъдете снизходителни към слабостите им. Също се отнасяйте и към добрите ни приятели, които в нужда на дело се показаха такива. По-горе, като настоявах за женитбата на Митю, не споменах името на Цветанка, която обикнах като мое чедо, защото не искам да предрешавам този въпрос, който е личен от такава жизнена важност за Митю. Но ако Цветанка продължава да обича и да е предана на Митю, както Елисавета ми беше предана, и ако Митю обича и уважава Цветанка, както аз Елисавета, изборът е вече направен и духовното семействое вече създадено, тъй че остава само да се венчаят. Аз ги благославям, съветвам ги да се слушат, да си помагат във всичко и да си отстъпват, като живеят в щастие, мир и любов... Не дължа нищо освен тези дребни задължения, които имам към банката. В живота съм се стремил повече да давам, да услужвам с каквото мога, без да искам отплата. Само към Елисавета не съм бил достатъчно внимателен и това ми тежи като неизпълнен дълг. Моля я да ми прости.
Бих желал да бъда по-добър, но не това излезе от мен, прощавайте. Сбогом. А ако има нещо отвъд - довиждане. Целувам вас, всички роднини и приятели, много, много. Ваш д-р Александър Пеев”.
С тази равносметка, трезва и категорична, докторът тръгва към стрелбището. И както това често се случва, ролите биват разменени: истинските предатели на Отечеството съдят за предателство истинския патриот. Безчестието не понася Честта, страхливците - възхитително Храбрите.
“Към три часа след обичайната му разходка, след като се прибрали затворниците, тъмничарите заключили килиите - разказва съпругата му Елисавета. - След това поддиректорът на затвора отишъл в килията на Пеев, останал там 20 минути и го уведомил за предстоящото изпълнение на присъдата. Той спокойно посрещнал дошлия край. Оставил на масата очилата си, пръстена, часовника и други лични вещи, целунал портрета ни, излязъл от килията и извикал: “Сбогом, момчета, вие да сте живи!” Сбогувал се кротко с неколцината криминални, които обслужвали политическите. С усмивка тръгнал към разстрела и Емил Попов. Третият, едва 26-годишен, баща и съпруг, Иван Владков, е реагирал по-буйно”.
Откарали ги с камионетка на стрелбището и в 9 часа, в мрачния дъжделив ноември, била изпълнена присъдата. На екзекуцията е бил и журналистът Александър Дякович от в. “Зора”. Неговата братовчедка, пианистката Богдана Дякович, уведомила Елисавета, че Пеев попитал какво става с молбите за помилване. Прокурорът отговорил, че ги спрял военният министър Иван Русев. Отказал изповедта на свещеника, после помолил да не му връзват очите, но настоявали да се спазват наредбите.
Последните му думи били: Да живее България!
Думи на пръв поглед, изненадващи. Не че не е бил българолюбец. Чужд на театралности, на екзалтации, тоя улегнал човек предугажда с бързия си рефлекс мига, в който да изрече отнасящи се повече за потомците думи, нежели за самия него. Споделих с Елисавета, че съм чел роман, в който Пеев запял пред разстрела революционна песен. Вярно ли е, така ли е било? Възрастта и характерът му бяха такива, отговори тя, че изключваха подобна патетика. Не мога да си представя да е пеел, каза тя. Силата му беше винаги в самообладанието, трезвостта, анализа. И все пак възкликнал с приветствен възглас в чест на България. Този възглас, обясни Елисавета, ще е бил облекчителното, последната му въздишка. Научила, че загинал мигновено, прострелян направо в сърцето.
Емил Попов и Иван Владков имали по-мъчителна смърт. Емил помолил да си съблече дрехите, за да не ги надупчат куршумите. Искал да ги дари на тригодишния Колчо. Нему завещал и писмо: “Мило дете, баща ти оставя на второ място бащините чувства пред дълга, но никога не му се сърди и не съжалявай за това, защото има нещо велико, нещо човечно в един живот, отдаден за другите”.
Иван Владков не бил улучен изведнъж, командващият екзекуцията го доубил с пистолета си. Предният ден, 21 ноември, и той отправил затрогващи с кристалната си чистота послания до обичната съпруга Маруся и мъничкия Румен: “Скъпи синко, обичай Родината. Родината трябва да бъде скъпа за тебе, както е моята любов към тебе”. И още: “Преценявам престъпленията си и казвам: нима заслужавам да бъда лишен от Живот? Не, и хиляди пъти не! Има ли кой да обича България повече от мен? Едва ли. Обичам я с демонична сила, нечовешка.”
Очевидно с това “кой” надали ще е искал да обсеби обичта към Татковината си. Основания като неговата обич имаха и доктор Пеев, и Емил Попов, споделил в предсмъртното си писмо: “Аз никога не съм живял за себе си”. Да, никога. Същото е потвърдено в протокола и от убийците, от екзекуторите: “И тримата осъдени заявиха, че обичат България и са работили за нея”. И те, както много, много храбреци - идеалисти български, се състезаваха по българолюбие, по славянолюбие, в непоколебима съпричастност към световния антифашизъм. Във финала на стрелбището ще са един до друг, с една и съща участ. Оттам не е могло да има връщане, само близките им щяха да получат вързоп с дребни вещи и по няколко писмени реда за сбогом.
Военноразузнавателният център е получил от Боевой 400 телеграми. Сбити, ясни и от извънредна важност. Очевидно не само Боевой ще е уведомил Кремъл, че фашистка Германия подготвя коварен удар. Че българи няма да стрелят срещу свои братя. Че немски армии не ще преминат през Турция за удар и откъм Кавказ. Че Япония не ще се реши на рискована авантюра по Сибирското направление.
За наша чест и друг българин, генерал Владимир Заимов, е информирал центъра. Многоканалната комуникативност е от първостепенна важност, за да се обобщава, да се пресмята, да се определят стратегии и посоки на ударите. В този смисъл Боевой изпълни доблестно през Втората световна война коалиционния си дълг. Не допусна увлечения, неточности. Ни една лековата констатация. И всичко - без емоции, без романтични изблици, без лозунги, без възклицания, графоманство.
Един ще влезе в Пантеона на нацията с черешово пушкало, друг с пълководиня си дар. Някои с неподкупността си на Еледжик, при Фотиновската река, при Батулия, при Бялата скала. При Страцин, Драва, Шомодчичо.
А те, бойците от невидимите барикади, се представят пред Бъдещето със своите 400 телеграми.
400 пъти неказионната, нелегалната, съпротивляващата се България е потвърждавала българското, солидарното, човешкото, солдатското си “Тук, Боевой!” Което е също влог за победата на Човещината, на Демокрацията, нали? Доказателство, че щом забият тревожно камбаните на Съвестта, българинът освен син на Родината си, е и син на Човечеството.

Нямаше да получават заплати, ордени, звания. Изпълваха незабележимо, безшумно пред потомците безкористното, опасното, неотложното, конкретно прагматичното в дадения момент. Такъв е висшият, суровият закон на барикадите. Тържеството на една идея, на едно дело не значи непременно завръщане и на осъществителите му. Едничкото, вероятно най-висшата награда, с която доктор Пеев и другарите му ще бъдат увенчани приживе, ще е радиограмата от 1 януари 1942 година:
“Дубок честити Новата година на Вас, на Журин и Пар и на всички наши сътрудници и приятели в България. Пожелаваме ви щастие и успех в работата. Доволни сме от досегашната ви дейност. Не се успокоявайте от успехите си. Сега, когато ви пиша тия редове, непобедимата Червена армия продължава да громи немските завоеватели. Те вече са далече от Москва. Поздравявам вас, които работите в дълбокия тил на немците и допринесохте за бързото разгромяване на хитлеристка Германия. Ръководител”.
Никой не е бил при Доктора, когато е чел телеграмата.
Не е недопустимо обаче и да се е разчувствал, и подскачайки от радост, напук на фаталностите и бързолетията, ще си е позволил и да се поотпусне, да затананика любимата си песен от сантиментално романтичното студентство: “Ах, ти доля, доля горкая моя!”
Да, съдба горка, невесела.

Нагоре
Съдържание на броя