"Нова Зора" - брой 15 - 21 април 2009 г.

Социализмът се провали. Сега капитализмът банкрутира.
Ерик ХОБСБАУМ
“Гардиън”, 10 април 2009 г.

Какъвто и идеологически етикет да поставим, преминаването от свободен пазар към публична намеса ще се наложи да бъде по-съществено, отколкото смятат политиците.
20-и век отдавна е зад нас, но все още не сме се научили да живеем в 21-вия, или поне да мислим по начин, който да му съответства. Не би трябвало да бъде толкова трудно, след като основната идея, която доминираше в икономиката и политиката през изминалия век, изтече пo каналите на историята. А тя беше начинът на мислене, отношението към съвременните икономики и на двете взаимно изключващи се противоположности: капитализма и социализма.
Преживяхме два практически опита за материализирането им в чиста форма: централизираното държавно планиране от съветски тип и напълно неограничения и неконтролиран свободен пазар на капиталистическата икономика. Първият се срина през 80-те години заедно с европейската комунистическа политическа система. Вторият се срива пред очите ни в резултат на най-голямата криза на глобалния капитализъм. В известен смисъл тази криза е по-дълбока, отколкото през 30-те години, защото тогава глобализацията на икономиката не беше толкова напреднала, колкото е днес, както и защото тогава кризата не засегна плановата икономика на Съветския съюз. Все още не знаем колко тежки и дълготрайни ще са последиците от сегашната криза, но със сигурност знаем, че това е краят на капитализма на свободния пазар, който облада света и правителствата от времето на Маргарет Тачър и президента Рейгън насам.
Обречени на безсилие са всички, които вярваха в чистия, без държавна намеса пазарен капитализъм, нещо като международен буржоазен анархизъм, както и онези, които вярваха в плановия социализъм, незамърсен от частния ламтеж за печалба. И двете “религии” банкрутираха. Бъдещето принадлежи на смесените икономики, в които публичното и частното са сплетени по един или друг начин. По какъв начин обаче? Това е проблемът на всеки един днес, най-вече на хората от левицата.
Никой не мисли сериозно за връщане към социализма от съветски тип - не само поради политическите му недостатъци, но и поради нарастващата мудност и неефективност на тази икономика, макар че не можем да подценяваме неговите впечатляващи постижения в социалната област и образованието. От друга страна, допреди глобалният свободен пазар да експлодира през миналата година, дори социалдемократическите и другите умерено леви партии в богатите страни на северния капитализъм и Австралазия бяха се ангажирали напълно с успеха на свободния пазарен капитализъм.
От разпадането на съветския блок до днес не можем да посочим поне една такава партия или лидер, които да отхвърляха капитализма като неприемлив. Нямаше по-ангажирани към този капитализъм от новите лейбъристи. В икономическите си програми както Тони Блеър (до октомври 2008), така и Гордън Браун могат да бъдат наречени без преувеличение, Тачъровци в панталони. Същото се отнася и за Демократическата партия в САЩ.
Основната лейбъристка идея след 50-те години на 20 в. е, че социализмът е излишен, тъй като на капиталистическата система може да се разчита за процъфтяване и натрупване на обществено богатство повече, отколкото на всяка друга система. Задача на социалистите беше да подсигуряват справедливо разпределението. Но от 70-те години настъпващият глобализъм правеше това все по-трудно и се оказа накрая, че политиката на лейбъристите, както и на останалите социалдемократически партии, фатално подкопаха традиционната база на тези партии. Мнозина през 80-те години смятаха, че ако корабът на лейбъристите заседне, което бе твърде реално, той ще трябва да бъде ремонтиран.
Но ремонтът не се състоя. Под влияние на онова, което нарекоха тачъристко икономическо възраждане, новите лейбъристи след 1997 г. прегърнаха идеологията, по-точно теологията на свободно-пазарния глобален фундаментализъм. Великобритания дерегулира пазарите си, продаде промишлеността си на най-щедрия купувач, спря експортните производства (за разлика от Германия, Франция и Швейцария) и вложи парите си по начин, който я превърна в глобален център на финансови услуги и в рай за безкрайните перачи на пари. Ето защо въздействието на световната криза върху лирата и британската икономика вероятно ще бъде по-катастрофално в сравнение с другите водещи западни икономики, а пълното възстановяване може да се окаже по-трудно.
Може би смятате, че всичко вече приключи; че се връщаме отново към смесена икономика; че старият инструментариум на лейбъристите отново е под ръка; че всичко опира до национализация. Следователно, нека използваме отново старите инсртументи, които лейбъристите никога не са захвърляли. Но това предполага, че знаем как да работим с тях при днешните условия. Оказва се, че не знаем. Не знаем главното, как да преодолеем сегашната криза. Нито едно от световните правителства, нито една централна банка или международна финансова институция не знае: всички те са като сляп човек, който се опитва да се измъкне от лабиринта, като почуква стените с различни видове пръчки с надеждата да намери изход. От друга страна, подценява се колко пристрастени са правителствата и ръководещите ги фактори към близалките на свободния пазар, които ги караха да се чувстват толкова комфортно в продължение на десетилетия. Наистина ли не можем да се измъкнем от внушението, че частното, произвеждащо печалба предприятие е винаги по-добро, защото е по-ефективен начин на производство на стоки? Че такава бизнесорганизация и отчетност трябва да бъде модел дори в сферата на обществените услуги, образованието и научните изследвания? Че нарастващата пропаст между свръхбогатите и останалите няма такова значение, доколкото всички останали (с изключение на малка част от бедните) стават малко по-добре? Че това, от което страната се нуждае при всички обстоятелства, е максимален икономически растеж и търговска конкуренция? Аз не мисля така.
Една прогресивна политика се нуждае от нещо много повече от обикновено скъсване с икономическите и моралните убеждения от последните 30 години. Тя се нуждае от връщане към разбирането, че икономическият растеж и богатството, което той носи, е средство, а не цел. Крайната цел е с какво допринася за хората, за житейските им възможности и надежди.
Погледнете Лондон. Важно за всички нас е, разбира се, че икономиката на Лондон процъфтява. Но огромното богатство, генерирано в отделни части на столицата, не е в това, че допринася за 20-30 % от британския БВП, а какво отражение има това богатство върху милионите, които живеят и работят там. Що за живот водят? Могат ли да си позволят да живеят там? Ако не могат, обстоятелството, че Лондон е рай за ултра богатите с нищо не ги компенсира. Имат ли прилично заплащане и въобще работни места? Ако нямат, не трябва да се хвалим с всички онези звездни ресторанти и артистичните им готвачи.
Ами образованието на децата? Недостатъчният брой училища не може да се компенсира от факта, че лондонските университети отглеждат футболни отбори с Нобелови лауреати.
Проверката на една прогресивна политика не се състои в това дали е частна или публична, дали води само до повишаване на доходите и потреблението на индивидите, а дали насърчава стремеж у всички към колективни действия. Това означава обществени инициативи на нестопанска основа, дори за преразпределение на частните натрупвания. Публичните решения трябва да са насочени към колективното социално благополучие, от което да спечелят всички човешки същества. Това е фундаментът на прогресивната политика - не да се максимизират икономическият растеж и личните доходи. И това е още по-важно, ако искаме да се справим с най-големия проблем на столетието - екологичната криза. С какъвто и идеологически етикет да я маркираме, това ще означава голямо придвижване от свободния пазар към публичното действие, много по-голямо придвижване отколкото британското правителство предвижда засега.
Като имаме предвид остротата на икономическата криза, придвижването трябва да е доста бързо. Защото времето не е на наша страна.

Нагоре
Съдържание на броя