"Нова Зора" - брой 29 - 28 юли 2009 г.

БСП отново на кръстопът
О.з. ген. полк. Васил ЗИКУЛОВ,
дългогодишен началник на Военното разузнаване

Поражението на БСП в изборите разкрива тежката криза в нея. Членският й състав се стопява. Старите й партийни членове измират или разочаровани – напускат. Млади не постъпват. Електоратът й отказва своето доверие.
Поражението е тежко, но това не е още гибел. От изводите, които партията ще направи, ще зависи ще тръгне ли тя отново към възход, или ще продължи по гибелния път, който ще я превърне в третостепенна безсилна и безполезна партийка от рода на партиите на Александър Томов, Николай Камов и др.
БСП претърпя поражение, защото загуби своята социална опора. Хората престанаха да вярват, че тя е последовател на партията на Димитър Благоев – борец за социална справедливост, равенство пред закона, благоденствие за всички.

През изтеклите двадесет години БСП напълно се промени. Сега тя не е вече монолитна, сплотена организация от съидейници. В нейния състав се различават две части: първата – постояния елит – членовете на всички ръководни национални, областни, градски, общински, районни и други партийни организации, членовете на БСП в различните ръководни държавни, общински органи за управление. Това са хората, които определят политиката на партията, участват в различни междупартийни пазарлъци, сключват споразумения, участват в коалиции. Те са част от политическата класа на България. Тяхната класова роля и интерес се свеждат до вземане и удържане на властта заради самата власт. Тъй като властта дава привилегии, пари, имоти, популярност, слава. Втората – всички останали. Тяхното предназначение и роля е да печелят мнозинство в изборите, за да се реализират целите, определени от партийния елит.
БСП традиционно се самоопределя като лява партия. Нейното съществувание става безсмислено, ако тя престане да бъде лява. Традиционно към втората част на членовете на партията принадлежат хора, пряко или косвено свързани с антифашистката въоръжена борба, с бригадирското движение, с Отечествената война, с отбраната на България срещу военно нападение. Накратко – с всичко това, което се наричаше и изграждане, и защита на реалния социализъм. Това са хората, които със своя труд и талант допринесоха най-много за създаване на онова, което вече двадесет години се разграбва и руши!
Успехите на партията са възможни само ако има съзвучие в целите и усилията и на двете й части. Т.е., ако ръководният елит съобразява своите действия със социалните интереси, идейната нагласа, и ценностната система на партийната маса и електората.
Точно това условие беше нарушено.
Пътят на промените беше дълъг и мъчителен.
От партия марксистко-ленинска при Тодор Живков, тя, при Александър Лилов, а по-късно и при Жан Виденов, направи опит да се превърне в нова лява партия, социалистическа, но не догматична, демократична, освободена (или по-точно-освобождаваща се) от бремето на авторитаризма и диктаторските методи.
Опитът не успя. Жан Виденов не беше безгрешен, но неуспехът беше не толкова поради неговите грешки, а главно по външни причини. Малка България не беше в състояние да се запази като социалистически остров в океана от враждебност. Даже Жан Виденов да беше светец, не би могъл да осъществи успешно управление за страната в условията на разделената, разпокъсана от вътрешни боричкания, принципни и безпринципни спорове партии. Самият факт, че той намери мъжество да застане начело на партията и държавата при тези условия, свидетелства за високия му морал и заслужава най-високо обществено признание. Онаследилият го нов председател на партията Георги Първанов обаче видя в провала на Жан Виденов не трагизма на лява България, а само възможността да застане в ролята на носител на нови идеи. В единен строй с цялото си обкръжение, а и с враговете на партията, той се нахвърли и стовари вината за случилото се единствено върху Жан. Т.е., върху партията и социалистическата идея.
От този момент БСП рязко тръгна надясно, по пътя на отричане на своето минало и социализма, за да се превърне днес в партия псевдосоциалистическа, дясна, проявяваща стремеж да заеме лидерското място сред враждебните на социализма сили в страната.
Не пресилвам ли в тази характеристика?
Ни най-малко! Като илюстрация ще се спра на Закона за досиетата. По-точно, върху тази негова част, която се отнася до Военното разузнаване и БНА. Съзнавам, че това не е най-важният въпрос, който сега вълнува обществото. Но той е най-показателен за характера на настъпилите промени, а също така за безхаберието на ръководството на БСП към отражението на решенията си върху поведението на членската маса и електората.
Приемането на закон за досиетата на Държавна сигурност беше необходимо. Този въпрос не беше уреден законово и следваше да се уреди макар и късно.

То беше наложително и защото го искаше народът – и леви, и десни.
По време на студената война политически насилия имаше във всички държави от двете страни на разделителната линия – и на Изток, и на Запад. Имаше ги и в България. Пострадали от тях бяха хора както от десните, така и от левите среди, в това число ветерани на комунистическата партия като Трайчо Костов, Петър Вранчев, Трънски, Знеполски и др. Пострадалите и техните близки имаха право да знаят виновниците за техните страдания.
Дълго време ръководството на БСП, неизвестно по какви причини, се противопоставяше и всячески саботираше неговото приемане. Въпреки това той, по инициатива на десницата, беше приет, неколкократно поправян и допълван. По време на правителството на НДСВ бе отменен, вероятно поради сделка между Първанов и Симеон. Неочаквано, през 2007 г., БСП диаметрално промени своето отношение и стана инициатор и съавтор на неговото преиздаване.
Едва ли е възможно да бъде приет по-лош закон по тази материя!
Той не търси никаква истина – нито виновници за насилията. Той просто подлага на дискриминация служителите на цели ведомства. Новоприетият закон има много общи черти със закона „Маккарти”, който действа в САЩ през 50-те години на 20 век. И двата закона се основават на разбирането, че антикомунизмът е държавна идеология, съответно на САЩ и България.
Висшата американска администрация скоро се убеди, че законът “Маккарти” със своя антидемократизъм застрашава самата основа на политическата система на САЩ. Поради това той скоро бе отменен. В България законът за досиетата действа с пълна сила и досега!
На основа на закона бе създадена съвсем ненужна, неподчинена на нито една държавна институция комисия, финансирана от бюджета. Предназначението й изцяло е подчинено на разпалване на антикомунизъм и взаимна омраза.
Без всякакви обяснения действието на закона, приет с участието и активната роля на БСП, отново беше разпространено и върху военното разузнаване. Очевидно целта е да се внушава на обществеността, че по време на студената война, за подавянето с оръжия съпротивата на народа срещу комунистическия режим, не са били достатъчни само силите на Държавна сигурност, а за това е била използвана БНА.
Истината, която би следвало да знае всеки историк (Станишев е историк!), е, че армията в по-далечното минало многократно се е намесвала в политическия живот. Така е било по време на детронацията на Александър Батенберг, при деветоюнския преврат с отрязаната глава на Стамболийски. По времето на цар Борис ръцете на касапите от РО-2 и РО-3 са изцапани до лактите с кръвта на български, югославски и гръцки антифашисти. Единствено след смяната на правителството на Кимон Георгиев, с проведената административна реформа от 1947 г., от армията (тогава тя получава наименованието БНА) са иззети всякакви вътрешни функции. Поради това тя и Военното разузнаване като нейна съставна част не са получавали и не са изпълнявали никакви задачи от вътрешен характер.
Във верността на това твърдение лесно може да се убеди всеки. Решенията на Политбюро, постановленията на Министерския съвет, разпорежданията на началника на Генералния щаб, уставите, наставленията, отнасящи се до Военното разузнаване отдавна са разсекретени и се намират в Държавния архив.
Докато действието на закона, приет при правителството на Иван Костов, се разпространява само върху висшия състав на РУГЩ, това се е показало недостатъчно на авторите на сега действащия закон. В него се говори и за „разузнавателните служби на БНА”.
Такива „служби” в БНА никога не е имало!
Не е случайна грешка. Също така не е случайно и че в закона не се уточнява какво разбира законодателят под „разузнавателни служби”. Това създава предпоставки за произвол от страна на комисията и тя се ползва от това. Сега комисията решава по свое усмотрение върху кого да приложи „моралната лустрация” (ползвам терминологията, употребявана от Комисията по досиетата).
Защо БСП стана съавтор на подобна фалшификация, можем само да гадаем.
За приемането на закона в този му вид важна роля имаше Татяна Дончева. Нейната роля обаче не бива да се надценява. Активно участие за приемането на закона имаха Румен Петков, Ангел Найденов, Михаил Миков и др. Очевидно е, че това става по решение на Висшия партиен съвет или на част от него.
Законът води до абсурди: на основание на неговите разпоредби, ако например полковник о.з. Пеню Върбанов Пенев реши да се кандидатира за селски кмет, той ще бъде подложен на специална процедура. Пеню Върбанов е герой. За разузнавателната си дейност в защита на Отечеството той е бил арестуван в Турция, жестоко инквизиран и изпратен в средновековните зандани на Анадола, където прекарва девет дълги години. Той обаче ще бъде проверяван от Комисията по досиетата, която ще се произнесе, че е „принадлежал”, а името му ще бъде публикувано в средствата за масова информация наред с имената на хора от Държавна сигурност. Законът не му забранява да продължи да кандидатства, но той ще бъде принуден да обяснява на всички свои избиратели, съседи и познати, че не е насилник, а защитник на Родината. При тази перспектива той, естествено, ще се откаже да участва в изборите.
Очевидно е, че целта на закона, а следователно – и на ръководителите на БСП, е бившите военни разузнавачи да бъдат принудени да се откажат от участие в обществено-политическа дейност.
Ролята на БСП като съавтор на Закона за досиетата доказва не само че тя се е изродила и от социалистическа се е превърнала в антикомунистическа сила. Тя свидетелства също така, че БСП губи своя национално отговорен характер.
Няма по-ярко доказателство за националноотговорната роля на една партия от отношението й към защитата на суверенитета и националната цялост на Отечеството срещу военно нападение. А следователно – към армията като институция и главен инструмент за постигане на тази цел. Приравняването на Военното разузнаване в този закон с репресивните органи е не само оклеветяване. То е и най-грубо посегателство срещу дисциплината и императивността на заповедите, без които армията се превръща във въоръжена тълпа. Защото нито един военен разузнавач не се е самоназначил в разузнаването, нито пък си е определил сам задачите. Всички те са назначени със заповеди от компетентните органи и длъжностни лица, които разузнавачите не са могли да не изпълнят. Никой няма право да ги упреква или наказва за това че са изпълнявали заповедите. А законът, внесен и гласуван с активната роля на БСП, съдържа точно това.
Преките негативни последици за БСП от закона са значителни.
Без всякаква необходимост той предизвиква недоволство и напрежение сред десетки хиляди в нищо невиновни български граждани – бивши военни разузнавачи, които в огромното си мнозинство в миналото принадлежаха към нейния най-твърд електорат.
Наивно е да се предполага, че те, след причинените им огорчения, са се втурнали да гласуват за БСП.
Но вредата за БСП е много по-голяма.
Около три милиона са българските граждани, преминали през редовете на БНА. Заедно с членовете на семействата си, те са повече! Това са хора с различна партийна принадлежност и политически пристрастия. Но всички те знаят какво е военната дисциплина. На тях им е добре известно, че военнослужещият в армията от момента на постъпване в нейните редове е изцяло подчинен на военните закони, заповеди и устави. Той не решава на каква специалност да бъде назначен, в какви подразделения да служи и какви задачи да изпълнява. В очите на всички тези хора законът дава доказателства, че БСП не е партия-защитник на истината и справедливостта. Че тя по конюнктурни причини и сметки е в състояние да подложи на преследване даже и свои привърженици.
Голямата грешка на Станишев и на неговия екип е, че те, ръководени от стремежа да овладеят и удържат властта, допуснаха да бъдат въвлечени в игра, чужда на интересите на БСП. Да възприемат тихомълком антикомунизма като идеологическа основа на своята политика. Да изградят и подкрепят докрай една безпринципна коалиция, вредна за интересите на БСП, за отбраната и националната сигурност на България. Забравиха, че властта е необходима на партията, за да служи на интересите на страната и на народа. Както и че само политика, съобразена с интересите и ценностната система на членската маса и електората води до нарастване силата и влиянието на партията.
Това е грешка, която би могла да им се прости. Тежката вина е, че даже когато грешката стана съвсем очевидна, БСП вместо да потърси начин да я поправи, се заинати и продължи да се товари с негативите от сътрудничеството с коалиционните партньори.

Бъдещето на БСП, както и ще има ли тя изобщо бъдеще, – ще се реши на конгреса, насрочен за октомври. От него ще зависи по какъв път ще тръгне тя занапред – по пътя на своя нов възход, или ще продължи по гибелния път, по който върви сега.
Ще бъде тежка грешка, ако предконгресната дискусия и разискванията на конгреса се сведат до въпроса „Със Станишев, или без него”.
България се нуждае от силна лява партия, а такава партия може да бъде само БСП. Но за да стане отново силна, БСП трябва да се освободи от антикомунизма и от пренебрежението към своето минало.
Искрено се радвах, когато Сергей Станишев беше избран за председател на БСП. Така, както бих се радвал, ако той беше мой син. Радвах се не само защото той е син на Димитър Станишев, с когото сме от едно поколение, съидейници, участници в антифашистката въоръжена борба, свързали живота си с БСП от юношеска възраст. Радвах се, защото виждах в негово лице възможния голям български държавник – социалист от нов тип. Млад, умен, ерудиран, амбициозен. Може би това все още е осъществимо! Защото не само той е виновен за онова, което стана. Вина носят и всички, които в различно време заставаха начело на БСП, започвайки от смяната на Тодор Живков и от 14-ия партиен конгрес. За да се осъществи това обаче, е необходимо самият той да поеме инициативата за смяна на посоката, в която се движи партията. Ще му стигнат ли силите, за да погледне истината в очите и да потърси причините за поражението и в себе си, и в своите грешки? Да види основателността на аргументите на своите опоненти и да опита да ги разбере? А също така – да протегне ръка към тези, които сега го критикуват! Може би това ще се окаже най-верният път да се запази единството на партията.
Няма ли егоцентризмът, честолюбието отново да вземат връх и той да продължи да следва, както досега, гибелния път, който ще го изхвърли на политическото бунище, като може би ще повлече след себе си и цялата БСП.

Нагоре
Съдържание на броя