"Нова Зора" - брой 30 - 29 юли 2008 г.

Изгрей, зора на свободата...
  • 105 години от Илинденско-Преображенското въстание
  • Масовото участие на военнослужещи от българската армия във военната подготовка на въстанието от август 1903 г.
  • Димитър КОПРИВЛЕНСКИ

    Вече двадесетина години след "избухването" на демокрацията в България и реформите в армията т.нар. рейтинг на военната ни институция не помръква. Беше над 100 хиляди души и член на Варшавския договор, стана 30 хиляди и сега е член на НАТО.
    Беше народна и наборна, стана наемническа и професионална; беше забранена зона за жени, днес имаме жени-войнички.
    Беше!.. Стана!.. Люшка се от единия на другия край, а доверието в нея не намаля. Оставяме настрана оценките на заинтересовани цивилни и униформени мъже. Но защо ли обикновените хорица говорят все хубави неща за казармата, за войниците... Дори и след взривовете в Челопечене, след аферите със заменки на имоти, с кражби на танкове, след рязането на ракети и подводници. Дали пък не е заради чара и "професионализма" на всеотдайни, дългогодишни, високоподготвени люде, като Димитър Луджев, Бойко Ноев и компания?... Минаха през армията за части от секундата сякаш, и вече са почти забравени.
    Но хората и историята никога не ще забравят Сливница 1885, Лозенград и Бунархисар 1912, Одрин и Булаир 1913, Дойран. Както и имената на капитаните Рачо Петров и Олимпи Панов, генералите Георги Вазов и Никола Генев, Радко Димитриев и Никола Иванов...
    Ето го непресекващият извор на доверието в българската армия. И още един щрих.
    Може да не е толкова известно, или за това да не се говори много, но в такъв връх в историята, какъвто е Илинденско-Преображенското въстание, и особено в неговата подготовка, масово участват и военнослужещи от българската армия. И е наистина славна страница в борбата за освобождение стореното от редови и кадрови военнослужещи. Може и в други въстания и въоръжени борби против поробителите в България и по света да са участвали военни. Но в това отношение с голяма доза увереност може да твърдим - това е върхът, защото
    между 50 и 100 офицери го подготвят
    Участват и войници, и сержанти, и офицери, водещи са старши и младши, висши и нисши военни, които по места са търсени и очаквани, и на които с готовност е поверена водеща роля.
    Четиридесет и осем офицери от армията ни вземат пряко и дейно участие във въстанието, като един е генерал - Иван Цончев, един е полковник - Анастас Янков, един е подполковник - Стефан Николов, а седем от тях загиват при подготовката и в хода на въстанието. Нека подчертаем, че цифрата 48 е крайно непълна и неточна. Това са само офицери, подали оставка в периода януари-септември 1903 г. и влезли в Македония и Одринско. Но освен тях много офицери от кадъра и от запаса, без да напускат службата си и България, пряко или косвено се ангажират активно с подготовката на въстанието. Такива са известните и безспорни участници във въстаническите дела капитан Димитър Венедиков, поручик Йордан Венедиков, капитан Пантелей Митров, поручик Никола Кямилев и др. Те осигуряват оръжие, ръководят подготовката на Стрелческите дружества.
    С пълно право сред участниците в подготовката и в самото въстание като офицери от армията се нареждат и изкаралите частичен или пълния курс във Военното училище в София, но неполучили първо офицерско звание по различни причини, бъдещи дейци на Илинденско-Преображенското въстание като портупей-юнкерите Гоце Делчев, Димитър Дечев, Петър Васков, Пейо Шишманов и др. В този случай броят на офицерите-участници би надхвърлил сто души.
    Участието на военнослужещите във въстанието се изразява основно във военното обучение, като след Солунския конгрес се предприемат и първите конкретни стъпки. През 1897-1898 г. в Малешевско, Разложко и Банско някои местни ръководители вече провеждат тренировки по стрелба. Което е и причината ВМОРО да стигне до извода, че на този етап не разполага нито със средства, нито с кадри за всеобхватна и системна военна подготовка. Затова до създаването на Четническия институт мястото за военно обучение е Княжество България. Тук емигрантите от Македония и Одринско имат възможност да получат военна подготовка, като служат в армията или в различните офицерски и унтерофицерски школи. През тях минават и някои от бъдещите първи войводи и ръководители на ВМОРО. Освен в армията и военните школи на заседанието си на 16 май 1900 г. Върховният комитет решава в София да бъде създадена допълнително
    специална школа за военна подготовка с преподаватели - офицери
    До това решение се стига поради необходимостта от „добре подготвени хора, които да умеят да боравят с оръжието, както и да употребяват взривни вещества”. За преподаватели в нея Върховният комитет назначава капитан Димитър Венедиков, поручик Христо Саракинов и поручик Петър Дървингов, като ги разпределя по специалности и уведомява ЦК.
    Все по това време във Варна, Шумен, Русе, Пловдив, Кюстендил и други градове се създават доброволчески чети поради влошаване на отношенията ни с Румъния за подпомагане на армията. След спадане на напрежението обаче четите са запазени като много удачна форма на подготовка на бъдещите въстаници. И дори Върховният македоно-одрински комитет нарежда неговите дружества в Княжеството да създават подобни чети навсякъде, където има условия за военно обучение на емиграцията и препоръчва за инструктори да се канят кадрови офицери от армията.
    По дипломатически съображения по-късно Върховният комитет преименува четите в Народни стрелчески дружества. А обучението продължава да се води и ръководи от офицери, членове на македоно-одринските братства като полковник Анастас Янков в Шумен, подполковник Стефан Николов във Варна, поручик Йордан Венедиков в Плевен, поручик Стойчо Гаруфалов в София и др. Съставът на стрелческите дружества е според македоно-одринската емиграция в района, като във Варна, през 1901 г., той е 972 души. По-късно, под натиска на Великите сили, стрелческите дружества са разпуснати. Но те изиграват голямата си роля във военното обучение на емиграцията.
    В различните революционни окръзи военното обучение не започва едновременно и не протича равномерно. Първоначално го има само на отделни места, но бързо се разраства и обхваща обширни райони. Един от първите центрове възниква през 1900 г. в Югоизточна Македония и е свързан с името на унтер-офицер Георги Иванов от Котел, известен повече като войводата Марко Лерински. Взискателен и към комитите, и към себе си, строг и на пръв поглед суров, той е внимателен и отзивчив към четниците. Което го прави легенда приживе.
    познати и любими имена на войводи от
    предилинденско- преображенския период на борбите в Македония и Одринско са още Христо Чернопеев от с. Дерманци, Луковитско, служил в армията десет години и стигнал до чин фелдфебел, и Михаил Апостолов от с. Диканя, Радомирско, бивш кавалерист от армията с отлична военна подготовка и човешки качества. Първоначално Чернопеев е четник при Апостолов, а сетне става войвода на самостоятелна чета. Михаил Апостолов пък води една от първите чети. Загива през 1902 г., но и той като Марко Лерински има големи заслуги за военното обучение на бъдещите въстаници. И напълно заслужено Христо Силянов, един Захарий Стоянов на въстанието, ги определя като „първите истински войводи, агитатори, организатори и инструктори”, а четите им - „школи, от които излязоха множество известни четници и войводи за районните чети от двете страни на Вардар”.
    Друг възпитаник на българската армия, Никола Русински, от с. Русиново, Малешевско, бивш юнкер от унтерофицерската школа в София, дава първоначалния тласък на бъдещия възход на революционното движение в Западна Македония - Крушовско, Кичевско, Битолско и Охридско. През април-май 1901 г. той провежда военно обучение в Крушово и „военните му уроци” са особено полезни. Сетне заминава за Прилепско и Охридско, тъй като Даме Груев е обещал, че ще изпрати „един унтер-офицерин, който да ги научи на военното изкуство”. А първият военнослужещ от българската армия в Одринско, където „липсата на сведущи във военното изкуство хора е недостатък, който ще почувстваме по-после”, според Михаил Герджиков е
    фелдфебел Кръстьо Николов, известен като Българията
    По-късно, в подкрепа на делото, се включват унтер-офицерите от 24-ти пехотен Черноморски полк Пеньо Шиваров, Цено Куртев, Петър Ангелов, Атанас Вълканов, Димитър Халачев и Димитър Дичев, както и унтер-офицерите от 10-ти пехотен Родопски полк Таньо Николов и Димитър Милев и капитан Стамат Икономов.
    По инициатива на Гоце Делчев и със знанието на Задграничното представителство на ВМОРО през септември 1902 г. в Македония влиза първата голяма ревизионна чета за Битолския окръг. В състава й са включени 5-има запасни чинове от армията: поручик Тома Давидов, портупей-юнкер Димитър Дечев, фелдфебел Петър Тинев и старши унтер-офицерите Иван Асенов и Георги Асенов. В тази акция през март 1903 г. загива поручик Тома Давидов от Ловеч.
    Във втората чета, навлязла в Битолския окръг и командвана от поручик Борис Сарафов, военните вече са 8 души. Тя преминава границата на 26 януари 1903 г. Най-много са военнослужещите в четата на подпоручик Константин Кондов, пристигнала в Битолско в началото на април 1903 г. - около 50 души. Сред тях са подпоручик Тодор Христов, старши унтер-офицерите Никола Вълчев, Димитър Антонов... Пак през април правят опит да стигнат до Охридско и Кичевско две големи чети от около 86 души, предимно военнослужещи. Сред тях са капитан Александър Протогеров, поручик Софроний Стоянов и др. Но на 16 април 1903 г. турците ги откриват и те се връщат в България.
    На военнослужещите, участници в подготовката и във въстанието, се дължи високият боен дух и дисциплината - двата стълба на въстаническите формирования.
    Вече стана дума за строгостта и справедливостта на Марко Лерински и Михаил Апостолов. Така буйните и често невъздържани четници, понякога с харамийски нрави, стават добри и дисциплинирани борци за свобода. Дисциплинарният устав също е дело на военните - поручик Борис Сарафов и портупей-юнкер Димитър Дечев. Ето това дава основание агент на Солун да напише в свой рапорт: „Четниците са успели да внушат страх и турците ги знаят като храбри и неустрашими"...

    Нагоре
    Съдържание на броя