"Нова Зора" - брой 43 - 25 ноември 2008 г.

Първи българи – възпитаници на Московския университет
“М. В. Ломоносов” през възраждането
Проф. Христо ЙОНКОВ

През Средновековието, още в 10 век, България става център на православието и славянската просвета, книжнина и култура. В това отношение тя дава много на славянския свят и на Русия. Тази голяма славянска страна получи от България не само християнството, но и великото Кирило-Методиево дело, славянската азбука, книжнина и литература. Това е голямата съдбоносна и историческа заслуга на българите.
През 14 век, когато българският народ загуби своята държава и след нашествието на османските турци в Европа попадна под вековно чуждоземно иго, видни последователи на последния български патриарх и книжовник Евтимий като духовниците Киприян и Григорий Цамблак, отидоха сред русите и се наредиха сред първите християнски създатели на руската просвета и духовност.
През 19 век, особено през втората му половина, русите върнаха на българите доброто, което получиха от тях през средновековието. Тогава мнозина млади, будни и ученолюбиви и родолюбиви българи се отправиха на учение към единоплеменна и единоверна велика Русия. Подпомогнати от благородни частни благодетели и организации, те получаваха отлично за онова време модерно средно и висше образование, което им позволяваше да го използват при възраждането на поробеното им отечество. Трябва да се подчертае, че те макар и руски възпитаници, укрепваха своето българско национално съзнание и винаги с готовност се връщаха в страдащата от чужд гнет родина, за да й служат предано, за духовното и политическото й издигане и в стремежа за постигане на националната независимост на българския народ. За извоюване на своя суверена държава. В това свято служене някои от тях дори жертваха и младия си живот.

По същото време, и по-точно през първата четвърт на 19 в., руски учени-слависти започваат живо да се интересуват от историческата съдба на българския народ. Пръв вдига завесата на забравата младият руски учен славист и пръв българист в Европа Юрий Иванович Венелин (Георгий Хуца, 1802-1839). Той пръв възторжено и страстно възвестява на света за славното историческо минало и заслуги на българите - през 1829 г., в знаменитото си съчинение “Древние и нынешные болгаре в политическом и религиозном отношении к россианом”. Венелин се обръща към руската общественост със смели думи: “Нека чужденците поради незнание или незасягание малко са загрижват за тях, но толкова по-непростимо е за нас да забравим българите, из ръцете на които ний получихме покръстване, които ни научиха да пишем, да четем, на чийто природен език се извършва нашето богослужение, на който език в голямата си част ние писахме почти до Ломоносова, на който люлката е свързана с неразвързващите се възли с люлката на руския народ.” И представете си, това пише едва 27-годишен русин. Вдига високо своя глас, който за наше щастие не останал глас в пустиня нито за руси, което е особено важно, но и за нас, българите. Глас, разпалил и българското национално съзнание, довел до пробуждането ни за плодотворен исторически живот в Европа.
Блестящ пример в това отношение е връщането на българското национално съзнание на погърчения одески българин Васил Евстатиев Априлов (1789-1847), роден в Габрово, който след това се превръща във велик български възрожденец – книжовник-будител, под влиянието на Юрий Венелин. За него през 1841 г. Априлов пише - “В лицето на Венелин българите видяха този гений, който може да ги извлече от неизвестността, да ги запознае с техните братя руси и да ги постави наравно с просветените народи.” По-късно големият български учен и държавник професор Иван Шишманов ще добави: “Юрий Венелин, както е известно, стана не само гений, а и кумир, и оракул на един народ, който за пръв път намираше в Европа защитници.”
Първите българи ученици и студенти в Русия - стипендианти, учат в градовете Одеса и Киев, с ходатайството и на разноски на Априлов. Това са бяха Найден Геров (1823-1900), Добри Чинтулов (1823-1886), Ботьо Петков (1815-1869), Илия Христович (1825-1882), Иван Богоров (1818-1892), Тодор Бурмов (1834-1906), Никола Касапски.
В Одеса учат множество млади българи - в Ришельовския лицей, по-късно развил се като Новоросийски университет, например Спиридон Н. Палаузов (1818-1872), пръв български учен-историк, архимандрит Натанаил Охридски (1820-1906), Иван Момчилов (1819-1869), Захари Княжевски (1810-1877), Димитър Мутев (1818-1864), д-р Васил Берон (1824-1909), Павел Калянджи (1838-1890), Константин Петкович (ок. 1820-1898), Сава Радулов (1817-1887) и др.
Видни русофили от Русия също дали лични средства за образованието на редица млади българи по онова време.
В Киев, в Духовната семинария и други средни училища, учат: Партений Зографски (1818-1876), Иван Кишелски (1826-1881), сетне генерал в руската армия и виден български деец, и др.
Преди да изброим родолюбците, учили в Московския университет, ето кратка справка за основаването на тази много важна за Русия, а и в Европа институция.
В 1755 година, на 12 януари, в деня на християнската мъченица Татяна, благородникът граф Ив. И. Шувалов, голям и щедър меценат на руската култура и изкуство, любимец на руския императорски двор, поднесъл на императрица Елисавета Петровна проект за учредяването на университет в Москва по инициатива и указание на великия руски хуманист, поет и учен Михаил Василевич Ломоносов (1711-1765). Родолюбивият руски аристократ избрал Татянин ден в знак на обич и уважение към майка си, чийто имен ден бил на горната дата. Тогава били положени основите на знаменитото руско висше учебно заведение, огнище и разсадник на руската култура и наука, добили световно значение. “За русина Московският университет е не само храм на науката, но кърмачка и разсадник на възвишени идеали на човещината. Московският университет се почита от русина като носител на културните и обществени идеали, скъпи и прескъпи на руската национална мисъл”, писа д-р Никола Бобчев, бивш възпитаник на университета. Още от онова отдалечено от нас време за бившите български възпитаници Татянин ден се превърнал в празник и за България, явен знак на заслужено голямо и сърдечно уважение към руската Алма матер. И тази традиция продължава дори до 30-те години на 20 в.
От 40-те години на 19 в. Московският университет се превърнал в най-голям университетски център, в който получили солидни и модерни за онова време знания първите български учители с висше образование, както и много други специалисти.
В края на 40-те и началото на 50-те години на 19 в. големият български родолюбец Иван Николов Денкоглу (1781-1861), от Софийското село Балша, емигрира в Русия. Много трудолюбив и способен, се издига до положението на богат първогилдиен търговец в Москва и нещо особено важно, притежава високо българско национално съзнание, почитател е на Венелин и приятел и сподвижник на Априлов. Денкоглу се изявява като голям български дарител и деец на българското образование и култура. Още през 1849 г. той дарява 30 хиляди гроша за построяване на ново училище в двора на църквата “Св. Неделя” в София, както и още парични средства за неговото поддържане. През 1844 г. преданият родолюбец учредява стипендия в Московския университет, стипендия за български младежи с единственото условие след като завършат учението си, да се завърнат в отечеството си и да работят за неговото благо и възраждане. Негови стипендианти са: Никола Ст. Михайловски (1818-1892 г.), брат на големия възрожденец Иларион Макариополски, възрожденски деец и баща на видния писател-сатирик Стоян Михайловски; Никола Катранов (1829-1853), отличен студент в Историко-филологическия факултет. Денкоглу го обича като свой син. За нещастие, подобно и на други българчета, поради суровия климат и лишения заболява от туберкулоза и умира само на 24 години. Денкоглу го води във Виена и Венеция да го лекува, но той умира в италианския град. Катранов е прототип на героя от романа на Иван Тургенев “В навечерието” – Инсаров. Съкрушен, Денкоглу дава стипендията на друг млад способен и интелигентен българин – Сава Вълков Филаретов (1823-1863) от Жеравна, най-видният и способен възпитаник на Денкоглу.
Завършил историко-филологическия факултет с отличие, Филаретов изпълнил с чест святото условие на Денкоглу. Модернизирал Софийското училище и учредил девическо училище, назначил способната софийска девойка Йорданка х.Коцева, после негова съпруга, за учител тук. Но и този възпитаник на Денкоглу живял малко. Следващият стипендиант бил братът на Найден Геров – Константин Геров (1829-1863), също така способен и родолюбив младеж, но и той след завръщането си в България и известно време учителстване в София, също заболял от туберкулоза и починал. Следващ стипендиант става софийският младеж Христо Тодоринов Стоянов (1845-1895 г.), учител и обществено-политически деец.
В началото на 60-те години на 19 век в Москва вече възникнала немалка група български учащи се, повече от които студенти в Московския университет, обучавани от видни руски учени. Те развивали активна културна дейност, дори издавали свое списание “Братски труд” (1861) със средствата на Райко Жинзифов, Любен Каравелов, Василаки Попович и Нешо Бончев. На корицата те поставили за мото знаменателните думи на Раковски: “Бащино огнище не оставяй, стари обичаи не презирай”.
Повечето от тях участвали със свои статии в руската преса, с които информирали руското общество за проблемите на българите под игото. По онова време Българското възраждане приближавало своя връх. Църковно-националният въпрос бил пред разрешаване. Младите българи в Русия живо се интересували от събитията в отечеството си и нетърпеливо очаквали деня, в който ще завършат образованието си и ще се върнат в помощ на своя изстрадал народ. Повечето от тях вярвали, че освобождението ще дойде от велика Русия. Някои от тях трудно понасяли суровия климат на Русия, а и оскъдицата, която нерядко ги спохождала, съкратила младия им живот.
Все още нямаме подробно научно изследване на училите българи в Московския университет до Октомврийската революция през 1917 г.
За началния период, през който млади българи са учили в тази знаменита Алма матер, образовала и възпитала най-много българи през онази епоха, е запазен уникален архивен документ, една твърде стара фотография, която е съхранила най-ранните изображения на група студенти, по-късно най-видни обществено-политически дейци на българската нация.
На тази много ценна документална архивна фотография, на която най-рано са запечатани за поколенията образите и фигурите на цвета на българската възрожденска интелигенция, български възрожденски дейци, оставили трайно имена в българската история.
На снимката те са на 21 души на брой. Облечени са в цивилно гражданско облекло, като някои носят обичайните за онова време униформи, но всички са без шапки. На снимката прави са 9 души, а седналите са 12 души.
Преди да посочим поименно опознатите на тази фотография, любопитно е да разкажем кратко за историята на този фотодокумент.
Пръв с неговото изследване се заема известният в миналото гимназиален учител историк, фолклорист и писател, авторитетен учен Никола Начов. Той не успял да намери оригинален екземпляр. Добрал се до сведения, че софийската възрожденска учителка Йорданка Филаретова, съпруга на Сава Филаретов, имала такова нещо. Софиянецът Танчов префотографирал този екземпляр и подарил фотокопие на Българската академия на науките в София, което се пази и до днес. Никола Начов получил и записал сведения от своя съгражданин от Калофер Димитър Фингов, възпитаник на Московския университет, за повода на снимката и съставил списък на разпознатите на фотографията студенти.
Преди години моя милост дълго търси оригинален екземпляр от тази ценна фотография. Открих го след повече от 14 години. Оказа се, че внучката на Василаки Попович, възпитаник на Московския университет, госпожа Елена Попович, е запазила този портрет на българските студенти в руската столица, на която е изобразен и дядо й – Василаки Попович.
Сега този общ фотопортрет на българските студенти от 1861 г. се пази в Националния исторически музей в София.
Поводът за тази историческа снимка бил следният. Видният, уважаван и заслужил стипендиант и възпитаник на Иван Денкоглу Сава Филаретов, както споменахме, изпълнил достойно родолюбивото желание на своя благодетел да се завърне в България и да стане учител в родния му Софийски край (в София). След като учителствувал три години и издигнал на висота Софийското класно училище, открил и девическо училище в града, оженил се за младата, способна и родолюбива учителка Йорданка Хаджикоцева от София, решил да отиде в Русия да посети приятелите си, и най-вече своя благодетел дядо Иван Денкоглу. Според народния обичай трябвало да му поднесе сватбен дар - “бохчилък”. Сватбата станала на 16 октомври 1860 г. в София, на която се стекли много българи и чужденци, дошли да почетат младата двойка. На следната 1861 г., през пролетта, Филаретов пристигнал в Москва. Старецът много се зарадвал на подаръка и побързал да се премени с копринената риза. Отишъл на баня, но на излизане от нея му прилошало. Паднал и починал на 13 май 1861 година. Голяма загуба за България.
След погребението Сава Филаретов пожелал да се срещне с всички български студенти в Москва. Една вечер те се събрали в хотела на Тверския площад в Москва. С уважение те поздравили видния български учител и книжовник. Той им дал вечеря. Говорил им разпалено и убедително по много въпроси за поробеното отечество и най-вече, че то се нуждае от млади дейци, просветени и родолюбци. Насърчил ги да се върнат в България за благото на пъшкащия под игото български народ. На прощаване пожелал всички заедно да се фотографират за спомен.
На другия ден, 25 май 1861 г., в уречения час българските студенти се събрали в ателието на московския фотограф Радецки, но Сава Филаретов не успял да дойде, както и още няколко български студенти, между които братя Георги и Антон Теохарови, Васил Диамандиев и др.
Дошлите при фотографа си направили снимка, тази, която поместваме тук.
Както посочих, на тази фотография са изобразени 21 души български младежи от разни краища на България. От Копривщица са трима, двамата братя Любен и Петко Каравелови и Константин Геров, брат на Найден Геров. От Панагюрище също са трима. От Македония – четири (от Велес, Воден, Крушево, Кукуш). От други селища - по един.
Ето имената на изобразените на фотографията български студенти от ляво на дясно: I ред седнали – 1. Любен Каравелов, тогава студент в Историко-филологическия факултет на Московския университет. 2. Инок Теодосий Рилец, изучавал иконопис. 3. Тодор (Божидар) Запрянов от с. Куру чешеме (Горски Извор), Хасковско, Историко-филологически факултет (седнал малко по-навътре). 4. Константин Геров, ИФФ. 5. Петър Теодоров (Тодоров) от Панагюрище, следвал математика. 6. Коста (Костадин) Станишев от Кукуш, студент по математика. 7. Архимандрит Софроний Хилендарски от Пирот. 8. Василаки Попович от Браила, студент по филология. 9. Кирко Киркович от Сопот, следвал медицина. 10. Димитър Фингов от Калофер, 2-ри курс в ИФФ. 11. Васил Караконовски от Ловеч, 3-ти курс медицина. 12. Андрей Стоянов от Воден, 2-ри курс право.
II ред прави: 13. Младен Желязков от Лозенград, племенник на Антим I, медицина. 14. Коста Везенков от Крушево, студент по медицина. 15. Марин Дринов от Панагюрище, ИФФ. 16. Райко Жинзифов от Велес, студент 2-ри курс в ИФФ. 17. Павел Теодорович (Тодоров) от Лясковец, 4-ти курс на ИФФ. 19. Нешо Бончев от Панагюрище, ИФФ. 20. Иван Христов (Ванката Попхристов) от Габрово, първо студент в ИФФ, а после в Александровското военно офицерско училище, писарят и военният командир на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа - 1868 г., загинал на Бузлуджа. 21. Петко Каравелов, брат на Л. Каравелов, 1-ви курс на ИФФ, след освобождението министър-председател на България.
Една част от студентите подкрепял Московският славянски комитет, други - граф Уваров, трети - търговците Кокарев, Мамонтов и Морозов. Димитър Фингов поддържал черковно училищното настоятелство на град Калофер.
По онова време Московският историко-филологически факултет на Московския университет бил в апогея на славата си. В него четели лекции знаменити слависти историци като Погодин, Буслаев, Соловьов и др.
В онази епоха, когато текат последните десетилетия на игото за бъларите, преди възстановяване на старата им държава, в Русия, в Московския университет, се възпитават и образоват ценни кадри на Българската национална революция.

Нагоре
Съдържание на броя