"Нова Зора" - брой 4 - 3 февруари 2009 г.

Умъртвяването на българската армия
Безхаберие или национално предателство
Проф. Евгений ГИНДЕВ

Процесът на ликвидиране на Българската армия е едно от най-отвратителните прояви на така наречения преход. Прилагателното „отвратителен” използвам не заради характера на истоурическия процес, а заради неговата субективна компонента, разбрана като крайни цели на външните му двигатели – българските политици и държавници-преходници.
Българската армия беше ликвидирана не само като въоръжена сила, но и като национална институция, т.е. на нацията и на държавата беше отнет главния стълб на тяхната резистентност, на тяхната териториална и цивилизационна идентичност.
Процесът на ликвидация беше наречен с „нежното” име „военна реформа”, но по своята същност това беше терминиране с последващо ново военно строителство. Започна изграждането на нова армия (войска), или по-точно на подобие на армия, подобие, с нови принципи на обучение и възпитание, с нови врагове и приятели, с ново въоръжение, с ново отношение към нацията и държавата. Такова „чудо” най-новата българска история не знае. То се превърна в национален позор, какъвто отечеството ни не помни и при най-тежките поражения в последните 120 години.
За да разберем какво точно стана, трябва да се върнем назад във времето, към началото на „прехода”.
1990 г. 14-ият извънреден конгрес на БКП/БСП приема дългосрочната програма „Манифест за демократичен социализъм в България”. В същото време социалистическото правителство на Андрей Луканов е заето с разпространяването във Великото народно събрание на печално известния „Проект Ран-Ът”, където се декларира: „България е избрала пътя на демократичния капитализъм... Признавайки този факт, новото правителство на България се обърна за съдействие към Фондацията на Националната камара на САЩ”(!?). Така още в началото на „прехода” стана манифестирането и на неговите непосредствени изпълнители, и на неговите теоретични и идеологически вдъхновители и ръководители.
Какво представляваше
Българската народна армия?
  • Много добре структурирана и балансирана военна сила, изпълняваща ролята на национална институция. Тя притежаваше почти всички съвременни видове и родове войски, модерно въоръжение заедно с възпиращо оръжие, развити и действени образователни, научни, научноизследователски и проектоконструкторски структури, културни институти - вестници, списания, театър, киностудия, собствени здравни заведения и почивна база.
  • В интерес на армията беше разгъната мощна индустриална база, която можеше не само да я подържа материално, но и да произвежда оръжие на бъдещето. Още през средата на 70-те години на 20 в. се разработваха оръжия, които сега се наричат оръжия на бъдещето: безпилотни разузнавателни самолети и хеликоптери, полеви системи за управление на боя, прибори за нощно виждане и за радиоелектронно противодействие. Имаше проекти България да произвежда танкове и крилати ракети.
  • Българската народна армия се ползваше с голям обществен авторитет – тя беше наборна, наистина народна армия, с висока степен на боеготовност и боеспособност, армия патриотична и интернационална, възпитана в най-добрите традиции на победоносната българска войска.
  • На територията на България нямаше чужди войски и чужди военни бази, защото при такава армия нямаше нужда от външни гаранции.
    Всичко това трябваше да бъде унищожено и беше унищожено.
    Тук трябва да се признае, че в това направление новите „демократи” дори преуспяха. Всичко започна със залъгване на обществото, че страната не е в състояние да издържа такава огромна армия от 105 300 души, въоръжена до зъби, която представлява сериозна заплаха за нашите съседи, превърнали се от врагове в първи „братя по оръжие”. Беше издигнат фалшивият лозунг: България трябва да има армия, която може да си позволи!
    Началните съкращения обхванаха офицерския корпус и генералитета. Още през 1990 г. висш ръководител от БСП, известен със своята евроатлантическа ориентация, беше заявил: „Ние сме решени в армията да не останат офицери по-стари от 35 години”. Бързаше се, защото преходниците се страхуваха, че армията може да се окаже сериозна пречка пред започващия „преход”. Бяха ликвидирани политическите органи в армията и на тяхно място се създадоха възпитателни структури. Новите възпитатели започнаха да възпитават армията по новому, макар че още не беше крастилизирало какво точно е това ново. Но и то се появи. Създаденият „Атлантически клуб” начело с „легендарния преходник” Соломон Паси нададе боен вик: „Напред към НАТО!”, и движението започна.
    След като България подаде молба за членство в НАТО, правителството на Иван Костов се зае с философската подготовка на членството. Бившият български президент Петър Стоянов заяви при посещението си в САЩ: „България ще спазва международните норми на поведение дори с цената на отказ от националния суверенитет”. Допълни го министър-председателят Иван Костов: „Ние не интерпретираме българската политика през българския национален интерес”. Народното събрание прие основополагащи военни документи: „Концепция за национална сигурност” и „Военна доктрина”. Заедно с „План 2004” те станаха скелета на провежданата „военна реформа”. Основната военна парадигма беше формулирана по следния начин: „Сигурността на България се гарантира от световните и евроатлантически структури за колективна сигурност”. В Министерство на отбраната под глупавия предлог за „граждански контрол” нахлуха огромен брой цивилни лица, които нямаха понятие какво е армия и какво пушка. Беше предвидено ликвидиране на структурата на Генералния щаб чрез вливане в неясни паравоенни структури на цивилната част на министерството.
    Главният инструмент на „реформата” – „План 2004”, беше копиран от така наречения доклад Кивенаари, на името на американския запасен генерал Кивенаари, водещ американската експертна група, посетила България. Тогавашният американски военен министър Уилям Коен нарече доклада „пътна карта на българската военна реформа”. Според този доклад и според „План 2004” числеността на Българската армия се регламентираше на равнище 45 000 души. Има обаче данни и за втори „доклад Кивенаари”, в който числеността на армията е 27 000 души.
    Военната доктрина и „План 2004” съдържат и вижданията за какво трябва да служи Българската армия в НАТО. Посочените задачи са направо преписани указания на американския военен министър. Те включват:
  • Охрана и поддържане на реда на територията на България.
  • Логистична поддръжка на силите на НАТО при тренировки и операции.
  • Използване на българските сили за бързо реагиране в съвместни операции по подържане на мира.
    След 1998 г. правителството на СДС започна последователно изпълнение на идеите и задачите по концепцията, доктрината и „План 2004”, съобразено с пожеланията на генералните секретари на НАТО Хавиер Солана и Джордж Робъртсън - България да се държи като член на НАТО. Ето някои от по-важните факти:
  • Предоставяне на българска военна инфраструктура за учения и тренировки на страни от НАТО.
  • Предоставяне на сухопътни и въздушни коридори на войските на НАТО при войната в Югославия.
  • Изграждане на медицинска и възстановителна логистика на българска територия и предоставянето й на държави от НАТО.
  • Участие в мироподдържащи акции на чужди територии.
  • Подобряване на равнището на съвместимост на българските контингенти с войските на НАТО по всички възможни показатели.
  • Отделяне на специално внимание на силите за бързо реагиране.
    Българската армия все повече се свиваше като шагренова кожа, закриваха се и се разформироваха поделения, за да се стигне до положението на юг от линията Бургас–Кюстендил да не остане български войник.
    Към 1.01.2000 г. военните ефективи на Балканите изглеждаха така (табл. 1).
    Правителството на Симеон Кобургготски упорито и последователно продължи набелязаната линия на „свиване” на Българската армия. На 19.12.2001 г. Народното събрание подписа втория Ньойски договор. Според приетото решение спешно трябваше да се унищожат оперативно-тактическите ракети Р-300 („Скъд”) и Р-400 (СС-23), заедно с още 800 танка, 500 бронирани машини, и 27 кораба. Но това не беше всичко и представляваше само фрагмент от едно ужасяващо разоръжаване – бяха унищожавани 8000 единици стрелково оръжие, отличните бойни самолети МиГ-23 МЛД, гарнизони, военно имущество. „Жълтият” депутат Станимир Илчев на глас разсъждаваше има ли България нужда от ВМС, от подводници и от зенитни оръдия.
    Всъщност няма защо да се учудваме на депутата, той само повтаряше препоръките на „доклада Кивенаар”: „България трябва да има военноморски сили по модела на бреговата охрана. Няма стратегически причини за поддържане на морски флот. Създаването и поддържането на сила, подобна на морската пехота, е излишък, който България не може да си позволи”.
    Упоритото преследване на чужди на нацията цели в областта на военното строителство набираше обороти. Плахите опити на военни професионалисти да алармират обществеността, останаха без последици. През юни 2004 г. Началникът на ГЩ ген. Николай Колев излезе с интервю пред в. „Труд”, в което пречупи професионалните проблеми на армията през призмата на смисъла на армията като национална институция. Ген. Колев напомни за моментното състояние на армията, за отговорността на политиците и как всичко това се отразява върху държавността. Вместо да благодарят на генерала, българските политици изпаднаха в прострация. Започнаха изказвания от глупави по-глупави. Министърът на външните работи Соломон Паси заяви: „По света няма практика генералите да дават интервюта. Това е една отживелица, която ще бъде преодоляна и у нас. Българската армия не е насочена да защищава страната от нападение отнякъде. Ние не очакваме нападение отникъде. Това, за което са предназначени въоръжените сили на България, е участието в международни мисии”.
    Както в почти всички важни за страната случаи, българските политици и държавници демонстрираха абсолютно невежество по военните проблеми заедно със своите антинародни и антидържавни настроения, и дълбоката некомпетентност по международните въпроси. Още на 28.06.2004 г. началникът на ГЩ на израелската армия направи на пух и прах израелските парламентаристи, че нищо не разбират от армия, но никой не му поиска оставката. Британският генерал Майкъл Роуз, бивш командващ на силите на ООН в Босна, публично поиска оставката на премиера Тони Блеър заради ролята му за започването на войната в Ирак. Испанският генерал-лейтенант Хосе Мена Аугадо също публично заплаши, че армията, при необходимост, ще защити испанското единство.
    В същото време в българското обществено пространство какви ли не глупости се изприказваха, какви ли не смехории се измислиха: ще сменяме калибрите на стрелковото оръжие заедно с каските на войниците, ще купуваме нови бойни и разузнавателни самолети, оглеждаме се за танкове „Абрахамс”, ще професионализираме „гвардейската” рота, ще слагаме националния герб на новите маскировъчни униформи. На този фон изявленията на ген. Колев от 18.12.2002 г. звучаха напълно професионално: „Ще продължаваме да обучаваме армията по варшавските програми, които са много високи и сложни, няма смисъл да ги занижаваме до стандартите на НАТО” (в. „Сега” от 18.12.2002 г.). Англичанинът Пол Бийвър, същият „независим” аналитик, който от екраните на БТ, в предаването „Всяка неделя”, призова нас, българите, да свикваме с ковчезите на синовете ни от Ирак, призоваваше за нещо друго: „Старите съветски тактики на българския генерален щаб няма да вършат работа в съвременния свят. Няма начин България да запази старата си армия от Варшавския договор, освен като музеен експонат” (в. „168 часа” от 2-8.07.2004 г.).
    Малко в по-друга тоналност прозвучават думите на тогавашния министър на отбраната Николай Свинаров, че „частите, които могат да се развърнат, наброяват само 5500 души”.
    На 30.03.2004 г. България стана член на НАТО и това даде повод Соломон Паси да се разплаче пред репортерските камери. След отшумелите мили тържества по този повод основният обществен дразнител стана „Стратегическият преглед на отбраната” заедно с неговата политическа рамка, тъй като в тях беше визията за Българската армия до 2015 г. Това е рутинен документ, изискван от Брюксел, но у нас му беше придаден основополагащ статус, като демонстриращ завършването на „военната реформа” и окончателното “европеизиране” на армията. Бяха изказани предположения, че документът е разработван главно в Министерство на външните работи и текстуалният анализ допълнително навеждаше на подобни мисли поради редица текстове, характерни за министъра на външните работи. Казано простичко, в него се правеше опит за противопоставяне на европейската идентичност и интереси на Бълргария на геостратегическите трансантлантически намерения, разбира се, на гърба на националните ни интереси. И като следствие се прокарва тезата, че националната отбрана се жертва за сметка на колективната отбрана безотносително от специфичните за страната ни рискове и заплахи.
    Самият документ е написан на предизвикателен, мутирал и псевдонаучен език с използване на двусмислени думи и безсмислени словосъчетания, така характерни за военната документация от последните години като например: „преориентация на подхода – от подход, основан на източника на заплахата, към подход, основан на способности” или „широкия обхват на мисиите налага прилагането на стратегии за развитие на силите и войските, основаващи се на способности”.
    В такава понятийна галиматия парламентаристите, отговарящи за гражданския контрол, трудно биха се ориентирали и схванали тънките разлики между военен съюз и система за сигурност, способност и възможност, сили и войски, превантивно и изпреварващо, политически и ресурсен параметър, асиметрично и неконвенционално.
    Главното послание на политическата рамка е: за своята национална сигурност България не разчита на своята армия, а на военен съюз. Армията ще служи за изпълнение на мисии в чужбина в състава на коалиционни сили и тази част от нея е „приоритетна при реализиране на основните цели на отбраната”.
    В собствената си страна българската армия „ще поддържа способности за подкрепа на дейности за сдържане на терористични, екстремистки и престъпни групи”. Всеки разбира за какво става дума. С премахването на наборната военна служба българската армия окончателно отпадна от статуса на национална институция и се превърна в сборище от конкистадори.
    Пребиваването на България в НАТО не промени тренда на процеса по обезсилването на армията, но пък ни дари с американски военни бази и приетия доброволно ангажимент за неотслабване на нашите експедиционни части. Според актуализирания план за модернизация на войската до 2015 г., публикуван в Държавен вестник през 2008 г., ще имаме „щастието” да запазим 160 танка и 20 бойни самолета. Действията по този план вече започнаха – айтоската танкова бригада е закрита, пред закриване е сливенската бригада, горнобанската бригада остава с два батальона и един дивизион по-малко. В началото на 2007 г. беше ликвидиран и сливенският парашутен полк. Бяха снети от въоръжение фронтовите щурмоваци Су-25. Генералният щаб се ликвидира, Началникът на Генералния щаб приема гордото звание „началник на отбраната”.
    Армията вече няма бойни устави, военнослужащите ще могат да козируват на голи глави, охраната на военните обекти се поема от частни охранителни фирми, офицерите, преди да се научат как да воюват, ще станат тънки познавачи на великия език на Шекспир, „гвардейците” ще ни забавляват с шоу-програми по въртене на карабини, гордите рейнджъри ще се научат да маршируват в крак и най-после армията ще получи прилични униформи, които поне малко да приличат на униформите на полицейските комисари.
    На 4.03.2008 г. г-н Илко Димитров, депутат от БНД и бивш зам.-министър на отбраната в правителството на НДСВ, даде интервю пред в. „Сега”. В него той излага своята позиция достатъчно ясно и открито, и трябва да се предполага, че изразява нечие официално становище. Интересното е, че тази позиция в сбит вид отразява същността на цялата „военна реформа” през „прехода”. А най-интересното е нейният финал. Там г-н Димитров обобщава: “Най-общо казано, се предвижда в края на 2008 г. числеността на военнослужащите да бъде до 32 000, а гражданските лица – до 6000 (20 % ??). Това би трябвало да даде ресурс през 2009 – 2010 г. за модернизация на армията”. С други думи, колкото по-малко армия, толкова тя е по-модерна. Когато останем с един войник, той ще бъде супервойник – нещо като Шварценегер или Силвестър Сталоун. Процесът на “модернизация” ще бъде завършен.
    Не е възможно да се анализира подробно интервюто на г-н Илко Димитров, дори само неговите 4 основни тези. Но е несъмнено, че те са антинационални, антидържавни (антиконституционни) и антинаучни. За съжаление от тях са обсебени почти всички български политици, държавници, политолози и голяма част от амбициозните журналисти. Върховният главнокомандващ на Българската армия, президентът на републиката Георги Първанов не прави изключение. В лекция на 16.01.2009 г., изразявайки загрижеността си за националната сигурност, той постъпи по народното правило „след дъжд качулка” с обявяване на инициативата за създаването на нов Център за стратегии и развитие, като се има предвид, че е лично отговорен за пропуснатите 8 години.
    Защо се получи всичко това?
    Защо обществото се отнесе толкова пренебрежително към своята национална гордост и толкова незаинтересовано за собственото си бъдеще? Защо не се намери поне една политическа сила, която да приеме като своя съдбата на Българската армия и да защищава нейния индифинитет? Защо не се учим както трябва от новите ни „братя по оръжие”, а възприемаме техния опит по един карикатурен и ненужен начин? В доклада „Обединена оперативна обстановка – 2008: предизвикателство и последици за обединените сили на бъдещето”, на командването на обединените сили на САЩ, като основна задача се посочва: „възпиране и предотвратяване на конфликти и поддържане на постоянна готовност за бързо развръщане в който и да е район на света както за демонстриране на флага, така и за непосредствено провеждане на силови акции”. Трябва ли да се обяснява какво значи и какъв смисъл има демонстрирането на флага и как тази демонстрация се съотнася към статута на една армия като национална институция?
    По най-доброжелателен начин причините за случилото се с Българската армия може де се систематизират така.
  • Първата причина е пълната национална и морална капитулация на така наречения елит. Разрушаващата част на „военната реформа” почна още при правителството на Андрей Луканов, при правителството на Жан Виденов в Министерство на отбраната се появиха първите чужди съветници и консултанти, настъпи ескалация при Иван Костов, загрубя и замириса отвратително при Симеон Сакскобургготски, развихри се и се мафиотизира при „тройната коалиция” със зрелищни взривове, продажби и заемки.
  • Втората причина е в липсата на елементарни военни знания и военна култура у политиците, което не им дава възможност в трудни условия да отстояват поне минимум от националните интереси във военната област. При такива случаи те използват принципа: „копирай, но не разбирай”, и копират безразборно. Така стана с въвеждането на бригадно-корпусната организация, която стесни принудително хоризонта на войската от оперативен до оперативно-тактически. Така стана и със заменянето на командването на видовете и родове войски с техните щабове и подменянето на задачите и отговорностите на командира-единоначалник със задачите и отговорностите на началник-щаба.
  • Третата причина е в парадоксите на догматичния разум, обсебил новоизпечените български държавници. По време на позорните тържества около присъединяването на България към военен съюз, гарнирани с министерски сълзи на умиление и щастие, лъсна цялата комплексираност и еснафска чувствителност на една тънка прослойка, оплетена безнадеждно в осъществяването на своя корпоративен идиотизъм. Да представяш участието на страната във военен съюз като национален идеал, не е само ненаучно и глупаво, то е просташко. В подобна връзка генерал Де Гол казваше: „Нужно е отбраната на Франция да бъде френска. Ако на нацията се наложи да води война, това трябва да бъде нейна война; френските усилия трябва да бъдат нейни собствени усилия. Нашата отбрана при необходимост може да се координира с отбраната на някоя друга страна, но ние трябва да реализираме тази отбрана в наш интерес и както ние смятаме за добре”.
    „Напълно” в стила на генерал Де Гол, съвсем скоро българската военна „мисъл” сътвори поредното чудо. На шефа на информационната агенция „Фокус” Красимир Узунов, безспорно заслужил за журналистиката и добър български патриот, беше присвоено „новото” българско военно звание генерал-поручик (в. „Труд” от 27.01.2009 г.). Няма данни кой е инициаторът за възкресяването на военно звание от времето на Петър Велики и защо един поручик от резерва (те така и му казваха на Узунов още от легия “Раковски”) е удостоен с такава почест, към която се оказаха съпричастни и бившият н-к на Генералния щаб Михо Михов, и министър-председателят Сергей Станишев. Но дали е премислено добре? Ами ако за друг офицер от резерва се реши, че е и по-заслужил от Узунов и трябва да го удостоят със званието генерал-фелдмаршал?
    Военният министър Николай Цонев трябва да бъде поздравен за неговия нов и съществен принос в повишаването на боеготовността и боеспособността на Българската армия. Нашите рейнджъри може да бъдат спокойни. Министърът мисли за тях и кове бъдещите командни кадри дори когато са от резерва. И то не какви, а генералски кадри. С такива кадри, както се пее в българския „Срещен марш” – Напред, напред, към подвизи и слава!
    Но Българската армия не са само пушки, танкове и самолети, нито дори само генерал-поручици. Българската армия е еманация на националния дух, хранител на националните традиции, опора на националното самочувствие и такава трябва да си остане, докато съществува балгарската народност. Никой няма право да се докосва до нея с мръсните ръце на конюнктурата. Оперетността никога не е била същностна черта на българския воин.

  • Нагоре
    Съдържание на броя