"Нова Зора" - брой 35 - 30 септември 2008 г.

Независимостта, тази скъпа покойница
Людмил НЕДЯЛКОВ

Възпоменанията за мъртвите са нужни за успокоение на съвестта на живите. Честванията на бележити исторически събития и личности обаче, са чудесен повод за политиците да се огреят в лъчите на миналата слава, да се сетят за неизпълнения си дълг и да се засрамят за проваленото дело на предците. Така би трябвало да е у нас около 100-годишнината от обявяването на независимостта, която отбелязахме миналия понеделник. Центърът на празненствата бе Велико Търново, столицата на Второто българско царство. Тук, на 22 септември 1908 г., два пъти е прочетен Манифестът към българския народ. Първо, от Фердинанд, в историческата църква „Свети 40 мъченици”, и после, от министър председателя Малинов - на хълма „Царевец.”
Под текста на Манифеста, съставен от Малинов във влака Русе – Велико Търново, стоят и подписите на шепата му министри. Между тях има двама генерали: Стефан Паприков, министър на външните работи и вероизповеданията, и Данаил Николаев, министър на войната и участник в Съединението. На това му се вика последователност и приемственост. Де сега такива генерали?
Честването на Деня на независимостта, както винаги, бе изпълнено с патриотични речи за единството и решимостта на дедите ни в преследването на националния идеал. Идеал, в който не пропуснаха да се отъркат и този път политически шмекери от всякакви бои и вери, представящи се за следовници на великите деди и за продължители на техните победи. Не и на пораженията им, довели до две национални катастрофи, подготвени пак в името на националния идеал. Успехът има много бащи, а провалът е, уви, сираче! Включително отказът от независимостта един век след нейното провъзгласяване. У нас най-гръмко се говори за несъществуващи неща като демокрация, просперитет и независимост. Най-силно дрънчат празните съдове.
Сякаш засрамен от изстъпленията на своите партизани в Деня на Съединението, Волен Сидеров обеща „Атака” да не помрачава празника с антиправителствени демонстрации. Той спази обещанието си, но „обединената опозиция” не пропусна точно на 21 септември да обяви, че над 1 милион граждани са се подписали под нейната „заповед за уволнение на правителството”. В самия Ден на независимостта обаче, лидерите на опозицията сякаш бяха минали в нелегалност. Бойко Борисов реши точно на 22 септември да провежда опознавателна среща с канцлера на Германия Ангела Меркел, от която изкопчи обещание за консултантска помощ за изборите през 2009 г. Бъдещият премиер на България (според социологическите проучвания) очевидно не желаеше да застане до Първанов и Станишев дори на националния празник.

Той обаче загърби и факта, че точно тогава в над четири български градове – Бургас, Плевен, Враца и София - увисна заплахата от спиране на парното и топлата вода. Нещо, което съвсем не поражда празнично настроение у гражданите. Същата вечер по националната (по обхват) „Нова ТВ” стартира риалити шоуто „Биг брадър,” а по другата „национална” телевизия Би Ти Ви тръгна „Дансинг старс.”
Къде е Независимостта, къде е дембелхането „Биг брадър”, или училището по танци? Ден преди това БНТ показа как десетина п енсионери от домове за социално слаби в Хасково отиват на безплатен курорт в Несебър и Слънчев бряг. Студ и зрелища. И като си помислиш, че за честванията на Съединението и Независимостта правителството задели 10 млн. лева!
Само по себе си обявяването на Независимостта е прогресивно историческо събитие, от което не бива да се отричаме заради особата на Фердинанд и обезличаването на това дело днес. Независимостта не е дело само на Кобурга. Дори Манифестът към българския народ е съчинен от министър-председателя Александър Малинов, а не от княза. Независимостта е общобългарски копнеж и идеал. Ако народите се отказваха от всичко, заради възможните по-късни изопачения и шарлатании с техните дела, нямаше да има история. Дедите не са виновни за делата на внуците си. Историята въздава на всички според заслугите. На едни отсъжда вечна слава, на други – вечен позор или забрава, на трети – безсмъртие!
Да си припомним все пак какво стана с националния идеал само пет години след провъзгласяването на България за независимо царство. Победите по бойните полета в Балканската война бяха последвани от покрусата на Междусъюзническата: Македония си я поделиха гърците и сърбите, Южна Добруджа заграбиха румънците, а турците без бой си върнаха Одрин и Източна Тракия до Странджа. Обезбългаряването на Източна и Западна Тракия и потоците от нови бежанци към България по никакъв начин не можеха да минат за осъществяване на националния идеал за освобождаване на поробените братя и утвърждаване на националната независимост. Дойде 1915 г. и дядото на Симеон СКГ, Фердинанд Лисицата, с помощта на послушни политици, ни въвлече в Първата световна война. При това, на губещата страна: срещу Русия, Англия, Франция и Америка. Резултатът бе втора национална катастрофа. Изгубихме и излаза на Бяло море, Западните покрайнини и Струмишко. Виновникът за двете катастрофи Фердинанд бе принуден от съглашенците да абдикира. Той напусна България с люти псувни и ругатни, изпратен на гарата от сина си Борис Трети, министър-председателя Александър Малинов и няколко военни. Същият Малинов, както изтъкнахме вече, е автор на Манифеста към българския народ по повод обявяването на независимостта. Каква ирония! Първият след Освобождението цар на България нямаше да стъпи никога повече на българска земя, макар на престола да стоеше собственият му син Борис Трети. За Фердинанд България вече не можеше да бъде дори гроб. Провъзгласяването на независимостта бе комай единственото добро дело, в което е участвал в тази страна. Пък и то бе резултат на благоприятно стечение на обстоятелствата: младотурският преврат в Турция през юли 1908 г., желанието на Австро-Унгария да анексира Босна и Херцеговина, които, съгласно Берлинския конгрес от 1878 г., й бяха предоставени за срок от 30 години, противоречията между другите Велики сили и горещото нетърпение на българския политически елит и народа да отхвърли васалната зависимост от султана. По едно и също време Берлинският
конгрес бе нарушен три пъти. Включително от Гърция, която си върна о-в Крит. Да не забравяме, че Александър Малинов, а не Фердинанд, национализира Източните железници в Южна България, за да позволи на Портата да влияе върху икономиката на страната чрез подстрекаване на стачки в железниците. И че пак той изтегли своя дипломатически представител в Истанбул Иван Ст. Гешов. Понеже последният не бе удостоен с покана за приема по случай рождения ден на султана - 30 август. След като Русия се съгласи да опрости част от дълга на Високата порта към нея в замяна на българския дълг към Османската империя, въпросът бе уреден и във финансово отношение. Така за по-малко от година Независимостта бе международно узаконена.
Бедите сполетяха България по-късно, вследствие на авантюризма и грандоманията на Фердинанд, видял се вече като византийски император. България, чиято независимост той провъзгласи, бе тясна за неговите амбиции. Нейния народ той презираше и наричаше „потуранковци”. Наследникът му Борис Трети играеше ролята на „добрия” цар, но както при Фердинанд „безотговорни елементи” съсякоха Стефан Стамболов, така и при сина му насякоха Александър Стамболийски. После убиваха поети като Гео Милев, Христо Ясенов и Никола Вапцаров. Пропастта между монарха и народа остана. Затова, когато дойде вестта за погрома над България на 27 ноември 1919 г. (Ньойския мирен договор), народът се стече не пред царския дворец, а потърси утеха в дома на народния поет Иван Вазов.
Коалиционното правителство на Стамболийски, сформирано през 1919 г., започна съдебно разследване срещу министрите от правителството на Иван Ев. Гешов и Стоян Данев, съучастници на Фердинанд за първата национална катастрофа. А когато БЗНС спечели изборите през 1922 г., правителството на Стамболийски инициира референдум за съдене на виновниците за двете национални катастрофи. В това число Васил Радославов и Александър Малинов. По силата на приетия от Народното събрание закон редица министри от времето на Междусъюзническата и Първата световна война бяха въдворени в Шуменския затвор, от който ги отърва превратът на 9-и юни 1923 г.
И ако Фердинанд все пак ще остане в историята, свързан с обявяването на Независимостта, а Борис Трети – с връщането на Южна Добруджа (проиграна, впрочем от баща му), Симеон СКГ няма да бъде запомнен и с толкова. Като министър-председател, през 2004 г., той вкара България в НАТО, след като година преди това я въвлече в иракското блато. Неговият министър на външните работи Соломон Паси покани американците да си направят военни бази у нас и те приеха „с благодарност”. Отново българските управници действаха срещу Русия и без дори да попитат народа си. Отново българската земя бе предоставена на чужденци за цели, несъвместими с националния интерес.
Успешната реституция на „царските имоти” от Симеон СКГ обаче завинаги оправи „повредения чип” на българите, като ги излекува от монархизма и вярата в „добрия цар”. Това, разбира се, е несъпоставимо с акта на независимостта през 1908 г., но все е нещо. Лошото е, че правителството на тройната коалиция, начело със Сергей Станишев не постави под въпрос тази реституция и продължи похода срещу националната независимост. Така след доктрината на Брежнев за ограничения суверенитет, прегърнахме тази за предоставянето на целия суверенитет. Този път – на НАТО и ЕС.
Въвеждането на валутен борд от 1997 г., затварянето на първите четири реактора на АЕЦ „Козлодуй”, ликвидирането на селското стопанство и промишлеността на България са само жалони към погребението на независимостта. Затова и помпозните чествания на 100-годишнината от провъзгласяването на независимостта напомняха повече на панихида за скъпа покойница.
Независимостта има икономически, финансови, политически, технологични и други измерения, а не е абстрактно понятие, което може да се тълкува според нагласите на политическия елит на власт. България е във валутен борд, с огромен външен дълг. Без разрешението на МВФ не можем да печатаме пари. Членството в ЕС не ни донесе европейски фондове и субсидии, а нови забрани и ограничения дори за харчене на републиканския бюджет. Дори борбата с престъпността у нас се превърна в европейско дело, щом с международни заповеди, без знанието на българските власти, започнаха да арестуват съмнителни български бизнесмени. Не заради някаква си шенгенска информационна система, а заради недоверието към българската Темида. Така се процедира не с равноправни партньори, а с васали! Цяла България е върната към времената на Източна Румелия. Но дори в Източна Румелия не са допуснали чужди военни гарнизони.
Независимостта на съвременна България се изразява в това, че от нея нищо не зависи. В България няма български банки. Всички банки са чужди, което означава, че във финансово отношение сме заробени. Каква ти независимост. В енергетиката сме зависими от вноса на енергоносители и дори не можем да избираме от кого да зависим. Диверсификацията на вноса на енергоносители няма да намали техните цени, които се определят от световния пазар. Навсякъде сиренето е с пари, но вносът на газ, нефт и ядрено гориво от Русия поне е осигурен с дългосрочни договори. Съветските енергийни подаръци си отидоха заедно с Л. Брежнев, така че ще трябва да плащаме. В технологично отношение също сме напълно зависими, макар и от „демократичния” Запад. Отчаяно се нуждаем от чужди инвестиции, от модерна техника и въоръжение, но засега в модерни технологии у нас, подозрително, никой не инвестира. Така че което и правителство да дойде, примката на финансово-икономическата зависимост от чужбина винаги може да го удуши, ако не следва чуждите предписания. Лавирането между силните е възможно, но в много тесни граници: ако на едните угодим, другите ще разсърдим. Не дай боже да разсърдим всички едновременно!
Политиката, както учи Ленин, е концентриран израз на икономиката. Тоест, на икономическата зависимост отговаря съответна политическа зависимост. Тя, разбира се, може да бъде в по-приемливи размери, ако управляващите се научат да казват „Не!” на препоръки, насочени срещу жизнените интереси на страната. Обаче държавници като Стамболов се раждат веднъж на 100 години. Със сигурност „новият Стамболов” не е нито Костов, нито Първанов или Станишев. За Симеон СКГ да не говорим: Кобургите никога не са обичали политици, които им противоречат като Стамболов и Стамболийски. Те могат да уредят посичането им от „безотговорни елементи”, но не и продължаването на техния курс на независима политика. Друг е въпросът, че днешният „политически елит” може да ражда само Василрадославовци, не и хора като Стамболов. Достатъчно е да видим как се затлачват проблемите с „Топлофикация” и софийския боклук, за да се убедим, че нищо хубаво не чака България с подобни политици. Софийският кмет Бойко Борисов препоръчва държавата да се ангажира със столичния боклук и общинското топлофикационно дружество (като му даде 80 млн. лв. от бюджетния излишък), а енергийният министър П. Димитров отговаря, че общината трябвало да увеличи своя дял в „Топлофикация” София, като поеме задълженията му към „Булгаргаз”. Борисов контрира, че ДКЕВР трябва да освободи цените на топлото, но не обяснява как хората, които при сегашните цени не са си плащали сметките за парно с години, ще хукнат да ги плащат по новите цени. Между неизрядните платци, казват, имало и депутати, и богаташи с по няколко коли. И защото София не е България – подобни проблеми съществуват във всички населени места. По логиката на софийския кмет излиза, че държавата трябва да опрости борчовете на всички топлофикационни дружества. Да видим така ли ще прави тя, ако самият Борисов стане премиер. И как ще пресече кражбите на топло и еленергия. Как ще направи топлофикационните дружества печеливши, ако все повече абонати се откажат от техните услуги, заради невъзможността да ги заплащат по новите цени?

Идват избори и всички политици се боят от конфронтация с потенциалните гласоподаватели. Поради това въпросът с топлото остава да виси, както премиерът Станишев в кабинката на лифта „Бодрост- Картала”. Точно в Деня на София той бе тръгнал да разглежда отвисоко щетите на пожара в Рила, докато Бойко Борисов летеше в самолета от Тел Авив. Наложи се празника на София да открият президентът Георги Първанов и председателят на НС Георги Пирински. Кмет високо, премиер – далеко! То като са в София, пак тая, но нейсе.
Докато политиците ни се упражняват в риторика, зимата наближава. Ако заради неизрядните платци останат на студено и редовните абонати на топлофикационните дружества, дали резултатите от парламентарните избори догодина няма да бъдат като студен душ за целия „политически елит”? Да не стане тъй, че „Атака” да решава кого да покани за коалиционен партньор?
Ако попитате каква е връзката между независимостта и топлото, отговорът ни е следният: безразличието, с което политиците, управляващи и опозиция, се отнасят и към двете. На разбрания и толкова му стига.

Нагоре
Съдържание на броя