"Нова Зора" - брой 44 - 2 декември 2008 г.

Съединението и Сръбско-българската война
Димитър КОПРИВЛЕНСКИ

Отминават кръгли годишнини и юбилеи. Казват се добри слова и се вдигат стакани... И пак се повтарят и потретят. И пак, и пак. Официални, тържествени, патриотични. Почти цензурирани, доста фризирани, заляти с помада. Във времена, уж без такива нрави. Е, Стефан Цанев се захвана да прави от Любен Каравелов предател на Левски, да „доукрасява” образа на Райна Княгиня. Но това си е за негова сметка. За да обори соцреализма. Да изтъкне себе си. И без да забравяме поговорката: „Да живееш в миналото, е като да ослепееш с едното око, а да го забравиш – като да ослепееш с двете”. Бихме могли да се запитаме: Кое е истинското минало? И ако приемем официалното, да отречем ли подробностите. И при Независимостта, и при Съединението, и при Сръбско-българската война...

Отдавна се знае, че нещата не са нито само черни, нито само бели. Има полусенки, нюанси... На Съединението между Княжество България и Източна Румелия в началото на септември 1885 г. „тежи” само една-единствена жертва. И страшно нелепа. Убит е героят от Сръбско-турската война 1876 г., любимецът на армията и народа, всеизвестният майор Райчо Николов, началник на Източнорумелийската милиция. Убит е на площада в Пловдив от началника на пощата в града, подпийнал в бъркотията на смутния ден. Делото на Съединението се въздига. А се подминават жертвите заради него. И не само майор Райчо Николов.
Голямата жертва на Съединението става никога неприсъединената Македония. И още. Крайно обтегнатите отношения с Русия. Може да се изброят и други. Най-близката, най-пряката е войната със Сърбия. И не са ли жертвите в Сръбско-българската война жертви на Съединението.
В 15-дневните боеве загиват 17 български офицери и 681 редови чинове, ранени са 46 офицерпи и 4216 войници и подофицери. Изчезналите без вест са общо 2194. Причините са много и различни. Но в проценти това са много големи загуби. И все заради едното Съединение. В негова защита. Кой ще го отрече? И кой ще го назове!
Вече е сторено. И забравено. Само да го припомним.
Ротмистър Анастас Бендерев е име повече от известно, може би най-големият герой от боевете при Сливница до 7-ми ноември 1885 г. По това време той е първият „другар” (заместник) на първия военен министър на България генерал Петър Паренсов и началник на Десния участък на отбраната при Сливница. Участник е в Априлското въстание, сподвижник на Стефан Стамболов и Георги Измирлиев, не само участва, но и внимателно следи и оценява ставащото: „През Пловдивския преврат, извършен „напук на Русия” от големите „патриоти” на историка С. Радев: Стамболова, княз Александра и Захария Стоянова, са тури началото на всички последващи след него големи нещастия за народа ни... Фактически България от двете страни на Балкана беше единна, през всяко време готова като един човек да се бори на живот и смърт за общонародните си интереси... Подвигът по фактическото Съединение беше извършен, прочее, от руските военни славянофили, а на българските дейци, ако искаха да довършат този подвиг, т.е. да облекат фактическото съединение в юридическа форма, предстоеше или една мирновременска строителна работа за подема на народните сили и чак тогаз...”
И още много като тези „гущери и жаби” бълва достигналият до чин генерал-лейтенант от руската армия Анастас Бендерев. Сигурно затова той е и отричан, и забравян и от царисти и монархисти, и от комунисти, та чак и днес – от демократи. Това обаче не значи, че него го е нямало, че не е имало верни неща в казваното от него. Защото борави с факти. Които винаги се тълкуват според посоката на вятъра. Вчера – на Изток, днес – на Запад.
...”Или поне да си осигурят по дипломатически пътища успеха на Съединението - продължава спомените си Анастас Бендерев. - Това не бе сторено и затова се създаде най-голямата за Бълргария опасност ...Че това е така доказват такива исторически документи като Телеграмата от Сливница на княз Александър Първи, от 5 ноември, до Каравелов, че неговата армия не е в състояние да се държи на позицията срещу сърбите, и от 6 ноември - до Великия везир, че се отказва от Съединението и затова моли султана да защити васалното му Княжество България...” Явно ги има някъде тези две телеграми. Факт са и настояването на българския княз и някои негови приближени съветници отбранителните боеве да се организират не на Сливнишката позиция, а по Ихтиманските възвишения, факт е напускането на Сливнишката позиция от Княза рано сутринта на 7-ми ноември, денят на прелома в хода на боевете там и на цялата война. (Под предлог, че ще посреща идващите от турската граница войски и ще ги препраща към Сливница.) А има съмнения, че го прави от страх в случай на успех на Крал-Милановите войски. Стига в София на разсъмване, но е принуден почти веднага да се върне на бойното поле. Да стане почти насила сливнишки герой.
Има сред българската книжнина за тези времена и събития и т.нар. „Официална история на Сръбско-българската война”, и в нея на стр. 385, 401, 420, 432... са описани подробно боевете на Сливница, ролята в тях на двете контраатаки на десния фланг на 5-и и 7-ми ноември и главната роля в тях на ротмистър Анастас Бендерев, както и „фамозната телеграма на княза до министър-председателя, че нашите войски на Сливница биле тъй разстроени, че не ще могат да запазят позицията си и затова той ще отстъпи... Бог ми даде смелост, пише още Анастас Бендерев, лично да докладвам на княза против това отстъпление, и във всеки случай аз и Олимпи Панов със своите резки протести, по признанието на „Официалната история” (стр. 464), побъркахме на отстъплението, а на другия ден по мой почин се почна настъплението и победата бе спечелена...”
Случайната победа?
Вероятно и другиму през главата е минавала подобна мисъл. Защото дори не кой да е, а големият български военен теоретик, началник на Щаба на войската и военен министър през Балканската война, генералът от пехотата Иван Фичев, много след боевете през ноември 1885 г. твърди, че главното сражение трябвало да се даде не при Сливница, а на Ихтиманските възвишения. Което си е чисто признание на твърдението на Анастас Бендерев. Ротмистърът обаче единствен твърди това. Защото той най-много допринася за тази случайност. На Коронния съвет вечерта на 6 ноември не е постигнато пълно решение да се отстъпва, или да се настъпва. Общото становище е да се удържа здраво заетата позиция. След като предишния ден, на 5-и ноември, Анастас Бендерев сам решава да контраатакува и да си възвърне загубеното, той дори е порицан. И добре, че князът заминава за София. Иначе Бендерев едва ли щеше да повтори простъпката си. Да контраатакува и да разстрои сръбските редици!
Няма официални данни, но се приема, че княз Александър Първи оставя за свой заместник преди заминаването му за София своя любимец Олимпий Панов, началника на българската артилерия. А капитан Панов, заедно с Анастас Бендерев, капитан Христофор Хесапчиев и др. е върл противник на идеята за Ихтиманска отбранителна позиция. И на отстъплението въобще. Няма накъде, отзад е София. В разгара на боевете, които капитан Олимпий Панов наблюдава от височината Градище, покрай него на кон препуска куриер с донесение до княза от поручик Увалиев с искане за отстъпление. Впечатленията от боя на капитан Панов обаче са точно обратните. И на гърба на същото донесение прави ново, този път за настъпление. Донесението обаче попада у капитан Рачо Петров, който засегнат, че не се обръщат към него, в свой стил отговаря: „Негово Величество заповяда... да постъпите, както видите за добре.” И пътят на напиращия за настъпление ротмистър Анастас Бендерев, втурнал се да помага на капитан Бахчеванов и увлякъл и другите, е открит.
Измяната към Русия
Всеизвестен е фактът, че Русия отзовава военните си инструктори от България. Защото не одобрявала Съединението. И оставяла България сама в най-трудните моменти.
За по-лековерните внушението е ясно: колко лоша е тази Русия! Тя е виновница и за Берлинския договор. И за Санстефанския, защото е прелиминарен. Което ще рече предварителен, временен. Англия обаче не е виновна, когато праща флота си на същото разстояние от Цариград, на което са и руските войски в Сан Стефано.
Но наистина ли Русия не одобрява Съединението? Защо? Това никой не се и опитва да разбере. А е казано и от Симеон Радев в „Строителите...”, допълва го и Анастас Бендерев: „Действително Пловдивският преврат, насочен от авторите му против руското влияние след тържествено даденото на Гирса (руският външен министър) във Францесбад (град в Чехия) от княз Александра уверение, че няма да го допусне, беше едно вероломство и провокация от страна на княза... Тоз преврат доведе отначало до един морален, а скоро и формален разрив между Русия и България... А тоз разрив насърчи всички наши съседи, които докато Русия ни покровителствуваше, спотайваха от страх пред нея своята завист и вражда към „галеното руско чедо” България; но след като ние отблъснахме това покровителство, веднага всички проявиха открито своите стари претенции за български земи, а Сърбия и Гърция мобилизираха и армиите си срещу нас, както и турците. Дойде се до война обаче само с истеричния крал на Сърбия... За това Съединение ние трябваше да изгубим освен хилядите убити и ранени български герои и изхарчените през войната пари и материали, още и районите Кърджали и Тъмръш, както и правото да искаме реформи за Македония по чл. 23 на Берлинския договор, който с преврата ние сами нарушихме... А новата българска покровителка „леля Австрия” побърза да въоръжи сърбите, след като ние нямахме ни налични пари, ни кредити да си набавим ново въоръжение, след като изстреляхме всичките си боеприпаси”.
Затова е недолюбван и от прежни и от сетнешни политици и държавници този вечен бунтар, ротмистър и генерал Анастас Бендерев.
Малките, даже средните по големина държави съществуват само по милостта на великите сили - цялата история на милата ни България е най-красноречиво потвърждение. За това разсъждава и ген. Анастас Бендерев шестдесет години след Съединението и Сръбско-българската война. И пояснява защо Русия е не против самото Съединение, а против момента в който то става: „Случайната победа при Сливница, в момента когато те (Батенберг и Стамболов) бяха изгубили надеждата за такваз, а князът се бе отказал и от самото Съединение, в деня, когато напуснаха армията на Сливница княз Александър и Стамболов, за да избегнат мнимия сръбски плен, се пак закрепи взаимната солидарност между тези „Сливнишки герои”, понеже привидното Съединение бе изтъкнато като една велика заслуга пред родината на дезертьорите от бойното поле. Тази „слава” заслепи „героите”, които не виждаха голямото зло на авантюрата си – изгубването на руската поддръжка и спечелването на един най-опасен враг, като обединените против България съседи – сегашното Балканско съглашение, което още през 1913 г. приведе България към първия й разгром. Но същото почти щеше да сполети България още в 1885 г., ако не беше спечелена победата ни на Сливница и ние по искане на княз Александра бяхме изпразнили София и отстъпили на Ихтиман...”
Човек може да се задъха от тези „новини”. Но Бендерев не спира. Може да е и от личния му конфликт с двамата. Но говори истини. „Всичко това беше резултат на „самостоятелната”, независимата от Русия политика на княз Александра и С. Стамболова, които отлично разбираха, че малките, даже средните по големина държави съществуват само по милостта на Великите сили... и когато се отказаха да послушат съвета на Русия, даден на княза в София – да не нарушават Берлинския трактат, понеже имаше съглашение между тримата императори (на Англия, Русия и Австро-Унгария) в този смисъл, и Русия не бе готова да поддържа преврата, ако потрябва, със сила.

Нагоре
Съдържание на броя