"Нова Зора" - брой 34 - 29 септември

Сподели във Facebook
Фашизмът в България
Радко ХАНДЖИЕВ
д-р по история

До неотдавна в научните среди у нас преобладаваше схващането, че политическата промяна на 9 септември 1944 г. трябвало да ликвидира преди всичко фашизма в България, че тази задача била не само общонационална, а и общодемократична в глобален мащаб и произтичала от волята на Великите сили, от общата борба на Великобритания, Съветския съюз и САЩ, които през годините на Втората световна война се оказаха начело на антифашистката коалиция.
Имало ли е обаче фашизъм в България?
На пръв поглед въпросът би трябвало да бъде безсмислен, след като България в продължение на години е била член на фашисткия Тристранен пакт, поставила се е в услуга на фашистката Ос, обявила е война на две от водещите сили на антифашистката коалиция – Великобритания и САЩ, след като управляващата върхушка е предоставила територията на страната, всичките й природни, стопански и човешки ресурси на разположение на нацистка Германия за целите на агресивната й война срещу силите на антифашистката коалиция. Тоест, отговорът би трябвало да бъде утвърдителен: да, в политическо отношение България определено е била фашистка държава.

И все пак въпросът не е просто реторичен, защото напоследък се чуват гласове, че в България не е имало фашизъм. Отделни историци, социолози, политолози, които до неотдавна убедително доказваха едни или други характерни аспекти на фашистка, дори на монархо-фашистка диктатура у нас през по-голямата част от периода 1923-1944 г., днес се обръщат на сто и осемдесет градуса, предлагат нови трактовки, отричат съществуването на каквито и да било форми и прояви на фашизъм в политическия, духовния и стопанския живот на България до септември 1944 г.
През 1996 г. сп. „Демократически преглед” провежда анкета по проблема „Имало ли е фашизъм в България?” с участието на изтъкнати български учени-историци. Като отчита, че проблемът е „много сложен, тъй като досега у нас не е провеждана истинска дискусия по същността и характера на българския фашизъм”, авторитетното списание обобщава становището на участниците: управлението през периода между двете световни войни е „авторитарно”, но „фашизъм в България няма”, а поддържаната в продължение на десетилетия теза, че от 1923 г. (или от 1934 г. според други виждания) България е фашистка държава е „нищо повече от една овехтяла идеологическа постройка, напълно отхвърлена от съвременната история, реанимирана със съмнителни политически цели” (1).
Убедителни научни аргументи в подкрепа на “отхвърлянето” на тази “идеологическа постройка” от „съвременната история” обаче не се привеждат. Нито пък в хода на дискусията е направен опит да се дефинират най-характерните общи черти на фашизма като държавна идеология и практика и на тази основа да се потърсят доказателства “за” или “против” наличието или проявлението, изцяло или частично, на тези общи характерни черти в българските условия. Както сочи един от участниците, изхожда се от някои най-общи разсъждения, че за фашизъм можело да се говори само там, където е налице цялостно изградена държавна организация от тоталитарен тип (2). С други думи – истинската научна дискусия все още е на дневен ред.
В рамките на една статия не е възможно да се анализира темата, още повече по нея са публикувани стотици томове монографични изследвания и документален материал. Подходът, който се предлага, е да потърсим арбитър в този, както се признава, “много сложен” научен проблем. Затова нека се обърнем към изследванията, становищата и оценките предимно на западната академична мисъл, да се допитаме до научните съчинения на английски, американски и други западни автори, които едва ли могат да бъдат упрекнати в пристрастие спрямо политическите процеси в България след 1923 г. и резултатите от политическата промяна на 9 септември 1944 г.
Преди това обаче нека посочим кои са най-характерни общи черти на фашизма като държавна идеология и практика, така както са се наложили в академичната наука. Защото едва ли някой би оспорил, че всяко сериозно научно изследване изисква уточняване на опорните точки, дефиниране на понятията и характеристиките, с които борави съответната научна дисциплина.
В документалното си изследване на германския, италианския и испанския фашизъм, д-р Желю Желев дефинира пет общи черти, без които е немислима конкретната фашистка държава, именно:
- “насилствено установяване на еднопартийна система или “единовластие” на фашизма чрез унищожаване на другите партии;
- срастване на фашистката партия с държавата;
- унификация на целия обществен живот;
- авторитарен начин на мислене с култ към националния водач;
- концентрационни лагери” (3).
Повечето западни академични изследвания застъпват гледището за насилствено установяване на фашизма в България и за постепенното унищожаване на политическите партии.

Според проф. Нисан Орен след края на Първата световна война се създава обстановка, при която се появява възможност обществото да се трансформира в рамките на съществуващата буржоазна политическа система. При това става въпрос не “за проста правителствена промяна, а за началото на дълбока трансформация”. Но подобна трансформация неизбежно е в ущърб на властващите класи. Последните не могат с парламентарни средства да предотвратят нежелано за тях развитие и прибягват до неконституционни, насилствени средства: кървавият Деветоюнски преврат (1923 г.) и последвалите в продължение на повече от две години “масови репресии срещу силите на народничеството и комунизма” (4).
Превратаджиите са силно повлияни от идеите и практиката на италианското фашо. Ратуват за силна корпоративна държава, посредством властта на силна единна партия, начело със силен национален водач.
В хода на последвалия терор са избити над 16 000 земеделци и комунисти, сочи проф. Джон Бел (5). Тези данни американският историк заимства от показанията на Емил Вандервелде – белгийският представител в международната комисия за разследване политическите престъпления в България. Освен министър-председателят Ал. Стамболийски, жертви на терора са ръководни дейци на левите партии, част от цвета на българската интелигенция като Гео Милев, Христо Ясенов, Йосиф Хербст, Николай Петрини, Сергей Румянцев. Физически са елиминирани и авторитетни политици, които биха могли да представляват пречка срещу продължаващите репресии и настъплението на такава идеология и практика, която по-късно ще се самоидентифицира като фашизъм. Нека посочим имената на лидера на ВМРО Т. Александров, лидера на Народнолибералната партия д-р Н. Генадиев, както и десетки други политици, народни представители, генерали...
В западната обществена наука констатациите на Н. Орен и Дж. Бел не са изключение. Сходни оценки срещаме в изследванията и на други автори. Проф. Х. Дж. Гордън-Скилинг датира “нарушаването на парламентаризма” още през 20-те години на 20 век, докато през втората половина на 30-те години “конституционната демокрация окончателно отстъпва пред диктатурата на цар Борис” (6).
Подобна е констатацията и на “Политически речник”, издаван под редакцията на историка Уолтър Лакьор: през по-голямата част от междувоенния период в България господстват “репресивни диктаторски режими”, с изключение на “полудемократичния антракт” през периода 1931-1934 г. (7). В същия дух е и оценката на Арнълд Зърхър. Той характеризира правителствата на личния режим на цар Борис Трети като някаква форма на диктатура, или както ги определя авторът “етатистки”, опитващи се да разширят “тоталитарния контрол”, но без да се радват на широка социална подкрепа (8). Изводът на А. Полонски е за един автократичен и репресивен режим, свързан с нацизма: “Докато не рухна в резултат на поражението на нацизма, режимът си остана автократичен и репресивен, глух към исканията на народа” (9).
Проф. Нисан Орен – вещ познавач на най-новата българска история – е по-обстоятелствен. Той сочи, че след 19 май 1934 г. насилствено е наложена забрана на свободата на печата, на политическите събрания, на свободните профсъюзи, на общинското самоуправление, Народното събрание е разпуснато, а Търновската конституция – суспендирана. “По такъв начин, на политическия живот в страната е нанесен смъртоносен удар и политическите партии не успяват след това да възстановят своята дейност” (10).
Проф. Стюърд-Хюз е още по-категоричен: на 9 юни 1923 г. в България е извършен преход от парламентарна демокрация към “корумпирана диктатура” (11). Обсъждайки характера на режимите в някои европейски страни, авторът подчертава, че дори да запазват до известна степен формата на буржоазен парламентаризъм, те “подготвят фашистките умонастроения в Централна и Източна Европа чрез практиката на поощряване или търпимост спрямо полицейския произвол, системното насилие над народа, антисемитизма, преследването на националните малцинства и мълчаливия съюз с богатите класи във военните авантюри” (12).
Най-категорична е оценката на проф. Д. Коул, който, обсъждайки политическото развитие в България след края на Първата световна война, нарича преврата на Ал. Цанков само “военен”, но дефинира изрично като “фашистка” личната власт, установена от цар Борис след 1935 г. (13).
Очевидно, в западната историография съществува единомислие относно насилственото налагане на авторитарен режим в България, съществените характеристики на който варират – според оценките на различните автори – от автократичен, етатистки, подготвящ фашистките умонастроения, до корумпирана диктатура с тоталитарен характер, заимстваща много от практиките на фашизма. С преврата от 19 май 1934 г. окончателно се забранява дейността на политическите партии. Завършва преходът към насилствено установяване на едноличния режим на цар Борис Трети, към налагането на тоталитарен контрол над всички сфери на обществения живот.
През 1935 г. властта предприема опит да създаде една-единствена монополна управляваща партия, която да се превърне в гръбнак на новия ред и да включва както най-значимите бивши партии като Демократическата и БЗНС, така и фашисткото формирование „Народно социално движение” на проф. Ал. Цанков. Архитектите на този проект декларират, че не желаят създаването на фашистка партия (14). Но самият замисъл да бъдат въвлечени заедно десни, центристки и профашистки политически структури издава по-скоро намерение за формиране на монополно тоталитарно движение от фашистки тип, отколкото на политическа партия.
След неуспеха да се създаде монополна политическа структура, властта рязко засилва авторитарния си характер – за голямо удовлетворение на фашистките и пронацистките формации и движения. Идеологията на тези организации съдържа открити заемки от тоталитарните прийоми и принципи на фашото и националсоциализма (15). Впрочем, още през 1921 г. се създава надпартийната формация „Народен сговор”. Отделни автори характеризират „Сговора” като „прото-фашистки”, доколкото в него се проявяват определени фашистки идеи, макар и неразвити в цялостна система (16). След 1935 г. фашистките и пронацистките формации представляват вече най-сериозната политическа опора на режима.
Политическата група или кръгът „Звено” (1927-1935 г.) е формация, идеологията на която се родее с фашизма. Един от основателите на групата и неин идеолог е Иван Харизанов, който взема дейно участие в македонското революционно движение, отбелязва проф. Нисан Орен. “Неговият първоначален антикомунизъм, както и този на приятелите му от кръга “Звено”, са добре известни”. Доколкото звенарите представляват елитарна група обаче не може да говорим за партия. Нещо повече, те открито отстояват идеята за власт на „отбрания елит на нацията”. ПК „Звено” е свързан здраво с тайния Военен съюз, чиито лидери споделят корпоративните възгледи на звенарите. Между двете групировки се установява принципно единомислие и единодействие (17). След 1935 г. част от кръга „Звено” застават на антимонархически позиции и постепенно достигат до убеждението, че с участието си в превратите на 9 юни 1923 г. и на 19 май 1934 г. в името на “събирането на здравите обществени сили” те са били използвани от и обективно са обслужили монархизма, подготвили са почвата за налагането на фашистки умонастроения, антиконституционно управление и политическа ориентация в разрез с националните интереси на българския народ. Започва процес на придвижване на звенарите наляво. Според проф. Орен сближаването на звенарите и свързаните с тях патриотично настроени офицери – К. Лекарски, Т. Тошев, С. Трендафилов и други – с комунистите и с пладненците датира именно оттогава, от 1935 г. (18). Отделни аспекти на практиката на нацизма и най-вече антисемитизмът в Германия, също е мотив за дистанциране на част от тези дейци и офицери от властта.
С пронацистка ориентация е „Народното социално движение” (НСД), ратуващо открито за още по-тясно икономическо и политическо сближение с Райха. Движението е “създадено по подобие на германския национал-социализъм” и се опитва “да капитализира разочарованието на значителни прослойки лумпенизирани елементи, предимно от градското население”, сочи проф. Нисан Орен. В началото на 30-те години движението достига мащабите на масова за българските условия партия. През 1934 г. НСД печели над 12 % на изборите за селски общини. Лидер на движението е проф. Александър Цанков. Най-близките му сподвижници – ген. Иван Русев и полк. Христо Калфов впоследствие застават на страната на 19-то майския режим и напускат движението. От пролетта на 1935 г. НСД преминава на промонархически позиции. След присъединяването на страната към Тристранния пакт НСД е един от главните рупори на нацистко влияние в страната. По-късно проф. Цанков предприема няколко безуспешни опита за съставяне на самостоятелно правителство, а в навечерието на политическата промяна на 9 септември 1944 г. – и опит за организиране на държавен преврат (19).
Подобна ориентация има и „Съюзът на българските национални легиони”. Легионерите изграждат стройна йерархична военизирана структура, влиянието им в обществото нараства през 30-те и началото на 40-те години (на 20 век), а официозът им – в. „Народен водач” – достига 40-хиляден тираж. До началото на 1938 г. военният министър ген. Луков и стоящият зад него генералитет имат много активна роля в изработването на политическата линия на режима.
Легионерите се смятат за „десен коректив по отношение на правителството”. Опитват се да вкарат България в непосредствени военни действия срещу съюзниците от антифашистката коалиция, набират 9 600 доброволци за африканския корпус на фелдмаршал Ромел. Стремежът на ръководството е да превърне Легиона в ударна формация от националсоциалистически тип. Легионерските постановки за „нова политическа култура”, „социално съзнание”, „национален социализъм”, за единство на „социална правда, народно единство и държавно могъщество”, откритите им призиви за борба срещу „чуждите агенти, реакционерите и смутителите на националния дух” са идентични с тезите на националсоциализма и фашото (19а) и се вписват в програмните пароли на управляващата върхушка.


Литература:
(1) ИМАЛО ЛИ Е ФАШИЗЪМ в България? (1996) Анкета на сп. „Демократически преглед”, №4-5, с. 368-369.
(2) МИГЕВ, Владимир (1996) По някои проблеми на българския фашизъм (1919-1944 г.), в: „Демократически преглед”, № 5-6, с. 399.
(3) ЖЕЛЕВ, Желю (1982) Фашизмът. Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм, изд. “Народна младеж”, София, с. 25.
(4) OREN, Nissan (1973) Revolution Administered: Agrarianism and Communism in Bulgaria, The John Hopkins University Press, Вaltimore and London, р. 6, 45.
(5) BELL, John D. (1977) Peasants in Power: Alexander Stamboliiski and the Bulgarian Agrarian National Union, 1899-1923, Princeton University Press, рр. 244-245.
(6) SKILLING, H. Gordon (1971) The Development of Communist East Europe, Crowell Comparative Government Series, Thomas Y. Crowell Co., NY, р. 28.
(7) LAQUER, Walter (ed.) (1973) A Dictionary of Politics, NY, р. 63.
(8) ZURCHER, Arnold J. (1954) Authoritarian Forms of Government Between the Wars, in: C.E. Black (ed.), Challenge in Eastern Europe, Rutgers University Press, New Brunswick & New Jersey, p. 51.
(9) POLONSKY, A. (1975) The Little Dictators: The Story of Eastern Europe Since 1918, London, Boston, р. 103.
(10) OREN, Nissan (1971) Bulgarian Communism: The Road to Power 1934-1944, Columbia University Press, NY and London, р. 2.
(11) HUGHES, H. Stuart (1966) Contemporary Europe: a History, Second edition, Prentice Hall, New Jersey, p. 319.
(12) Пак там, р. 165.
(13) COLE, D.G. (1958) History of Socialist Thought, Vol.4: Communism and Social Democracy 1914-1934, London, рр. 270-271.
(14) МИГЕВ, цит. съч., с. 405-407.
(15) ПОППЕТРОВ, Николай (1991) Идейно-политическите схващания на „Съюз на българските национални легиони” и „Ратници за напредъка на българщината” в годините на Втората световна война, в: „Исторически преглед” № 6, с. 53-54.
(16) МИГЕВ, цит. съч., с. 401.
(17) OREN, цит.съч., с. 132; също: МИГЕВ, цит. съч., с. 402.
(18) ХАРИЗАНОВ, Иван (1944) във: в. “Изгрев”, бр.1/9.10.1944 г.; също: OREN, цит.съч., с. 132;
(19) OREN, цит.съч., с. 10; МИГЕВ, цит. съч., с. 401; срвн. също: КУМАНОВ, Милен (1991) Политически партии, организации и движения в България и техните лидери 1879-1949, изд. „Просвета”, София, с. 116-117.
(19а) HOPPE, H.-J. (1979) Bulgarien-Hittlreseigenwilliger Verbuendeter, Stuttgart, S. 135-136

Нагоре
Съдържание на броя